СТО ЛИЦА И СТОЛИЦА

Хюсеин Мевсим

web

Истанбул и Анкара... “Сто лица” и “столица”. Това са безспорно първите асоциации, които те предизвикват поне в моето съзнание. Първите, не само по големина, два града в Република Турция, в които живеят вече около 20 милиона души, съставляващи повече от ¼ от населението на страната. Градове антиподи, които повече се отричат, отколкото се допълват, и като географско местоположение, и като история, и като атмосфера.

И двата са изключително древни - първият е основан още през 658 г. пр.н.е. от предводителя на мегарските колонисти Визант на скалистия полуостров между Мраморно море и Златния рог, точно срещу Калкедон - “страната на слепите” (иначе биха ли могли да не забележат такова красиво място отсреща?), възникването и въобще цялата му история е обвеяна с легенди, сред които се губят контурите на реалността, докато другият е също толкова античен - основан според най-разпространеното предположение от хетите, той се намира дълбоко навътре в континента, на 252 км от най-близкия, този на Черно море, бряг, на надморска височина 850 м в Централно-анатолийското плато, и като ирония, в превод от езика на келтите, с чието господство е свързан разцветът на поселището, името му означава “котва”. Първият е призван от историята да се превърне в световен град, столица на три знаменити империи, оставили трайни следи не само в цивилизацията на Европейския югоизток и Мала Азия, а това са исторически най-дълго просъществувалите империи в света - Римска, Византийска, Османска, - докато другият през цялото това време - от хетите през фригийците и селджуците до османските турци - си е съвсем скромно степно градче, със сравнително развита търговия благодарение на местоположението си по Великия копринен път. Единият е разположен върху седем хълма, (случайно ли е наречен “Втори Рим”?), накичен със Златния рог и Босфора (“В тоя град, прорязан от водата, морето те дебне отвсякъде. То те чака синьо в дъното на всяка улица.” - Атанас Далчев) точно там, където се пресичат и разделят не само два континента, а два свята, докато другият дълго време е бил концентриран само върху един хълм, на който всяка следваща цивилизация е разширявала и укрепвала защитните си стени, в безбрежната степ. Единия почти всеки народ е назовал със свое име, и те са десетки, привличал е като магнит вниманието на целия свят, от араби през българи до руси и викинги... повече от няколко дузини са масираните опити за неговото превземане, предизвикали вдигането на “шум край Босфора”, но безславно заглъхнали под величествените му стени - завоюването му се превръща във фикс-идея за много царе, крале, императори и падишаси, и това се отдава единствено на участниците в IV-ия кръстоносен поход в началото на XIII в. за период от половин столетие, когато всъщност той претърпява и поголовно разорение, и на армията на двайсетгодишния ловък тактик и стратег Мехмед II Завоевателя, който го покорява в резултат на 52-дневна непосилна обсада в 1453 г. - събитие с огромно световноисторическо значение, понеже с него се открива периодът на Новото време; то в историята на другия няма такива знаменателни събития или случки от глобален характер, а и различните му названия от Анкира през Енгюрю до Ангора (да, тук е родината на знаменитата ангорска коза) са просто фонетични производни.

Градове, чиито линии на съдбата като че не се пресичат никога, но все пак имат допирни точки. След разпадането на Османската империя Истанбул вече не е престолнина, а със създаването на Турската република върху основните й територии, Анкара е обявена за столица на новата държавна формация. Това е съдбовният разлом в развитието на степното градче. Истанбул де юре губи статута си на столичен град, но де факто и до днес продължава да бъде най-жизненоважният - и промишлен, и транспортен, и търговски, и финансов... - център на страната (случайно ли съседите казват, че “Турция - това е Истанбул”), докато Анкара дълго време се примирява с мисията си на политическо-административно, дипломатическо и културно средище. Впрочем какви са били подбудите на републиканците начело с Ататюрк да изберат Анкара за новата столица? Може би няколко са основните им мотиви, които ще се постараем да подредим без претенция за строга йерархия. Истанбул, колкото красив и забележителен да е, все пак символизира Османската империя, или стария режим, докато републиката е нова формация, факт, който трябва да се изтъкне и с обявяване на столица, която да заема и сравнително средищно географско местоположение. Анкара е огнището на национално-освободителната революция, чието начало е поставено на 19.05.1919-а от Мустафа Кемал в Самсун, тук се намира генералният щаб, от 1920 г. заседава парламентът на Анкарското правителство, защитаващо националните интереси, в противовес на съглашенското султанско истанбулско, така че, обявявайки я за столица, републиканците искат да изразят признателността си към града, този акт е своеобразен жест към него. Бидейки континентален град, Анкара е естествено защитена, докато Истанбул е по-достъпен и уязвим от всички възможни страни, обстоятелство, с което републиканците били длъжни да се съобразяват в конюнктурата на 20-те г. след Първата световна война. Не на последно място, по такъв начин се дава възможност на още един анатолийски град да просперира, да разчупи черупката си. Не зная дали са документирани тези думи на Ататюрк, прекарал последните си години в Истанбул, в двореца Долмабахче на брега на Босфора, и склопил очи там на 10.11.1938 г., в 09.05 ч. със символичния въпрос “Колко е часът?”, но се говори, че пред близкото си обкръжение той е споделил двете неща, за които съжалявал в живота си - че не е създал семейство и че е избрал Анкара пред Истанбул за столица. Но писмено са засвидетелствани думите му, че с избирането на Анкара за столица той е искал “още веднъж да продемонстрира пред света волята на турчина да превърне в реалност нереалното”. Действително, когато Анкара е обявена официално за столица на 13.10.1923 г., тя е тънещо в кал, мрак и прах 20-хилядно градче, без улици, да не говорим за осветление, транспорт, канализация, вода, зеленина, дори неразполагащо с квартири за настаняване на държавните служители, поради което те спят в работните си кабинети, вълци вият в покрайнините й..., но невероятният ентусиазъм в първите години на революцията коренно я видоизменя, превръщайки я за кратко време в модерен и благоустроен европейски град. Оттогава датира и масовото строителство на обществени сгради, висши учебни заведения (в момента са десет, с няколко дузини хиляди студенти), министерства..., за чието проектиране са поканени видни специалисти от чужбина. В първите години на републиката чуждите дипломатически мисии не желаят да дойдат в Анкара, предпочитайки да останат в Истанбул, някои от тях дълго време се установяват във вагони на гарата, докато Ататюрк започва да им предоставя безплатни парцели за строителство на дипломатически корпуси в Каваклъдере и в момента голяма част от представителствата са съсредоточени по булеварда, носещ името му. Именно това възраждане на града през 30-те г. на миналия век голямата българска поетеса Елисавета Багряна много добре е почувствала по време на посещението си в него и в посветеното на Ататюрк стихотворение тя сравнява столицата с “възкръснала Атлантида”. Ето как тя отговаря на въпроса си: “Мираж ли са сините облаци, плувнали/ в зелено небе над някаква жълта земя?”:

Не, ето градът - Атлантида възкръснала,
понесла столетия жажда и глад,
отново родена в пустинните пясъци.
- Дъщеря и царице на степите, Анкара,
чертаят в нощта твойте хълмове сиви
силует на огромна двугърба камила
за отдих в пустините легнала.
Трептят и зоват светлините,
обсипали твойто седло като бисери...

“Вечната и святата” Багряна в същия цикъл “Express d’Orient”, публикуван във Владимир-Василевия “Златорог” (1936), посвещава стихотворение и за Истанбул - “Слънце над Босфора”, - в което четем: “и зеленеят пищно бреговете,/ където се кръстосват климати и флори/ като стремежите на толкова народи...”.

Докато Истанбул е привличал не само завоевателни апетити, пораждал е “пориви алчни” (К. Величков) в дълголетната си история, а и днес е световен туристически град, пресечна точка на стотици дестинации, приемаща и обслужваща вече почти десет милиона туристи годишно, продължавайки възходящото си развитие, Анкара така и не успя да пречупи съдбата си на междинен пункт, в който в най-добрия случай се преспива една нощ, пътувайки от Истанбул за Кападокия или обратно. Тези резултати може би не трябва да ни учудват, защото, докато Истанбул поразява с великолепните си и като екстериор, и като интериор имперски дворци, с еклектичната си култова и цивилна архитектура, със синхронните и диахронните си цивилизационни напластявания, докато неговото опознаване изисква много време (“само за опознаването на един твой квартал е нужен цял живот” - Яхя Кемал), туристическите обекти в Анкара се броят на пръсти. Най-посещавани от местни и чужди гости са помещаващият се в подножието на крепостта, в един бедестен от XVI в. Музей на анатолийските цивилизации, в който може да се проследи развоят на цивилизациите - а те са повече от дузина - по кръстопътната Анатолия, от палеолита, неолита през бронза до хети (неслучайно доскорошният символ на града беше хетският слънчев курс), фригийци, урарту, римляни, перси, елини, византийци, османски турци, с безценни експонати, и Мавзолеят на Ататюрк в централната част на Анкара, в който той е погребан след приключване на строителството на монументалното съоръжение през 1953 г. Едно от най-посещаваните от анкарчани място, където те изразяват привързаността си към идеите и принципите на националния суверенитет, републиканизма, лаицизма и др., заложени в идеологията на “родоначалника на турската нация”. Разбира се, Римската баня, храмът на Август, на чиято стена прословутият император записва политическото си завещание, Колоната на Юлиан Отстъпника също не са места за пренебрегване, но в Истанбул само посещението на паметниците на историческия полуостров - от римския Хиподром през Синята джамия, Музея на мозайката, останките на Магнаура, Света София, Света Ирина, двореца Топкапъ, Археологическия музей, биха ви отнели цели седмици.

Макар че, отговаряйки на въпроса “Коя черта на Анкара обичате най-много?”, със “Завръщането в Истанбул!”, големият турски поет, роденият в Скопие неоосманец, непоправимият бохем, дългогодишен дипломат и депутат в Меджлиса, посветил най-възвишените строфи на “красавицата край Босфора” Яхя Кемал, като че ли обезсмисля, обричайки ги на провал, всякакви опити за съпоставяне на Истанбул и Анкара, все пак, в качеството си на човек, живял и живеещ и в единия, и в другия град, извършил според турската поговорка “движение на терсене”, сиреч от първия към втория, ще се постарая да намеря отликите между тях, така както съм ги почувствал, след като в единия съм кръстосвал на воля, показвайки го на хиляди гости повече с душата си, а в другия съм осъден на кабинетни занимания.

Гореспоменатият Яхя Кемал действително обвенчава почти всеки истанбулски топос с някоя строфа. Но прецизното око веднага забелязва, че в стихотворенията, в които съзерцава града от височина и далечина, от разстояние, особено от някакъв хълм, той го възвишава до небето, украсява го с най-възторжени епитети. Но в редките случаи, когато авторът се приземява, “слиза” долу и навлиза в неговите сокаци, не остава и помен от тази небесна възвишеност. Това нещо улавяме и при Константин Величков, в чиито “Цариградски сонети” например четем - “В чистия лазур небесен/ на свойте хълмове Стамбул, градът чудесен,/ далек като бисерно видение трепти.” А и Петко Славейков, “българският Одисей”, плътно свързан с имперската столица, прекарал най-бурните си десет години тук, и написвайки “Цариградското устие”, превърнал Босфора в обект на поетическо-естетическо възприятие в българската литература, в очерка си “Истанбул”, появил се по страниците на неговата “Гайда”, оприличава града на хубавица с много красиво лице, но чиято уста мирише. “Външността на града “изгаря” чужденците, а вътрешността му - нас.” - ще регистрира в по-ново време и историкът Илбер Ортайлъ. Докато в Анкара е обратното - вътре, в лоното си тя е красива и зелена, уютна, улиците и булевардите й са чисти, порядъкът се набива на око на всяка крачка, но повдигнеш ли глава и погледнеш ли в далечината, голите степи, чукарите, каменистите пущинаци, “лунният пейзаж”, които я обкръжават, ще заоблачат озарената ти душа.

Истанбул е градът на множеството, на стълпотворението, на хаоса, на столикостта, той е пълноводна и отнасяща бреговете си река, неслучайно в мемоарно-пътеписната си творба “На Божи гроб преди 60 години”, видната фигура в българската обществено-политическа и дипломатическа арена от края на XIX и началото на XX в. Михаил Маджаров, ще напише така - “Тичането по моста на хиляди хора ме порази. Хамалите вървяха пред нас, а ние след тях, хванати ръка за ръка, за да не се загуби някой в тоя хорски водовъртеж.” Ето това - “хванати ръка за ръка” - предполага и изисква Истанбул, докато Анкара е самата подреденост, спокойно отмерената крачка, дори опашката при качването в градския автобус е под такъв строй, че да изпиташ удоволствие да застанеш в нея. Анкара е навъсеното утро, службата, работното време, почивният ден, тринайстата заплата, компенсацията, коефициентът, осигуровката, класьорът, параграфът, подписът, вратовръзката, спокойната закуска на фона на турска народна музика, гладко избръснатото лице, пригладените мустаци, а Истанбул е напиращото утро, прорязано от корабните сирени и чайките, бързането със закуска в ръка, симидът, отхапван в движение, скачането в трамвая или градския автобус, дори в кораба в движение. В Анкара ще те погледнат особено и дори ще те съжалят, ако си задъхано-забързан, докато Истанбул изисква една отчаяна стремителност, иначе човешкият порой като нищо би те отнесъл.

Истанбул е красавица по рождение, небрежността й към външността си, размазаният грим, подпухналите й очи след пиянска или безсънна нощ я правят по-привлекателна, естествената й хубост - нали й е божи дар! - не може да се крие, тя избуява и под най-плътното було, не са й нужни особени козметични средства и усилия да бъде разкрасена, докато Анкара е попринудена изкуствено да поддържа красотата и линиите си, често се подлага на естетически операции, ляга под скалпела, за да коригира ту една, ту друга форма на тялото си.

Истанбул е хубавица, с която ще прекарате незабравима нощ, тя ще ви се отдаде толкова страстно и така запомнящо се, че ще си струва цял живот да помните и бленувате тези мигове на споделеност, но никога няма да бъдете уверен, дали предишната вечер тя не е била в чужди обятия, и че няма да ви изневери още на следващата с друг, показвайки ви вратата. “На времето, парите и жените в Истанбул не се доверявайте”, гласи една турска поговорка. Времето - ясно! - влияние на различни морета, климати и т.н., поради което в един ден можете да изживеете и четирите годишни сезона, за парите също - от една страна, той е “обетованият град... единствен мегдан за борба и сполука, за широк размах на силите” (П. П. Славейков), същевременно и място, където богатството е сиамският близнак на бедността, но защо поговорката така се отзовава за истанбулчанки?! Струва ми се, че в случая по-правилно би било да се визира самият град, а не нежната му половина. Докато с бледоликата и изпосталяла Анкара може би няма да прекарате огнени нощи, тя няма да ви се отдаде безостатъчно, обсипвайки ви с пламенни ласки, но ще ви бъде вярна и предана до края на живота си, никога няма да ви изостави. Тя ще ви стиска нежно и отдадено за ръката и в предсмъртните ви мигове, бъдете уверен - ще ви жалее дълго, ще ходи в траур, ще унива след вас, дори ще загуби желанието си за живот, а Истанбул - също бъдете убеден! - ще ви зареже автоматично в мига, в който отпаднете от сили. Истанбул е пращящата жизненост, прекипялата енергия, потенция, темпо, неистов пулс..., а Анкара е хладно-разумната и пресметливо-точната във всичко госпожа, нищо, че е еднотипно облечена, отмерва всяка своя крачка, действа на принципа “бавно, но сигурно”, обещава ви един уравновесен живот, без спадове и възвисявания, респективно, без сривове. Тя е спокойната и осигурена старост, непременната пенсия, наследство, внуци, богата зестра..., а Истанбул е пълната с неизвестност старина, старческият дом в най-добрия случай.

Истанбул е любов от пръв поглед, “циганска печка”, мигновена смърт, а Анкара е дълго флиртуване, трезво-пресметлива, хладно-разсъдъчна обич, в която предварително са изчислени всички печалби и загуби, продължителна агония, бавно и почти ритуално склопване на очите.

В Истанбул се въртят парите, но в Анкара се завъртват подписите. Иначе как да си обясним луксозните коли и жилища в град, две трети от чиито жители са заети в държавния сектор, и как може с толкова скромните чиновнически заплати да се поддържа такъв висок жизнен стандарт?! До началото на 80-те Анкара е безспорната културна столица на Турция, с поети, писатели и артистична бохема, с творческите си кръгове и издания, с театрите..., диктувала е модата в изкуството, докато от 90-те, особено с откриването на частните тв канали Истанбул се наложи безапелационно и като център на културата. Всички значими творци се ориентираха и поеха трънливия път към Истанбул. Не че в столицата и сега не кипи културен живот, но първенството вече държи мегаполисът край Босфора. “Сърдити сме на анкарчани - каза тези дни известната театрална актриса Демет Акбаг, - защото вече не ни поддържат така, както в миналите години.” И може би най-стратегическата грешка на “царицата на степите” - в последните години тя реши да постигне непостижимото - да догони и съперничи в индустриален план на Истанбул, това доведе само до прекомерното й разрастване, от което загуби голяма част от същностните си черти, с които я припознавахме.

Защото Истанбул, макар и “място, което призовава историята за живот”, е “побъркан светофар, чийто три цвята засветват едновременно” (Йосиф Бродски). Видният представител на диванската поезия Недим (XVIII в.) въобще не се съмнява, че той е “град, чийто един камък дори струва много повече от цялата иранска земя”, за Ги дьо Мопасан, посетил го в средата на XIX в., е “единственият град, заслужаващ да бъде световна столица”, а К. Маркс го възприема като “златен ключ за вратата на Ориента”. Яхя Кемал е безпощаден в присъдата си - “признавам, че е живял само онзи, който се е родил в теб, дълги години е прекарал и почива в теб”, а Бехчет Кемал Чаглар е недвусмислен: “Какво разбира душата от любов, ако тя не обича Истанбул”. Докато руският писател-романтик и ориенталист Осип Сенковский възкликва: “Има ли друг такъв град под Слънцето?”, Иван Вазов задочно му отговаря: “Има градове по-хубави, но няма така вълшебен - чудо за очите.” Иво Андрич е пределно безпристрастен - “град, който принадлежи на всички и на никого”, но най-поразяваща, по моему, е белоногата Гергана - “Стамбул е, аго, за мене тука, дето съм родена.” И действително, името на мегаполиса е вписано като родно място само на 30% от жителите му, всички останали, макар физически да обитават неговия повече символичен, отколкото реален, топос, духовно не могат да се привържат към него.

Може би все пак съществува някакъв изход и той според мен е по средата, в точката на пресичането им. Представете си какво чудно отроче би се пръкнало от мъжкородния Истанбул - атлетичния, високопотентния, артистично небрежния, мустакатия, вмирисания може би леко на чесън, и женскородната Анкара - спокойната, уравновесената, привързаната към семейството и традиционните си добродетели, предпочитаща уюта на домашното огнище. Но при задължителното условие, че отрочето наследи положителните гени на родителите си.