Министърът на културата проф. Стефан Данаилов откри на 7 януари 2008 г. в българския храм „Св. Георги“ в Одрин библиотека и постоянна експозиция под надслов „Делници и празници на българите в Одринска Тракия“.
Същия ден той обяви официално началото на възстановителните дейности по реставрацията на другата българска църква в Одрин – „Св. св. Константин и Елена“. От нея са останали само руини. За всеобща радост вече са налице необходимите разрешения за реставрацията й.
Пътят към Одрин
Три месеца преди това тръгвам рано сутринта с автобус от Бургас. Този път съм си казала, че не искам предварително да знам къде отивам. Все пак от единствения ден, който отделям за почивка, очаквам само приятни изненади. Начинаеща екскурзоводка срича от няколко листа историята на Турция. Не ми е ясно какво точно виждам през прозорците и накъде сме се запътили, но научавам какво е казал Карл Маркс за Истанбул и колко туристи посещават третата по големина страна в Европа. Както и че на всеки 32 години Турция се удвоява, вероятно населението в нея...
Когато вече сме в Одрин, имам чувството, че всички пътища тръгват или свършват около площада с джамиите. Тук постоянно се тълпят хора, както и на площада, където има фонтани и градина. Пейки няма, но хората не се притесняват да присядат на прашасалата трева.
Тръгваме да търсим българската църква. Информация за нея не виждаме никъде. С безделниците, които висят пред кафенетата и дюкяните, не можем да се разберем. А останалите са в подготовка за шекер байряма. Трудно се сдържам да не нахълтам в някой от дюкяните със сладки изкушения. Засега само снимам витрините за спомен.
Навлизаме в стара българска махала. Минаваме покрай кирпичени постройки и небоядисани тухлени къщи. Пред тях са насядали възрастни жени с шалвари, около тях щъкат малки деца. И двете поколения трудно комуникират на нашия български, но се усмихват широко и ни сочат с ръка посоката, която търсим. Улицата е обозначена –
„Свети Георги Килисе Сок.“
Над ниските постройки изведнъж се извисява куполът на българската църква „Свети Георги“. Оградата е варосана в бяло, а храмът е в типичната за късното българско Възраждане архитектура – трикорабна псевдобазилика. След първия момент на прехласване, влизаме в дворче, което след шума наоколо ми се струва райско кътче на спокойствието. В храма палим свещи и слушаме разказа на отец Александър.
Светинята е построена от българската общност в Одрин на площ от около 320 кв.м. До 1940 година църквата е имала постоянен български свещеник, след това богослужения са отслужвали български свещеници от Истанбул.
Отец Александър поема храма след баща си Филип Чакърък, който е поддържал църквата на доброволни начала в продължение на 30 години. Завършва Духовната семинария и Духовната академия в София през 1992 – 2000 г., а през 2001 г. е ръкоположен за свещеник от Старозагорския митрополит Галактион. От началото на 2003 г. Вселенският патриарх Вартоломей дава официално разрешение на отец Александър да служи в Одрин. За една година той извършва огромна работа за получаване на разрешения, ремонт, реставрация и събиране на материали. Реставрирани са иконостаса, амвона, владишкия трон и иконите.
От две години храмът е отворен всеки ден от 9 часа до късно през нощта и приема посетители от всички краища на Турция, България и Гърция. Всяка неделя тук има празнични служби.
Спасената памет
В храмовия олтар на църквата се съхраняват четири надгробни каменни офицерски кръста, които пазят спомена за “подпоручик Христо Пъргов от Бургас, починал на 10 май 1913 г. в Одрин“; “майор Павел Коняров от 8 артилерийски полк от Ямбол, починал на 20 март 1913 г. в Одрин“; “капитан Александър Горанов от 8 артилерийски полк от Стара Загора починал на 13 март 1913 г. в Одрин“; “майор Ангел Тодоров, 13 март 1913 г.“ Така гласят надписите върху камъка за четирима от българските герои, превърнали превземането на Одринската крепост във велика победа на нашата армия. В далечната 1913 година на 13 март над Одринската крепост се развял българският трибагреник.
Отец Александър разказва, че край другата българска църква „Св.св.Константин и Елена“ в долния край на Одрин е имало гробище, в което са положени телата на българските воини, загинали по време на одринската епопея. Гробището е било заличено, но някой е извадил и пренесъл тук в църквата тези четири кръста.
На втория етаж на храма „Св. Георги“ е подредена експозицията „Делници и празници на българите в Одринска Тракия“, където са съхранени исторически материали, традиционно българско облекло и много дарени икони.
На третия етаж е библиотеката. Както казва отецът, вярата се крепи и на словото. Фондът наброява около 2 000 книги на български език, дарени от Тракийски дружества, книжарници „Хеликон“ и граждани. Има идея за курсове по изучаване на български език.
Присядаме в градината на чаша кафе и вода. Отец Александър казва: „Искам който дойде тук, да се чувства като у дома си“. Приятно впечатление ми правят зелените храсти, но липсват цветя.
Бях чела, че в Одрин на площ от 15 дка има Розова долина по подобие на Казанлъшката. Собственикът на земята Хасан Акдюз отглеждал български рози, селекционирани от български ботаници. Цветята били “вълшебни“, защото цветовете на листата се менели според температурата. Цветари от цял свят проявявали интерес към насажденията.
Екскурзоводката ни не беше чувала за градината. Пожелавам си следващия път да успея да я открия. Вместо това пътят ме отвежда в българската църква „Свети Стефан“ в Истанбул.
Желязната църква
Преди дни „Свети Стефан“ или както я наричат Желязната църква беше обявена за най-красивата в Турция от общо десет действащи християнски храма – православни, католически, асирийски и келдански. Признанието за уникалността е и повод да се привлече вниманието на обществеността към необходимостта от спешни спасителни действия.
Тук вълнението е още по-голямо. Църквата се изправя пред нас в цялото си великолепие на фона на Златния рог. Този път екскурзовод ни е български изселник, който знае и разказва много. Научаваме, че на същото място преди е имало имот с дървена къща. Влиятелният държавник княз Стефан Богориди го подарява на будните тогава българи. През 1849 г. те преустройват къщата в черква. Най-вероятно тя е трън в окото на Константинополската вселенска патриаршия, защото на няколко пъти е опожарявана от фанариотските гърци. През 1890 година Българската екзархия получава разрешение да построи нов храм и архитектът от арменски произход Ховсеп Азнавур предлага да се използват сглобяеми метални части, за да се гарантира здравината на строежа, направен върху свлачищен терен. От Виена с кораб по река Дунав през Черно море и Босфора са пренесени необходимите 500 тона желязо. Това е струвало на българската държава над 1 млн франка /по това време един български лев е равен на един франк/. Скелетът на църквата е направен от стомана, а страните – от ламарина, която е захваната за основите с около 4 000 болта, гайки, нитове и заварки. Външната архитектура – съчетание от необарок, неоготика и византийски стил – е уникална за Истанбул. Стилът на интериора, изработен във Виена – също. Само че виенските майстори изработват иконостаса в католически стил и се наложило архитектът да преговаря с руска фирма от Москва за православен иконостас. Иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев. Шестте камбани за 40-метровата камбанария са отлети в Ярославъл. Две от тях звучат от 1898 година и до днес.
Уникалната Желязна църква в Одрин е застрашена да рухне, на снимките ясно се вижда как ръждата е прояла основите, а металните стени са пропукани и наклонени
Българи
Българската църква „Свети Стефан“ е една от малкото оцелели по света и единствената православна желязна църква от 19 век – важен архитектурен паметник за световното културно наследство. В двора й са погребани водителите на борбата за църковна независимост на България – митрополитите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
След минутите на уединение в храма, обикаляме сградата откъм морето. Там ясно се вижда как ерозията поглъща метала. Конструкцията се накланя, а металната част, където е олтарът, се отделя. Истанбулската община укрепва безплатно ръждясалите основи, но мерките ясно не са достатъчни.
„Уникалната църква е построена на самия бряг, където теренът не е здрав. Ето защо в земята набиват дървени пилони, на тях поставят каменната основа, а върху нея монтират металната част. Когато дървените пилони са постоянно във водата, те не гният, защото има кислород. След като са отделили църквата от водата с крайбрежен път и е прекъснат достъпът на водата, храмът остава на сухо и дървените пилони изгниват“, обяснява един от спътниците ми Данчо Панайотов.
Трябва да се укрепят темелите, намесват се и други българи. Когато е бил построен храмът, българската колония в космополитния град е наброявала 50 хиляди души, сега българите са около 500 и на техните плещи отново лежи грижата за опазване на българщината и предаване на традициите. Намерени са родолюбиви спонсори от България за реставрация на покрива и иконите, за нов иконостас. Досега българското правителство е отделило нищожна сума, а е нужен цялостен архитектурен проект за реконструкция. „Свети Стефан“ е духовен паметник не само на цариградските, а на всички българи. Не ми се ще да повярвам, че ще оставим храма да рухне като купчина старо желязо.
*
В Истанбул има още две български църкви – „Св. Иван Рилски“ при Екзархийския дом и „Свети Димитър“ в българските гробища.
Снимки © Румяна Емануилиду
Няма коментари:
Публикуване на коментар