Зиятин Нуриев слуша вятъра

В бургаската галерия "Пролет" от вчера гостува експозиция на Зиятин Нуриев. В продължение на месец публиката и критиката ще аплодират творбите на изключителния скулптор.

- Г-н Нуриев, как се оказахте в Истанбул?
- Промените в България през 90-те години създадоха условия, благодарение на които заминах за мегаполиса. Но не бях го планирал. Не исках да си тръгвам от собствената си страна. Спомнете си лудостта от 1989-та, когато много хора бяха изгонени или принудени да напуснат родината. Не че не исках да видя широкия свят и да поживея в него, но не приемах да стане по този начин. Затова в Истанбул пристигнах не като изселник, а като обикновен турист. Беше лято и с мой приятел тръгнахме из музеите. Вървяхме по булевард "Истиклял", а после влязохме в търговски център за текстил и мода. Веднага ни лъхнаха лукс и блясък, озонирани с невероятни аромати. Представих се на уредничката и показах диплянката си. Оказа се, че сме попаднали във Вакко - верига магазини с галерии в най-големите турски градове - Истанбул, Анкара, Измир... Първата ми изложба в Турция беше във Вакко Анкара през 1991-а. Същата година ме поканиха на преподавателска работа във Факултета по изящни изкуства на Университета "Мармара". Там вече 16 години водя ателието по каменоделство, което всъщност основах.
- Ще рискувате ли да сравните арт изявите в София и Истанбул?
- В древните земи на юг, люлка на много цивилизации и култури, някога е имало десетки ателиета по каменоделие и бронзолеене. Традицията обаче е прекъсната по времето на Византия. В Османската империя ислямската религия е против всякакво изображение на човек - двуизмерно или триизмерно. Изключение правят миниатюрите. Следва прекъсване в развитието на скулптурата почти до края на ХIХ век. През 1886-а полагат основите на сегашната Академия. След смъртта на Ататюрк започват поголовно, безразборно вдигане на паметници. И сред тях няма почти нищо в името на изкуството. В българската скулптура положението с паметникарството сякаш не е много различно. Но тя е по-всеобхватна и по-професионална във всяко отношение.
- Кой е вашият кумир?
- Нямам. Това би означавало предварително да си сложа горната черта. Разбира се, учил съм се от много майстори - влияех се, мачках, бърках, дялах тонове глина, гипс, камък. Това е неизбежно. По-важното е след време да се измъкнеш от бъркотията. Да станеш ТИ. Може би моят колега, древният египтянин, е най-близо до мен.
- Веднъж в разговор Любомир Левчев каза: "Зиятин ли? Да не си камък пред него, ще те извая!" Пак според него сте и "Слушателят на вятъра". На кои бури сте подвластен в творчеството и в живота?
- Любомир Левчев е прав. Само мъдростта на големия поет може да прозре, че тук не става дума за дялкане. Мисията на хората на изкуството е да отразяват и оформят духовните и морални ценности на човека и на епохата си.
А дали това ще бъде с ноти, думи или камък, няма значение. Що се отнася за вятъра, човек трябва да може от време на време да се изкачи над собственото си его и да се вслуша наоколо. Аз поне се опитвам, въпреки че съм подвластен единствено на вятърничавите си мисли, надявайки се, че са искрени. В живота и в творчеството ми.
- Има ли съдба?
- Вярата в нея е средство за психологическа самозащита.
- Помните ли възродителния процес?
- Всички трябва да го помнят, за да не се повтори подобна дивотия. Но аз трябва и да го забравя - заради отношенията си с моите приятели, съграждани, сънародници...

Кадрие Джесур

стандарт,20.11.08 г.