На пресечката между Истанбул и Берлин – Част 1 и 2

Златко Енев

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“.

Досега в България е публикувал трилогията за деца Гората на призраците, както и романа за възрастни Една седмица в рая. Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Той живее в Берлин заедно с двете си деца.

>>>

На пресечката между Истанбул и Берлин – Част 1

Написано от Златко Енев

Сряда,2010

(Следващата бъркотия от мисли, спомени и емоции някой ден може би ще оправдае появата си. Засега самият аз не мога да го направя.)

Да се живее в Германия, разбира се, означава преди всичко „да се живее“, и едва след това „в Германия“. Предполагам, че така е – или поне така трябва да бъде – на повечето места по света, макар че много хора сигурно ще ми кажат: абе ела ти „в България“, пък да видим после какво ще ти остане от „живеенето“. На което аз отговарям, че Германия (и Европа) е отворена за всички, които могат да се закрепят в нея – и щом тия, които не успяват „да заживеят“ в България, се надяват, че ще им бъде по-лесно „в Германия“, то нека или се опитат, или да спрат с мрънкането.

За да смекча полемичността на това начало, ще прибавя, че самият аз едва напоследък започвам да придобивам чувството, че живея. Крайно време беше. След почти двадесет години в Германия. Което очевидно показва – поне от моя гледна точка – че тия две неща не са непременно свързани едно с друго. Живеенето си е живеене, а Германия – Германия. (Тук ще прибавя, че не притежавам кола, живея под наем и дълги години нямах телевизор – така че, може пък и да се лъжа за това дали наистина живея, знам ли?)

Всъщност, започвам тия малко странни и за самия мен текстове (надявам се да станат много), воден единствено от усещането, че вътре в мен нещо напира да намери форма. Засега не го познавам, само го чувствам да блъска някъде около бъбреците, откъдето идват повечето ми импулси. И започвам без каквато и да било представа за цялото. Общо взето, разчитам на това, че то само ще докаже – или не – правото си на живот. Вярвам в силата на импулсите, но не и в оная на напъването. От известно време насам живея с усещането, че истинските неща на тоя свят – любовта, творчеството, изобщо всички неща, свързани със свобода и съзидание – или са лесни, или изобщо ги няма. От години насам тормозя един дълъг текст, който наричам „роман“. Предполагам, че никога няма да го завърша. Прекалено малко удоволствие ми доставя.

Но това тук е по-различно, защото ме потапя в магията на преживяното, което, въртейки се пред вътрешното ми око, придобива неочаквано пищни, кристално-бляскави, калейдоскопични оттенъци. Малко като „Фани и Александър“, гледан едновременно на няколко екрана, всеки от тях в различен епизод. И, за да не ви губя повече времето, искам да започна с един чифт обувки и едно радио. Обувките никога не съм ги виждал – тях ги е носил баща ми, далеч преди да се родя. Що се отнася до радиото, с него премина по-голямата част от детството ми, която за краткост тогава наричах „некнуфелеТ“. Ей сега ще обясня и двете.

Както обувките, така и радиото дядо ми купил от немците някъде през войната, срещу неизвестни количества ракия (това сигурно ще ви обясни загадката на горното название). Обувките, които се оказали доста големшки за краката на баща ми, били въпреки това носени в продължение на дълги години, с помощта на това хубаво изобретение на модерността, вестниците. А радиото, което допреди няколко години все още стоеше някъде на тавана в Преслав, продължи да функционира чак до края на шейсетте години. Не беше безукорно функциониране – брат ми, човек доста спортно надарен, беше развил до съвършенство онова, което сам наричаше „поправка с отскок“: доста якичък удар с дръжката на метлата по гърбината на стария Телефункен, в моментите когато той започнеше да каканиже. Странно, но това функционираше безотказно. Никой никога не се е опитвал да поправя радиото – то просто разбираше от бой, за разлика от самите нас например. Допускам най-сериозно, че това със сигурност е имало нещо общо с произхода му. Впрочем, нека останем при това, че то продължаваше да функционира.

Това, значи, са две от най-първите, не прекомерно митологизирани, мои докосвания до Берлин. (Че собственият ми живот – който в някакъв смисъл ми се вижда представителен за немалко от нещата, които идентифицирам с думичката „България“, протича някъде по отсечката между Берлин и Истанбул, е основната тема на това писание.) Що се отнася до Истанбул, неговото присъствие открай време беше ярко и неоспоримо, много по-неоспоримо от онова на Берлин. Родителите ми, в моментите когато искаха да си кажат нещо, което да остане скрито за нас, начаса превключваха на турски език – майка ми го владее свободно, а баща ми се оправяше достатъчно. Къщата ни се намираше само на хвърлей камък от турската махала в градчето – и понякога камъните прехвръкваха не само в идиомите на езика. Между нас, хлапетата, искам да кажа. Възрастните се оправяха без камъни, те вече си знаеха местата. Ние ги откривахме – или отвоювахме – отново, разбира се. Нали за това е детството.

Наскоро – всъщност за последната Коледа – бяхме на гости у тъста и тъща ми. Аз, бившата ми съпруга, новият й мъж и двете ни деца (не се чувствайте объркани, децата се появиха далеч преди появата на новия мъж). Изкарахме няколко прекрасни дни – Дорейн в непрекъснати разходки из заснежения Мекленбург, с Клаус (горкият, дали ще му се удаде – като на немец няма да му е лесно, мисля си – да разбере някой ден, че тази жена е като миниатюрно копие на родината си, тоест при нея изборите са два: или преминаваш в глуха защита, или правиш каквото тя ти каже?) … М-да … Ние с децата, дядото и бабата, изкарахме дните по-рахат, най-вече в игра на карти, борбичка по леглата (малката!) и яко хапване и пийване. В един от следобедите, загрижени от факта, че панталоните видимо ни отесняват, направихме дълга разходка. Дядото – все още много висок и строен немец, само дето малко куца – беше нещо подпийнал, по едно време се спря някъде по отсечката, изгледа ме едно такова странно и ми каза: „моето момче, ние винаги сме те обичали като роден син“ (това – пет години след раздялата). Духаше брулещ вятър, очите ми се просълзиха. Да, това също е Германия. Източната, но все пак Германия.

Преди близо двадесет години, по време на първото ни пътешествие в чужбина, посетихме Троя. Беше през лятото, някъде към петдесет градуса на слънце, масивните камъни прежуряха яко и ние минахме през митологичното място малко на бегом, признавам. После отидохме в магазинчето за сувенири, под опашката на коня – и там младата екскурзоводка, на безупречен английски език, възкликна: „но това тук са български монети“ (видя ги в ръката ми, бяха останали от дните преди това). Аз й обясних, че съм българин, тя ме изгледа дълго, попита ме откъде точно, аз й казах, след което тя … се разплака. Оказа се ученичка на баща ми, от техникума по селско стопанство в Преслав. После пихме кафе, приказвахме дълго, не усетихме кога денят свърши. Това пък, ако щете, е част от Турция.

Истанбул и Берлин, Берлин и Истанбул. Не бих казал, че ставам и лягам с подобни мисли. И все пак в един момент ми се наложи да направя откритието, че в Берлин се чувствам най-у-дома когато пазарувам по турските магазини (това петнайсет години след идването, когато ми се наложи да поддържам домакинството сам). Не знам дали са нужни чак толкова много приказки, за да опиша усещането за нашенскост, когато се срещна с умните, начаса преценяващи очи на продавачите (най-вече мъже), които за броени секунди преценяват колко пари струвам и, сигурно, даже що за човек съм. Обичам това усещане за здраво стъпили на земята крака, за липса на отвлеченост и витиеватост – все неща, които инак до такава степен определят облика на живота тук. Германия е церебрална страна, в това едва ли може да има някакво съмнение. Разбира се, днешна Германия – едно умалено и донякъде забавено копие на Америка, колкото и да не иска да приеме това – вече отдавна не е онова, което откривам със зяпнала уста из учебниците по културна история, които оформям професионално (новогодишните поздравителни картички на дечица в шинели и със саби, например). И все пак неизбежната конфронтация с думичките „правилно“ и „неправилно“ продължава да си остава все същата трудна за преглъщане медицина, която всеки човек, живеещ в тази страна, е принуден да приема – в не прекалени, но редовни дози. Германия – както и всяко друго място по света – е непреклонно вярна на себе си.

>>>

На пресечката между Истанбул и Берлин – Част 2

Написано от Златко Енев

2010

Болестта като път !

Продължавам, със същата неясна смесица от мъгляви копнежи и прелитащи пред вътрешното ми око картини от много-много години. Германия и германското. Свободата, завързана на възел около пръста. Копнежът, който на немски език се нарича зеен-зухт, жажда за гледане. Безскрупулната човечност, готова по-скоро да пожертва всичко на тоя свят, включително и самата себе си, отколкото да извърши нещо погрешно, нещо неправилно. Музейната зала, избрана като място за живот.

Но и непреклонността на избора, който, веднъж направен, се превръща в маяк и ориентир за всички, в добро и зло. Спомням си един от първите пъти, в които отново посещаваме хората, с които оттук нататък щях да споделям живота си, някъде в ранните деветдесет години, сред ухаещите на кравешки тор мекленбургски полета (хората там наричат това „свеж селски въздух“). Дорейн, прясната ми съпруга от няколко месеца, излиза от банята както я е майка родила, пред моите очи, които се чудят в коя земя да се забият, и равнодушните погледи на родителите й, които очевидно не забелязват нищо особено – някой от семейството се е погрижил за личната си хигиена, was gibt’s denn? После баща й, повтарящ същия трик, след което аз неволно започвам да се прехвърлям от една задна половина на друга. Дали по някое време няма да ми кажат: „Хайде бе, к’во чакаш толкова? При нас е така – който се дърпа, не трябва да яде.“ Недоумението на Дорейн, когато й разкривам причината за притесненията си. Смутените погледи на домашните, които не са предполагали, че моята балканска чувствителност може да се окаже докосната от нещо толкова естествено като голотата. Погледи, в които аз неволно чета: „Абе, вие там уж бяхте естествени хора…“. Срамът, уф, срамът.

Да, срамът. Едно от най принудителните чувства, които познавам, безпощаден командир, немилостив родител, отчим и мащеха в едно и също лице, цензор, управител, губернатор на човешката душа … В известен смисъл, мисля си, животът ми е нещо като непрестанна борба с това немилостиво чувство, един неспирен опит да се измъкна от прегръдките на тази толкова задушаваща, ако и носеща привкуса на познатото, прегръдка. Срамът, който в продължение на дълги години ме принуждава да мисля, по-скоро да изпитвам усещането, че моята българскост не е нужна никому тук, който неволно ме кара да извършвам действия, да осъществявам цели стратегии за оцеляване, подчинени само и единствено на себе-отричането, на потискането на всичко живо, непокорно, творческо, в самия себе си. Срамът и неговият побратим, страхът.

Както и техните неизбежни последици. Фактът, че децата ми не говорят български език. Това, че в продължение на около десет години, между тридесетата и четиридесетата, аз прекарвам живота си в пълна автоцензура, в категорична забрана на всичко, което би имало някакъв шанс да ми позволи да заживея, да осъществя онова, което светът, вселената, Богът, са ми задали като поръчка, като мисия. Срамът от подобни мисли, подобни чувства. Животът в доброволно избраната родина, на име Лилипутания. Животът в Бункера.

Непрестанните опити за самоизмама. Потискането на всички сигнали, които Светът и Тялото – две лица на едно и също нещо – ми изпращат като съобщения, като послания. Бясната надпревара с усещането за празнота и неудовлетвореност, неспособността за изпитване и достигане на единствено важните на този свят неща – щастието, спокойствието, удовлетворението. No Satisfaction. Живот по Мик Джагър. Черната дупка, зейнала отвътре, и поглъщаща без звук всичко, абсолютно всичко, което в отчаянието на слепотата аз захвърлям вътре в нея – резултати, успехи, признания, пари, кариера, семейство, любов, пътешествия. Всичко напразно, всичко всуе. Пътят към болестта и болестта като път. Отчаянието, обхванало гърлото като ремък на гарота. Бавното осъзнаване на напразността на всички усилия. Постепенното примирение. Бръсначът на Окам, ежесекундно притиснат до гърлото. Тъпото очакване на края.

И после – Чудото! Неизбежната катастрофа, която се оказва единствено възможният път към спасението. Отварянето на Забранената врата. Писането, което съм си забранявал в продължение на много години, ужасът, с който започвам отново, напълно против собствената си воля, осъзнавайки с инстинкта на болно животно, че то ще донесе със себе си единствено разрушения и катастрофи, но и че друг път просто няма. Ужасът на човека, гледащ в пропаст, желаещ пропаст. Бавният период на полуразпадане, през който една след друга ме напускат всички основи на досегашното съществуване. Борсата, която поглъща спестяванията от петнадесет години без дори да ги забележи. Семейството, което се разсипва със звука на вкиснато мляко, изпльокващо се от полупрогнила кофичка. Астматичната нощ, в която осъзнавам, че съм Сам – сам в Берлин, сам в Германия, сам в цялата безсмислена мрачина на съществуващото. Гоген, който ми се подсмихва от стената, с разбиращ всичко поглед. Горчивото „Знаех си, знаех си. Това е всичко, което заслужавам.“ Товарът, който ме е премазал. Жабата, която не е забелязала как се повишава температурата на водата. Краят, превърнат в безкрайност. Примирението. Кюблър-Рос, почукваща на вратата.

И взривът, с който Онзи Там Отгоре, който и да е той, ми напомня, че плановете му за мен не привършват до тук. Децата, които избират да останат при мен, в един акт на невъзможно просветление, без сами да знаят какво вършат, подчинявайки се на същата динамика, същата съдба, същия шанс, който носи и баща им в някакъв необозрим вихър. Непосилният товар, който се оказва единствено възможно лечение. Забравената гордост от простичките, целебните неща на тоя свят. Готвене. Пране. Почистване. – Готвене. Пране. Почистване. – Готвене. Пране. Почистване.

Тихичкото ежедневие на корабокрушенеца. Писмата, запечатани в бутилки, които той запокитва в океана, напук на всеки здрав разум. Там отвън – то се знае – няма никой. Животът в корабокрушение е живот в скафандър.

И тогава – плахото почукване по вратата. „Извинете, намерих тук едно писмо. Вие ли сте го писали? Дали ще бъде прекалено нахално, ако ви помоля да си поговорим? Аз също съм корабокрушенец. Всъщност всички ние сме корабокрушенци.“

Пътят. Тихичкото жужене, което изпълва вътрешността на пашкула с мъчително-сладко напрежение. Усещането за неизбежност и съдбовност на идващото. Imago. Теснотата от всички страни. Паскал, който внезапно става понятен, повече от понятен. Напиращото отвътре, потискано с всички сили, усещане за щастие, за блаженство. Любовта, която започва да те преизпълва като мляко – крава. Светлината, която започва да се излъчва от гърдите ти, някъде откъм областта на слънчевия възел. Краят на Страха. Излизането навън. Мотивът от „Тъй каза Заратустра“ на Щраус, проглушаващ ушите ти на всяка стъпка. Болестта, която те напуска, за да потърси някой друг, комуто да помогне. Тихото блаженство на спокойствието и удовлетворението. Очакването, което – за пръв път в живота – е лишено от привкус на болка. Подаръците, които те очакват всяка сутрин пред вратата. Там, където преди е зеело Нищото. Радостта. Радостта. Радостта.

Berlin, du bist so schön, Berlin.

http://www.librev.com