И българи прескачат границата, за да трупат по-добре платен стаж
"Етническият мир в страната е застрашен", "Ислямски фундаменталисти шетат из Родопите", "Помашка нация готви въстание", "Турците идат", тръбят политиците в София. А Родопите през есента са огнено море, в което само листата на дърветата "се бушуват". Екип на "Стандарт" отиде при турци и помаци, които по време на целия преход силните на деня демонизират, монополизират и експлоатират. В серия от репортажи им даваме право на отговор, за да чуем какво наистина ги вълнува, спорят ли за политика и как си изкарват хляба. След помашкото село Жълтуша тръгнахме към Крумовградско.
Колкото повече се отдалечава човек от Кърджали на югоизток, толкова по-бедни стават хората, а пейзажите - по-живописни. Мазилката на спретнатите къщи пада с всеки километър по посока Крумовград. Накрая остават каменни зидове и паянтови плевни да стърчат по баирите като древни крепости, които историята чака хубаво да отлежат, за да изследва напълно. Повечето са на турски изселници от 70-те и 80-те, или на техните роднини, които са ги последвали малко след демократичните промени.Но ако преди тукашните хора са бягали от властта сега ги пъди немотията. Хора разказаха, че 50-60-годишни етнически турци масово си вземат документи за трудов стаж и след доплащане оттатък границата започват да получават минималната пенсия. Това била третата изселническа вълна, която тотално изпомпала населението от околните села в южна посока. Дори малцината българи тук напирали за пенсията по комшийски, която започва от 610 наши лева. Почти всички местни преживяват със земеделска пенсия от 120-130 лева.
"И аз щях да замина, но нямаше кой да гледа родителите ми", казва Мюмюн Реджеп, който излиза от джамия, разположена в падината на село Карамфил, след стръмното спускане на пътя за Крумовград. Протяжното пеене на ходжата, носещо се над цялото поле, се смесва със социалните вопли на Реджеп. Доста е насъбрал, държи се като отшелник, който цяла вечност в тая пустош е мълчал. А сега благодари на Аллах, че най-накрая е дошъл някой, който ще предаде думите му на големците в София.
Най-голямата му мъка е, че жена му Сабрие се е скъсала от работа, но не получава пенсия. С неговата живеят и двамата. Мюмюн е кметувал в съседното село Чайка в продължение на 15 години - от 1988 до 2003 г. Преди това 25 години е работил като тракторен бригадир в Момчилград. За да не умрат от глад миналата година, се писал в една строителна бригада в Банско.
"Не е едно и също жена, която е родила три деца, садила е тютюн, да се равнява с друга, която например не е раждала или цял живот е била секретарка. Защо и от двете се иска 34 години стаж за пенсия?", пита Мюмюн. В подкрепа на излиянието си бившият кмет цитира думите на генерал Дьо Гол: "Едно дете най-хубаво го гледа майката. Така и на държавата излиза най-евтино." Селският първенец се тупа в гърдите, че от неговия род са излезли 15 лекари и 7 инженери. Брат му и неговата жена били учители, децата им пък станали лекари - единият в Анкара, другият в Измир. Синът му знае 5 езика, завършил е английска филология в Анкара и сега защитава докторат в Германия. "Ние сме трима братя, които дадохме на Турция наготово златни младежи, защото България ни отхвърли", мръщи се Мюмюн. Дъщеря му се изселила преди 1990 година в Турция. За 43 години тя вече е пенсионерка в южната ни съседка, докато майка й не може да се пенсионира с 25 години стаж. "Хората искат 5 хиляди работни дни, направиш ли ги - готов си. Получава месечно 680 лв. А аз за 46 години трудов стаж вземам пенсия 138 лева. Това и в Замбия го няма", пали се бившият кмет. От "възродителния процес" насам родното му село се е стопило от 900 на 200 жители. На въпроса какво изпитва към България, някогашният тракторен бригадир отговаря: "Това е моята родина. Тук съм израснал, тук работих, създадох семейство и дом. Иначе съм турчин, не отричам." Мюмюн Реджеп е стигнал до извода, че разлика между политиците няма. "Ние сме страхливи - това ни е проблемът. Разберете, ако отдолу няма натиск, горе нищо не се мърда. Казват си: "А, щом си траят, значи са доволни", отбелязва бившият кмет на Чайка.
Тирадата на Мюмюн е прекъсната от нежното подрънкване на чановете на стадо овце, което достолепно приближава джамията. Блеещите чифтокопитни търпеливо скубят хилавата тревица, която едва се забелязва върху изгорялата от сушата земя. Добичетата в Източните Родопи са сред най-бунтовните. Техните стопани редовно запречват със стадата си пътя между Кърджали, Джебел и Момчилград в знак на протест срещу липсата на европейски субсидии. "Молихме Аллах за дъжд, ала той все не ни праща", продумва овчарят Басри. Обикновено пълноводните реки Върбица и Крумовица, които при порои отнасят къщи и мостове, сега приличат на локви, в които дори не можеш да се огледаш. Все пак местните са успели с много копане и поливане да извадят прилична реколта от тютюн - по около 150 кг от декар. Очакванията на тютюнопроизводителите са да вземат по 5-6 лв. на килограм от изкупвачите за сорт "Басма", който се слага в почти всички известни марки цигари. Басри се чуди защо напоследък журналисти обикалят пазарите в Кърджалийско и питат местните имат ли проблеми. "Какви проблеми, всяка седмица виехме чевермета тук! Ние ходим на Великден при християните, те идват на нашия Курбан Байрям. Какво има да дели обикновения народ, като нямаме нищо. Всеки е дошъл на тоя свят 60-70 години да живее и си заминава. Гости сме на тая земя", заключава Басри.
В този миг арабското песнопение откъм минарето спира и имамът Акиф излиза от джамията с тържествена стъпка. Следван от старец, който балансира поднос с малинов сок, бонбони и топли тутманици. "Обикновено готвим и чорби за петъчната молитва, но този път се събрахме малко набързо", предварително се извинява Акиф за скромната гощавка. 75-годишният мюсюлмански духовник поживял няколко години в Измир, сред което пак се върнал сред живописните баири. Акиф обяснява, че в Родопите се живее по-добре, а и тук са гробовете на неговите предци. "Синът ми Мехмед е кмет на ей това село", сочи старецът с лявата си ръка към отсрещната долчинка, където е сгушен Карамфил. "А пък дъщеря ми Шерифе е кметица на Синделци", показва ходжата с дясната си ръка. Третата му дъщеря живее във Франция. Когато е бил дете, ходжа е имало във всяка махала. Сега идват да четат молитви само по време на Рамазана. Акиф страда, че няма кой да го наследи в джамията. "Аз ще служа, докато ме държат краката, но не знам какво ще стане след мен", кърши ръце той.
Любомир СТАРИДОЛСКИ
Руслан ЙОРДАНОВ
стандарт,06.11.08
Няма коментари:
Публикуване на коментар