Вестник "Култура" / Йоана Панкова
>>
В турските сериали е инвестиран професионализъм, който не може да бъде игнориран. Те разчитат на стабилна сценарна основа, която удържа епизодите в единно цяло. Диалогът е пестелив и ефективен, изпълнява своите задачи, без да отнема от енергията на драматургията, преповтаряйки словом и безброй пъти фактите от действието.
>>>
Когато преди десет месеца Нова телевизия започва да излъчва “1001 нощ”, продуцентите едва ли предполагат, че сериалът от Турция не само ще се превърне в хит (и ще се наложи да бъде преместен в по-гледан времеви сегмент), но и ще предизвика медиен феномен - конкурентните телевизии се принуждават да контрират с други турски сериали, за да не изгубят трудно задържаната аудитория.
И така, сериалите от южната ни съседка бързо заемат ключови позиции в програмата на национални и кабелни телевизионни канали.
И така, сериалите от южната ни съседка бързо заемат ключови позиции в програмата на национални и кабелни телевизионни канали.
Освен че се превръщат в сладко-горчива страст за дамската публика, „1001 нощ”, “Сълзи над Босфора”, “Изгубени години”, “Перла”, “Гордата Аси” и др. привличат и заплашителна вълна критика, разливана основно в печатните медии.
Защо обаче на конкурентните телевизии се налага да пуснат в обръщение именно турски сериали, а не превърналите се вече в класика латиноамерикански, например?
С какво турските им аналози се отличават и се оказват незаменими?
С какво турските им аналози се отличават и се оказват незаменими?
В сравнение с класическите “сапунени сериали”, на които редовно биват оприличавани, вероятно заради големия брой епизоди и мелодраматичен заряд, Съвсем скромният и с елементи на бурлеска “Брак с чужденец” борави свободно с визуалния изказ.
Пример - героинята му вижда снимка на младия си съпруг в обятията на лъскава красавица на корицата на клюкарско списание и след няколко кадъра я виждаме на път за дома.
Последвалото обговаряне на инцидента със сестра й и майка й всъщност ни дава възможност да съпреживеем драмата на момичето в един бърз модерен катарзис.
Пример - героинята му вижда снимка на младия си съпруг в обятията на лъскава красавица на корицата на клюкарско списание и след няколко кадъра я виждаме на път за дома.
Последвалото обговаряне на инцидента със сестра й и майка й всъщност ни дава възможност да съпреживеем драмата на момичето в един бърз модерен катарзис.
От презумпцията за “сапунка”, режисьорската работа в някои от сериалите е смущаващо грамотна, на моменти може да се види направо учебникарско боравене с възможностите на кадъра и на монтажа.
От пръв поглед турските сериали правят впечатление на финансово подплатени: няма я разклащащата доверието още от първия кадър бутафорност на декора, стряскащият анахронизъм на костюмите, мъката от снимането изключително на близки кадри поради ограничения на пространството.
Камерата се движи свободно, с видима амбиция за оригиналност и по-едро внушение.
Нещо повече – снима се изцяло в автентичен декор – предизвикателство за екипа, отнемащо и повече време, и съответно оскъпяващо работата.
Усилието обаче си струва, защото автентичният декор – стари истанбулски къщи, самият град Истанбул, където най-често се развива действието, се отплаща с неподправена романтика.
А романтиката е един от основните козове на турските сериали.
Тя е цел и на типичните “сапунки”.
Но тяхната аудитория е друга.
Това, което прави от турските серии феномен, е, че те успяват да привлекат доста по-широка аудитория от таргет групата на сапунките (основно пенсионери и домакини) и да заемат със самочувствие място в праймтайма.
Те привличат активно население, което иначе е потребител на американския тип сериали, но не и на сапунките.
Какво е това, което им дава сили да отворят ниша между двата типа многосерийни телевизионни филми?
Камерата се движи свободно, с видима амбиция за оригиналност и по-едро внушение.
Нещо повече – снима се изцяло в автентичен декор – предизвикателство за екипа, отнемащо и повече време, и съответно оскъпяващо работата.
Усилието обаче си струва, защото автентичният декор – стари истанбулски къщи, самият град Истанбул, където най-често се развива действието, се отплаща с неподправена романтика.
А романтиката е един от основните козове на турските сериали.
Тя е цел и на типичните “сапунки”.
Но тяхната аудитория е друга.
Това, което прави от турските серии феномен, е, че те успяват да привлекат доста по-широка аудитория от таргет групата на сапунките (основно пенсионери и домакини) и да заемат със самочувствие място в праймтайма.
Те привличат активно население, което иначе е потребител на американския тип сериали, но не и на сапунките.
Какво е това, което им дава сили да отворят ниша между двата типа многосерийни телевизионни филми?
Съвременният зрител, обучен в цинизъм, трудно се поддава на “размекване” и предпочита по-закоравелия емоционален профил на протагониста, отговарящ на себевъзприемането му.
Хитовите западни сериали през последните години го доказват: “Монк”, “Доктор Хаус”, наскоро и “Менталист” се основават на централен персонаж с изключителни възможности, затова пък ощетен в личния си живот, който е непълноценен и подчинен на диктата на неврози и в частност - неспособност за нормално общуване.
В редки случаи в центъра на сюжета са жените медиуми: “Медиум” с Патриша Аркет и “Шепот от отвъдното” с Дженифър Лав Хюит.
Там се разрешава да имат семейство или интимна връзка, но те са силно обременени от необичайните способности на героините.
В “Да срещнеш Джорадан”, “Щети” с Глен Клоуз, “Съдия Ейми” героините са изцяло отдадени на професиите си и нежните емоции се прокрадват плахо между две съдебни дела.
Всички тези сериали казват на притиснатите от забързаното си ежедневие, отдадени на кариера зрители, че не би трябвало да се притесняват от това, че личният им живот е дисфункционален, защото и героите от сериалите са като тях.
Зрителите на тези телевизионни продукции биха били истински дестабилизирани, ако екранът им представи житейски модели, детерминирани от максималистична любов. Копнежът по романтика обаче явно не може да бъде напълно притъпен и истински пробив в това отношение е “Али Макбийл”.
Макар отново ситуиран в професионална среда – адвокатска, тук романтиката взривява по пътя си.
Главната героиня Али (Калиста Флокхарт) за нищо на света не иска да се откаже от убеждението, че любовта съществува, но не някаква обикновена любов, а фантастична, безподобна, дори абсурдна.
Тя и колегите й се занимават с правни казуси като доказването, че дядо Коледа съществува.
Романтиката с главно “Р”, обаче, е въведена с огромна доза хумор, самоирония и хипербола (включително и посредством визуални ефекти, даващи плът на буквализирани метафори).
Това отношение задава “здравословна” дистанция за средностатистическия зрител.
Той няма да се идентифицира напълно с персонажите, защото те до един са чудаци и затова могат да си позволят лукса да се отдават на емоциите си, а просто ще им се порадва за четиридесет минути.
Една по-радикална интерпретация би открила, че сериалът всъщност предлага ключ към един по-афективен и цветен свят и това е лудостта.
Но “Али Макбийл” е феномен сам по себе си - органичен и несводим към никой познат жанр, колкото и адвокатски сериали да познаваме.
Той обаче също доказва, че представянето на романтиката на екран е трудна задача, осъществима посредством ловка игра и опасни баланси на противоположности.
Американското изобретение “романтична комедия” съществува именно като рецепта-гаранция за такъв баланс.
Хитовите западни сериали през последните години го доказват: “Монк”, “Доктор Хаус”, наскоро и “Менталист” се основават на централен персонаж с изключителни възможности, затова пък ощетен в личния си живот, който е непълноценен и подчинен на диктата на неврози и в частност - неспособност за нормално общуване.
В редки случаи в центъра на сюжета са жените медиуми: “Медиум” с Патриша Аркет и “Шепот от отвъдното” с Дженифър Лав Хюит.
Там се разрешава да имат семейство или интимна връзка, но те са силно обременени от необичайните способности на героините.
В “Да срещнеш Джорадан”, “Щети” с Глен Клоуз, “Съдия Ейми” героините са изцяло отдадени на професиите си и нежните емоции се прокрадват плахо между две съдебни дела.
Всички тези сериали казват на притиснатите от забързаното си ежедневие, отдадени на кариера зрители, че не би трябвало да се притесняват от това, че личният им живот е дисфункционален, защото и героите от сериалите са като тях.
Зрителите на тези телевизионни продукции биха били истински дестабилизирани, ако екранът им представи житейски модели, детерминирани от максималистична любов. Копнежът по романтика обаче явно не може да бъде напълно притъпен и истински пробив в това отношение е “Али Макбийл”.
Макар отново ситуиран в професионална среда – адвокатска, тук романтиката взривява по пътя си.
Главната героиня Али (Калиста Флокхарт) за нищо на света не иска да се откаже от убеждението, че любовта съществува, но не някаква обикновена любов, а фантастична, безподобна, дори абсурдна.
Тя и колегите й се занимават с правни казуси като доказването, че дядо Коледа съществува.
Романтиката с главно “Р”, обаче, е въведена с огромна доза хумор, самоирония и хипербола (включително и посредством визуални ефекти, даващи плът на буквализирани метафори).
Това отношение задава “здравословна” дистанция за средностатистическия зрител.
Той няма да се идентифицира напълно с персонажите, защото те до един са чудаци и затова могат да си позволят лукса да се отдават на емоциите си, а просто ще им се порадва за четиридесет минути.
Една по-радикална интерпретация би открила, че сериалът всъщност предлага ключ към един по-афективен и цветен свят и това е лудостта.
Но “Али Макбийл” е феномен сам по себе си - органичен и несводим към никой познат жанр, колкото и адвокатски сериали да познаваме.
Той обаче също доказва, че представянето на романтиката на екран е трудна задача, осъществима посредством ловка игра и опасни баланси на противоположности.
Американското изобретение “романтична комедия” съществува именно като рецепта-гаранция за такъв баланс.
Женската публика обаче си иска своето и преместването на действието на екзотична локация подпомага достоверността на екранната авантюра – в далечната страна вълшебната приказка изглежда по-възможна, отколкото на фона на до болка позната, сива действителност.
Затова и популярната романтика се свързва с острови в Тихия океан, задължителни емблеми, като палми, знойни красавици и красавци.
Само че този тип романтика е еднопластов и твърде неубедителен в свръхинформационния ХХІ век.
Затова и популярната романтика се свързва с острови в Тихия океан, задължителни емблеми, като палми, знойни красавици и красавци.
Само че този тип романтика е еднопластов и твърде неубедителен в свръхинформационния ХХІ век.
И тук турските сериали намират печелившия баланс, защото средата, която представят, за българските зрителки е едновременно екзотична (подтикваща към мечти) и близка (разбираема).
Средата съдържа в себе си и един лесно припознаван дуализъм.
Героините на турските сериали се намират на границата на две влиятелни цивилизации – западната, утвърдила се като печеливш световен модел, и тази на старата източна империя, която, от една страна, не желае да си отиде, а, от друга - носи ценности, импониращи на женската природа: абсолютизиране на любовта, пълно отдаване на майчинството, семейството като институция на сигурността и мъдростта.
Подобно на тях, българските зрителки трудно уравновесяват негативите и позитивите от двата цивилизационни модела, които на Балканите съществуват почти паралелно.
Нашето общество, подобно на турското, страда от синдрома на културното закъснение и усещането за непълноценност.
Непрестанното сравняване, догонване на европейския културен модел рефлектират най-силно върху жените, които чувстват изцяло своя отговорността за децата (все още несподелена с мъжете), но и императива на личното, включително професионално развитие.
Тази проблематика е залегнала дълбоко в турските сериали.
Проблемите на персонажите мъже и жени са типично съвременни: стрес от градския живот, от недостига на време, отчуждението в мегаполиса, където общуването се свежда до ограничен кръг приятели, и семейството - едновременно крепост и затвор.
Средата съдържа в себе си и един лесно припознаван дуализъм.
Героините на турските сериали се намират на границата на две влиятелни цивилизации – западната, утвърдила се като печеливш световен модел, и тази на старата източна империя, която, от една страна, не желае да си отиде, а, от друга - носи ценности, импониращи на женската природа: абсолютизиране на любовта, пълно отдаване на майчинството, семейството като институция на сигурността и мъдростта.
Подобно на тях, българските зрителки трудно уравновесяват негативите и позитивите от двата цивилизационни модела, които на Балканите съществуват почти паралелно.
Нашето общество, подобно на турското, страда от синдрома на културното закъснение и усещането за непълноценност.
Непрестанното сравняване, догонване на европейския културен модел рефлектират най-силно върху жените, които чувстват изцяло своя отговорността за децата (все още несподелена с мъжете), но и императива на личното, включително професионално развитие.
Тази проблематика е залегнала дълбоко в турските сериали.
Проблемите на персонажите мъже и жени са типично съвременни: стрес от градския живот, от недостига на време, отчуждението в мегаполиса, където общуването се свежда до ограничен кръг приятели, и семейството - едновременно крепост и затвор.
Латиноамериканските или северноамериканските класики от типа на “Докато свят светува” и “Дързост и красота” се развиват в една впечатляваща атемпоралност и асоциалност.
Нищо от външния свят не участва в личния живот на героите.
Конфликтите се зараждат сякаш от блясъка на искрящо сините им очи и светлината на русите им коси.
Социалното напрежение (доколкото можем да го предположим) се разрешава, когато бедното момиче премине в по-горна класа.
Северноамериканските сериали представят бедните като хора, които просто още не са успели, а намек за някаква предпоставена несправедливост е немислим пред лицето на американската мечта.
Бразилските сериали са по-смели в това отношение – там теми, като драматични разлики в жизнения стандарт, корупция и расова дискриминация, поне се изговарят като част от диалога, ако и да не биват развити пълноценно на сюжетно ниво.
Моралните императиви в “Дързост и красота” са размити до степен на безсмисленост и психопатия – главната героиня Брук е съпруга последователно на всички мъже от фамилията, включително и на доведения си син, но накрая е представена като достойна победителка, защото е застанала начело на модната империя Форестър посредством сложна стратегия от интриги.
И от тяхна жертва, се е превърнала в магистър-интригант, спечелвайки си по този начин уважението дори на заклетите си врагове, като свекърва си.
Нищо от външния свят не участва в личния живот на героите.
Конфликтите се зараждат сякаш от блясъка на искрящо сините им очи и светлината на русите им коси.
Социалното напрежение (доколкото можем да го предположим) се разрешава, когато бедното момиче премине в по-горна класа.
Северноамериканските сериали представят бедните като хора, които просто още не са успели, а намек за някаква предпоставена несправедливост е немислим пред лицето на американската мечта.
Бразилските сериали са по-смели в това отношение – там теми, като драматични разлики в жизнения стандарт, корупция и расова дискриминация, поне се изговарят като част от диалога, ако и да не биват развити пълноценно на сюжетно ниво.
Моралните императиви в “Дързост и красота” са размити до степен на безсмисленост и психопатия – главната героиня Брук е съпруга последователно на всички мъже от фамилията, включително и на доведения си син, но накрая е представена като достойна победителка, защото е застанала начело на модната империя Форестър посредством сложна стратегия от интриги.
И от тяхна жертва, се е превърнала в магистър-интригант, спечелвайки си по този начин уважението дори на заклетите си врагове, като свекърва си.
Необходимостта от етични ориентири привлича неустоимо българските зрителки към турските сериали, които противопоставят абсолютни стойности (майчина обич, приятелска вярност, чувство за справедливост) на релативизма на съвременността.
Сериалите се опитват да съберат късовете от едно разбито съвремие и да помиряват разделени влюбени, млади и стари, различни социални прослойки и националности.
Сериалите се опитват да съберат късовете от едно разбито съвремие и да помиряват разделени влюбени, млади и стари, различни социални прослойки и националности.
Критиците на турските сериали обаче са непримирими. На първо време те се опитват да ги приравнят с латино-предшествениците им и така да ги подведат под знака на слабоумието.
Всеки уважаващ себе си сноб и кандидат-интелектуалец се възползва от възможността да придобие собствена стойност, зачерквайки от полето на културата всичко, което не се числи към високите й етажи.
Но най-страховити са онези критики, които заклеймяват сериалите именно и единствено, защото се турски.
Съзира се опасност за някаква турска пропаганда, която цели да ни зароби, този път телевизионно...
Тук зад примитивния шовинизъм се нарежда и едно не по-малко опасно чувство – комплексът за малоценност, който реагира болезнено на това, че ние отново се оказваме по-близки до ориенталците, отколкото до европейците, на чиято врата дълго тропахме, пък те взеха, че ни и отвориха.
Оказва се, че все още не сме европейци в сърцата.
Оказва се и друго - че турци успяха да направят сериал, адекватен за нашата действителност, докато ние все още се чудим какво е това нещо “Забранена любов”, което ни се показва четири пъти седмично в най-гледаното време по национален канал.
Чудо няма, обаче, в това, че турските режисьори са овладели занаята, защото правенето на сериали е занаят, чието усвояване е резултат от много работа и лично инвестиране.
А да се заклеймява дадена култура, защото не е европейска, простете, не е европейско.
Всеки уважаващ себе си сноб и кандидат-интелектуалец се възползва от възможността да придобие собствена стойност, зачерквайки от полето на културата всичко, което не се числи към високите й етажи.
Но най-страховити са онези критики, които заклеймяват сериалите именно и единствено, защото се турски.
Съзира се опасност за някаква турска пропаганда, която цели да ни зароби, този път телевизионно...
Тук зад примитивния шовинизъм се нарежда и едно не по-малко опасно чувство – комплексът за малоценност, който реагира болезнено на това, че ние отново се оказваме по-близки до ориенталците, отколкото до европейците, на чиято врата дълго тропахме, пък те взеха, че ни и отвориха.
Оказва се, че все още не сме европейци в сърцата.
Оказва се и друго - че турци успяха да направят сериал, адекватен за нашата действителност, докато ние все още се чудим какво е това нещо “Забранена любов”, което ни се показва четири пъти седмично в най-гледаното време по национален канал.
Чудо няма, обаче, в това, че турските режисьори са овладели занаята, защото правенето на сериали е занаят, чието усвояване е резултат от много работа и лично инвестиране.
А да се заклеймява дадена култура, защото не е европейска, простете, не е европейско.
Няма коментари:
Публикуване на коментар