Eвропейската алтернатива на Турция е неизбежна и
един ден тя ще бъде неотделима част от Европа като политическо, икономическо и културно пространство !

Орхан Памук

понеделник, 24 август 2009 г.

„Възродителният процес“ от 1984–1989 г. !

Снимка:Михаил Груев.

Михаил Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ „Св. Климент Охридски“. Гост-преподавател и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор на редица студии и статии на български, немски и английски език.

Снимка:Алексей Кальонски.
Алексей Кальонски е преподавател в СУ„Св. Климент Охридски" по история на Русия, Евразия и Източна Европа през ХIII-ХIХ в., а също различни аспекти на османския период. Бил е гост-лектор в ЕНЕ55 (Париж), Center for Islamic and Midlle East Studies (Берген) и др. Автор на статии и студии върху етнокултурни проблеми, малцинства, миграции и др. (на български, английски и гръцки език).

„Възродителният процес“ от 1984–1989 г. – Част 1

Въпреки че увенчава един постъпателен и логичен развой на държавната политика в периода на „зрелия социализъм“ и „единната социалистическа нация“, кампанията за окончателна асимилация на българските турци изненадва както тях, така и цялото общество.

Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.

Въпреки че увенчава един постъпателен и логичен развой на държавната политика в периода на „зрелия социализъм“ и „единната социалистическа нация“, кампанията за окончателна асимилация на българските турци изненадва както тях, така и цялото общество. Наистина до края на 1984 г. в смесените райони напрежението видимо нараства поради засиления натиск, а най-вече от смяната на имената на немалко хора от 1982 г. нататък. Според някои изследователи именно това трябва да се счита за същинското начало на тоталното принудително „възраждане“. При тогавашния информационен монопол някои българи все нещо са чули, но то далеч не е от мащаба на последвалите събития и не ги засяга пряко, а огромната част от турците най-вероятно отново се надяват, че и този път ще им се размине.

Общият климат на недоверие, стигащо до неприязън, слухове, опасения (основателни или не съвсем), удобно тревожни донесения на службите, ясно личи в една строго поверителна информация от септември 1982 г., подписана от първия секретар на ОК на БКП в Кърджали Георги Танев.[1] Ще си позволим по-пространно да се спрем на този представителен за навечерието на „възродителния процес“ документ. Според него в окръга съществува „силно изразено турско национално съзнание, което се проявява преди всичко в болезнено пристрастие към езика, традиците и обичаите, носията и други носещи отпечатъка на ислямската религия.“ По-нататък Танев твърди, че въпреки правилните действия на партията и държавата след 1958 г., все още не са преодолени последствията от механичното привнасяне на „опита на КПСС и съветската страна по националния въпрос в наши условия“, приложен от учители и специалисти, завършили в Азърбайджан и Софийския университет. Това, наред с другите обичайно посочвани проблеми, допринася за засилващото се „влияние на турския буржоазен национализъм“:

„Реално преобладаващото болшинство от младото поколение подкрепя партийната политика, но все още сравнително ниското политическо съзнание и верски тежнения, насаждани в семейната среда, ограничават неговите възможности от класово-партийни позиции да се изправи решително лице срещу лице с национализма и ислямския религиозен фанатизъм на родителите.“

Тази среда е изобличена от него по следния начин:

„Религиозните празници и обичаи… са един от основните фактори за отчуждението на българските турци. Те се зачитат и практикуват от болшинството от това население (като традиции включително и от немалко комунисти). Участието на младите и интелигенцията „се оправдава“ от самите тях чрез криво разбраната етика – да не обидят възрастните си родители. А в действителност се пренебрегва цялата социалистическа празнично-обрядна система. […] В най-общи линии може да се каже, че байрямите се отбелязват в около 80 на сто, а сюнетът се прилага спрямо не по-малко от 98 на сто от децата на българските турци (изключенията се знаят във всяко селище и това са синове на ръководни кадри).“

Друг „фактор на отчуждението“ е „наличието у някои българи на пренебрежително отношение към българските турци“:

„Не са изолирани случаите, когато само произнесеното име, без всякаква друга информация за човека, поражда предубеждение, предопределя негативно отношение. Добре се отразява върху самочувствието на българските турци приемът на младежи в армията, но е необходимо да се подобри работата сред личния състав, за да не се допускат обиди на народностна основа.“[2]

По-нататък е направен подробен анализ на засилената напоследък турска пропаганда, нейните основни институции и организации, инструменти и канали, включително посещенията на роднини и по-силния сигнал на турската телевизия и радио.[3] Г. Танев конкретизира тогавашните предписания на Политбюро с „някои предложения за преодоляване етническата обособеност на българските турци“. Сред тях на окръжно равнище отново са образованието, идеологическото възпитание, кадровата политика. Като решаващ фактор е изведено „ускорено[то] развитие на производителните сили“ чрез допълнително финансиране за съществуващите и предвидени нови местни промишлени предприятия. Препоръчва се и насочване „за работа на национални обекти в страната“ на турски младежи и девойки.[4]

Един от основните изводи е:

„В същото време болшинството от българските турци нямат необходимата закалка и съзнанието за безусловна привързаност към България. При съответна ситуация – например нова националистическа атака и създадени условия за изселване, устойчивата част не би била твърде голяма.“[5]

Такава ситуация наистина ще възникне, но националистическата атака в пълния смисъл на думата не идва от Турция, а от българската държава спрямо нейните граждани турци. От своя страна те ще се окажат доста устойчиви на бруталния натиск. Предвижданията на Г. Танев за масова емиграционна нагласа при „създадени условия за изселване“ обаче ще се окажат съвсем точни. „Възродително“- аналитичният поглед на кърджалийския лидер очевидно е оценен от софийските му началници и той започва стремително да се издига по върховете на партийно-държавната пирамида, заемайки последователно длъжностите завеждащ отдел на ЦК, министър на транспорта, министър на вътрешните работи и дори носител на званието „Герой на Народна Република България“.[6]

Към този момент Турция наистина е разтревожена от случващото се. При посещението си в България през 1982 г. президентът Кенан Еврен повдига въпроса за натиск срещу турците и за явно известно му решение за преименуване. Тодор Живков отрича, като на свой ред получава категорично отрицателен отговор на сондажа си за евентуални нови изселвания.[7] Известна активизация на пропагандата от страна на медиите, емигрантски и други организации по време на националистичния военен режим в Турция (1980-1983), внимателното взаимно дебнене през този период не подлежат на съмнение. Очевидна е и напълно разбираемата нервност на Анкара спрямо българската малцинствена политика.[8] Те обаче не могат да са оправдание за деянията на висшето българско ръководство.

След 10 ноември 1989 г. в поредица от мемоарни и други писания бивши сановни „възродители“ като Стоян Михайлов[9], Димитър Стоянов[10], Орлин Загоров[11], а също служители на Държавна сигурност като Бончо Асенов[12], Георги Сотиров[13], Димо Станков[14], пропагандисти като Паунка Гочева[15], Нейка Кръстева[16] и др., се връщат към събитията от средата – края на 80-те години. ДС наистина е ключов инструмент в подготовката, провеждането и особено в „закрепването“ на резултатите чрез мащабно шпиониране, най-различни форми и методи на натиск и репресия, вербовки и пр. през целия период до ноември 1989 г. Тайните служби и техните агенти обаче не са единственият определящ фактор в тези събития, разтърсили цялото общество, а мемоарите на техните служители са извор по-скоро за духа на времето, отколкото за причините, логиката или абсурда на случилото се.

Тук няма да се спираме на мнения и пристрастия, прехвърляния на вини и отговорности, а също да сравняваме обстойно версиите сред висшата номенклатура и съответната агентура за това, как е било взето решението, доколко е било правилно или не, какви са по-общите и съвсем конкретните причини и мотиви. С всички резерви все пак ценната информация „отвътре“, която те предоставят, е обстойно анализирана, съпоставена и критикувана на основата на архивни данни в толкова често цитираните в този текст български изследователи.[17] Тя е от значение за различни проверени или недостатъчно сигурни факти и обстоятелства. Много по-съществен обаче е специфичният конспиративен характер не само на механизма на вземане на решения, но и на начина на мислене по всички етажи на властта по толкова важен и деликатен проблем. Той добре личи от известните до края на 1989 г., а и след това до втръсване повтаряни и преповтаряни обосновки и оправдания: демографската ситуация, надвиснали външни и вътрешни турски „заплахи“ (включително „сепаратизъм“, „турска автономия“, „втори Кипър“ и „тероризъм“), уж спонтанното желание на всички или част от самите „възраждани“ и т. н.

Както е известно, не е намерен протокол от заседание на Политбюро от късната есен на 1984 г., а вероятно и никога няма да бъде открит документ, подобен на тези от 1982-1984 г.[18] Това според нас не е чак толкова важно. На основата на запазените сведения не е трудно да си представим подобно заседание (ако въобще е имало такова) и дори какви тайни разговори са водили помежду си височайшите инициатори. Самият Живков дава следното разяснение на участниците в заседанието от 18 януари 1985 г.:

„Но, както знаете, след Априлския пленум чрез един маньовър, без да се усетят югославяните, за няколко дни цялото население в този край [Пиринския – бел. м., А. К.] осъмна като чистокръвни българи. […] Не бива да се шуми в печата, не бива да се дават широки информации на разни кръгове, защото ще почнат да философствуват и т. н. Само четири души знаеха за маньовъра, който извършихме в Благоевградски окръг, защото иначе щеше да се издаде дружината. Имайте предвид, че няма нищо, което се говори, даже в този състав, да не излезе и да не отиде до турското и югославското разузнаване и т. н.“ [19]

Естествено последната дума е била на Тодор Живков. Споделените виждания на членове на придворната „ловна дружинка“ и „най-близкото обкръжение“ вероятно също са повлияли за окончателното оформяне на най-радикалната фаза на вече частично протичащия „възродителен процес“ (във вид на угодни предложения и поддакване на съображенията и намеренията на държавния водач). На това „експертно“ ниво окончателното решение на Живков вероятно е подготвено от най-доверените му лица: Георги Джагаров – заместник-председател на Държавния съвет и председател на Съвета за развитие на духовните ценности, академиците Пантелей Зарев и Ангел Балевски (председател на БАН). На политическо ниво решението сигурно е консултирано с оформилия се своеобразен тесен кръг в Политбюро: Пенчо Кубадински – председател на НС на ОФ, Милко Балев – началник на кабинета на Тодор Живков, вътрешният министър Димитър Стоянов и секретарят на ЦК по идеологическите въпроси Стоян Михайлов.[20]

През 1982 г. Александър Лилов ръководи специална комисия, проучваща и възможността за евентуално преименуване, но не го препоръчва заради негативните последици.[21] За дейността й по тези въпроси още от края на 70-те години свидетелства един от членовете й – акад. Николай Тодоров:

„Избягвахме термина асимилация, защото той бе придобил гражданственост на пълно поглъщане чрез прилагане предимно на насилствени мерки. Задачата бе да обхванем всики възможни механизми и лостове за морално-политическо въздействие…Тази комисия работи няколко години, подготви различни варианти, които бяха връщани, допълвани и уточнявани[…]. Узнах по-късно, че материалът е бил представен в Политбюро, бил е приет по принцип, без обаче да му се даде ход. Минаха още няколко години и изведнъж бяхме изненадани от съвършено различното развитие.“[22]

Впоследствие водещият идеолог А. Лилов изпада в немилост, отстранен е от висшето ръководство през септември 1983 г. и не носи отговорност за тази решителна фаза на събитията. Вижданията му налагат отпечатък върху идеологическия хибрид между „зрелия социализъм“ и национализма, но през последвалите години той остава на особено мнение. Впоследствие именно нему е поверен докладът на пленума от 29 декември 1989 г., с който БКП официално осъжда „възродителния процес“ и посочва за главен виновник Тодор Живков. Искра Баева отбелязва в коментара си за твърдения, вини и оправдания сред висшата номенклатура: „С подобна неангажираност с „възродителния процес“ не може да се похвали почти никой от членовете на ЦК на БКП в края на 1989 г. и със сигурност никой от обновения състав на Политбюро.“[23] Освен квалификацията, че това е било политическа грешка на „Тодор Живков и неговото най-близко обкръжение“, в доклада се посочва и един впоследствие често повтарян довод, както в номенклатурната мемоаристика, така и от някои от изследователите. Според него решението е взето в обстановка на назряла към този момент „сериозна политическа, икономическа и морална криза в страната“, т. е. във връзка със симптомите на стагнация в икономиката, обществото и идеологическата сфера. Можем само да гадаем доколко поредната националистическа мобилизация с цел отклоняване на общественото внимание от други проблеми и укрепване на властта е била сред интимните съображения на Т. Живков и партийните кариеристи около него. Няма как да узнаем в каква степен той и близкото му обкръжение рационално са преценявали своите действия или пък просто са поели по собствената инерция на тази вече очертала се от около две години политическа авантюра.

Сред популярните митологеми за причините за смяната на имената е и тази за екстремните прояви на турския национализъм, сред които и поредицата от терористични актове. Несъмнено в едно общество, в което отсъстват свободни медии, слуховете и преувеличените полуистини са една от възможностите за компенсиране на информационния дефицит. Много често в кризисна ситуация те придобиват големи размери и най-невероятни форми, като са един от начините за насаждане на колективни психози и внушения, които подхранват самата политическа мотивация. Формиралите се по този начин нагласи сред обществото и обяснения за причините за последвалите събития и днес битуват в публичното пространство и се преповтарят в мемоаристиката, а понякога и в историографията. Самият Живков не казва почти нищо в спомените си, освен познатите доводи за пантюркизма, „пета колона“ на Турция в страната и терористичните актове от лятото на 1984 г.[24]

Те наистина са без прецедент за твърде спокойното откъм престъпления на днешния фон, надзиравано и охранявано от полицейската държава българско общество през 80-те години. Тук отново се сблъскваме с класическия пропаганден похват на разместване на причината и следствието.[25] На 30 август 1984 г., в навечерието на кръглия юбилей от 9 септември 1944, избухва взрив на паркинга на Варненското летище, при което са ранени две жени. В същия ден детонация в чакалнята на Пловдивската гара убива една жена и ранява 42 души. След това в селска къща край Варна е открито складирано оръжие. Вече след преминалото масово преименуване, на 9 март 1985 г., малко преди тунела на гара Буново, е взривен вагон за майки с деца на влака Бургас-София, където са дадени 7 жертви. Половин час по-късно детонация ранява 23 души във фоайето на хотел „Сливен“. Неуспешен опит за терористичен акт има и на плажа „Дружба“ край Варна и пр., откъдето започва и разплитането на конспирацията.[26] Службите търсят „турска следа“ и доста по-късно разкриват т. нар. „група на турските терористи“, отнела живота на общо 8 души, от които 2 деца, като над 100 са ранените. До 1987 г. са извършени 19 други палежи и саботажи.[27] По любопитно съвпадение на обстоятелствата се оказва, че и четиримата заловени терористи са бивши сътрудници на ДС. Невъзможно е да се установи дали става дума за превербуването им от турски или от други служби.[28] Най-вероятно се сблъскваме с кърваво отмъщение за потъпканите права, с действия на хора, у които властите този път наистина са успели да запалят ответен краен национализъм и омраза.[29]

Терористичните актове допълнително нагнетяват напрежение, макар че обществото като цяло остава в неведение какво всъщност и защо се случва. Така ще бъде и със самото преименуване, докато се завърти пропагандната машина от печатни медии и издания, радиопредавания, кинопрегледи и т. н. Междувременно на най-високо равнище се организират приготовления не по-малко зловещи от терористичните актове. Въвеждането по този удобен повод на допълнителни мерки за сигурност впоследстие прерастват в съсредоточаване на милиция и армейски подразделения за блокади на селища, райони и силово провеждане на „възродителните“ акции по места. Има сведения, че през ноември 1984 г. е бил разширен лагерът в Хасково, където впоследствие са затворени немалко интелектуалци, студенти, ходжи, възпротивили се български турци.[30] Хиляди от тях по-късно ще преминат през затворите, Белене, Бобов дол и други концентрационни лагери, къде със, къде без формално обвинение и присъда. Със заповед на Д. Стоянов от 10 декември до началника на Шесто управление на ДС ген. П. Стоянов се нарежда „да се направи необходимото чрез началниците на окръжните управления на МВР и първите секретари на ОК на БКП да започне преименуването на български граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население…“[31] Според П. Гочева при прехвърлянето на кампанията в Североизточна България вече са били налице превантивни мерки заради протестите в Кърджалийско. Подозираните в евентуална съпротива турци предварително са мобилизирани за военно обучение или директно изпратени в Белене за 2-3 месеца, поради което акцията преминала далеч по-бързо и безпроблемно.[32]

Кампанията от Коледа на 1984 г. до февруари 1985 г. е добре планирана и обмислена единствено в чисто организационо-практически план. Това е очевидно при задействането на пълни обороти на всички звена на административната машина, милицията, войските на МВР, а на някои места на гранични и др. войски, партийните функционери до най-ниско ниво, активисти от различните казионни организации, други доброволци, разузнавателни и пр. служби. Освен тях са ангажирани държавните органи на просветата, здравеопазването, търговията и др.[33] Така само за около два месеца са преименувани, административно и паспортно „обработени“ над 800 000 души, т. е. около четири пъти по-голяма група от помаците и турците от Смолянско през 70-те години.[34] Това означава предварителна подготовка на стотици хиляди лични и други докумени, а също за последвалото изземване на старите, за да се заличат досегашните самоличности (включително на покойните бащи, майки, баби и дядовци).[35]

Самата акция от зимата на 1984-1985 г. с нейното брутално насилие и унижения, отчаяните, предварително обречени опити за съпротива или протест в някои селища и повсеместното кротко примирение пред смазващата сила на държавата е описвана многократно.[36] Повтарят се почти същите безлично мрачни ритуали на административна регистрация както през 1972-1975 г. На немалко места те отново са съчетани с дрънкане на оръжие и стрелба във въздуха, вкарване в действие на бронирани машини и танкове, военни маршове и всевъзможни други начини за увещаване, сплашване и пречупване. След всичко това обикновено следва неизменното хоро в центъра на селището, на което „възродители“ и „възродени“ трябва да се хванат заедно.

Всичко се случва доста бързо, ефективно и при пълно информационно затъмнение. За разлика обаче от предишните кампании, сега става дума за стотици хиляди хора. Това се отнася както за жертвите и вече по-многобройните преки извършители, така и за пасивните наблюдатели. Засегнати, забъркани или свидетели са преди всичко хората в смесените села, градове и райони, но и също извън тях – постоянно и временно пребиваващи, съседи и роднини, приятели, колеги и случайни познати.[37]

Въпреки че жертвите по време на първите протести и опити за организирана самозащита далеч не са хиляди, както съобщават някои турски вестници, отново е пролята кръв, което ще има както морално и символично, така и съвсем реално политическо значение по време и след „възродителния процес“. Колективните протести и отпор са най-силни в Бенковски, Груево, Момчилград, Джебел – Кърджалийско, Крепча и Голямо Градище – Тъговищко, Ябланово – Котленско и др.[38] На места срещу демонстрантите се открива стрелба и има убити, като първата жертва е дадена на 24 декември в с. Млечино – Ардинско. Други умират вследствие на физическо насилие, хиляди са изпратени в лагери превантивно или впоследствие, интернирани във вътрешността на страната индивидуално или със семействата си, подложени на временна военна мобилизация.[39]

Вече отбелязахме трудностите при установяване на броя на загиналите, обстоятелствата, местата и конкретните извършители.[40] Според П. Гочева убитите по време на преименуването са общо 7, а по данни на ДПС в 8 окръга на Югоизточна България по време на „възродителния процес“ са убити 24 турци. С най-голям отзвук сред общността остава смъртта на 17-месечното момиченце Тюркян, загинало по време на протест на 26 декември 1984 г. край с. Могиляне, община Кирково. Днес там има възпоменателна чешма, важно място на паметта, а също политически символ на ДПС.[41] Отново неизвестен остава броят на починалите по-късно в резултат на нанесените побои. Има сведения и за случаи на самоубийства в резултат на преживения шок.[42] „Накървяването“ на някои от извършителите, масовите побоища и униженията на място, а също по затворите и лагерите, интерниранията са само част от всеобхватните репресии. [43]

Независимо как и конкретно от кого освен Тодор Живков е взето решението, репресивните, а след тях и пропагандните механизми на държавата са задействани в опасна посока. Скоро ще проличи явният провал на съответните вътрешно-, външнополитически и научни експертизи, недостатъчното познаване, подценяване и пълно игнориране на „обекта“ на принудителното въздействие. Самодоволното опиянение от безграничната власт и вярата в ефективността на идеологическите, административните и полицейските мерки впоследствие ще се окажат подвеждащи. На свой ред управниците ще бъдат изненадани от масовите протести на българските турци, нарастващата солидарност между тях и далеч надхвърлилото очакванията желание за изселване в Турция. То става един от ярките индикатори за предизвиканата точно от държавното насилие, консолидация на застрашената идентичност.

В самото провеждане на кампанията по преименуването ясно личат две фази, между които на 18 януари 1985 г. се провежда съвещание на ръководните „възродители“ от национален и регионален мащаб. Според изнесения на него основен доклад на Г. Атанасов, от 24 декември до 14 януари 1985 г. са сменени имената на 310 хиляди души в Кърджалийски, Хасковски, Пловдивски, Пазарджишки, Силистренски, Старозагорски и Благоевградски окръг.[44] От доклада, както и от изказванията става ясно, че голямата част от свиканите нямат точна представа за ставащото, а още по-малко за последиците и опипом се ориентират какво би се харесало на „Първия“. Това личи и от начините, по които се нарича кампанията. От наличните досега документи може да се направи заключението, че Георги Атанасов е първият, който използва евфемизма „възродителен процес“, наложил се впоследствие. Именно тук се взема и решението за разширяване на обхвата в Североизточна България, както и в цялата страна. Самата понятийна неопределеност разкрива липсата на по-далечна визия и известно „главозамайване от успехите“. Разбира се, по познатия вече рефлекс всичко това отново е представено като инициатива „отдолу“ – спонтанно възникнало желание на стотици хиляди хора, което БКП не може да не оглави и направлява.

Изказвания на Тодор Живков добре илюстрират гореказаното. По повод на преминалата кампания на юг и предстоящата в Североизточна България, той хвали Георги Танев:

„Всичко това, другари, трябва да се проведе енергично, бързо, но спокойно и хладнокръвно, без да си изпускаме нервите. Аз съм оптимист и смятам, че използвайки опита на Кърджалийски окръг, тази задача ще се реши. Ние тук сме смятали Кърджали за крепост [на турците – бел. м., А. К.]. А тази крепост я поддържаше бившият първи секретар [Георги Петров], той я крепеше. Значи крепостта не беше в населението, а в първия секретар. Изпратихме друг секретар и видяхме какво стана. Всичко се свърши за по-малко от 20 дни.“ [45]

Следват стандартните препоръки за мобилизация на комунистите, „другарите от БЗНС, Отечествения фронт, жените, Комсомолът и пр. за изпълнение на тези мероприятия“.[46] На друго заседание, проведено на Витоша на 30 март 1985 г., Т. Живков прави следната прогноза:

„Ние не сме решили още проблема с турците, обаче е направена една решителна стъпка. Ще минат 15-20 години и това ще се забрави. А след това ще трябва да настъпим и срещу религията им. Постепенно трябва ходжите, които сега са наши [директно завербувани или привлечени за съдействие – бел. м., А. К.], да станат председатели на техните религиозни настоятелства. След няколко години трябва да настъпим много сериозно срещу исляма. И в училищата трябва да се въведе предмет. Има някои семейни и фамилни особености, които много силно укрепват семейството при турците. Турчинът, където и да ходи, се връща в семейството си, създава деца и т. н. Не бива да разрушаваме тази особеност, обаче трябва постепенно да я очистим от исляма.“[47]

Към вътрешните се добавят и неизбежните външнополитически мотиви и съображения. Десетилетното противостоене между Варшавския договор и НАТО е определящо за българо-турските отношения. Както обаче отбелязват изследователи на този проблем, независимо от безпокойството на Анкара от засилващия се натиск и първоначалните преименувания, преди масовата кампания отношенията са доста спокойни, официалният дипломатически тон и съответните контакти са в обичайните рамки. Разменят се посещения на най-високо равнище и продължават обсъжданията на различни въпроси от взаимен интерес, като събирането на разделените семейства, износа на електроенергия от България[48], други икономически и пр. връзки, дежурните трансгранични проблеми.[49]

Турската държава и общество също са изненадани и шокирани.[50] Първоначалната реакция на управляващите е сдържана и очакванията са, че очертаващата се криза може да се преодолее чрез диалог. Когато ситуацията започва да се изяснява, настъпва нова фаза на крайно влошени отношения. Макар на ръба на замразяването, дипломатическите канали остават в действие и не се стига до официално скъсване. Заедно с това се възцарява враждебната атмосфера на истинска дипломатическа и пропагандна война.[51] И двете страни, освен че разчитат на блоковите си партньори, не пропускат всяка възможност да се уличават една друга по съответните си малцинствени проблеми и други неудобни теми, да доказват правотата си на международни форуми на НАТО, Варшавския договор, ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, организацията Ислямска конференция, в Хелзинки, Виена, Париж, Отава, Будапеща, Белград и пр. Подкрепа се търси и от правителствата на съответните военно-политически съюзници на другата страна, а да не говорим за издирването на лобисти – учени, политици, журналисти и др. както отсам, така отвъд Желязната завеса. Турция търси посредничеството на СССР и други държави от Източния блок, а България пък заиграва с гръцко-турските противоречия по Кипърския и др. – проблеми, приятелски мюсюлмански държави и т. н.[52] На мощната вътрешна и външна турска пропагандна кампания и позиция конкретно по „възродителния процес“, се отговаря с обичайните аргументи за кюрдския проблем[53], геноцида над арменците, агресивната намеса във вътрешните работи. Последната дипломатическа и пропагандна стратегема постоянно набляга върху уж доброволността и личния избор, отричането на самото съществуване на турци с исторически и формално юридически аргументи, суверенните държавни права, международните договорености, включително за правата на човека, по които България е страна. Тази пък област отбелязва притеснително голямо развитие точно през 70-те и 80-те години, което неизбежно поражда официални български тълкувания, изявления и мимикрии. От своя страна, заедно с „преустройството“ и „гласността“ в СССР и процесите в сателитните му държави, международните документи в хуманитарната сфера като Всеобщата декларация за правата на човека (1948), Хелзинкския протокол (1975) и др., правозащитните организации и интересът на западните медии ще дадат увереност и трибуна не само на прохождащото през 1988–1989 г. българско политическо дисидентство, но и на турците да издигнат своя протестен глас.

Известно е, че българо-турската конфронтация оказва силно влияние върху ставащото в България. Тя обаче има собствен ход от първоначалния опит за диалог до „войната на ноти“ (както я нарича Йомер Лютем, турският посланик в София по време на „възродителния процес) и от интернационализирането на проблема от двете страни до т. нар. „голяма екскурзия“. [54] Тук само ще отбележим, че първоначалната преценка отново не се оказва съвсем вярна. Няма съмнение, че вътрешно и външнополитическите проблеми на югоизточната съседка окуражават българските управници в момент на относителна уязвимост на Анкара, най-вече по Кипърския и кюрдския въпрос. Тодор Живков разчита на това през целия период, като още в самото начало предвижда по повод на започналата в турския печат широка пропагандна кампания:

„Сега работата започва да се нормализира. Могат да пошумят, но не е в техен интерес да шумят, защото цяла тяхна армия сега води сражение с кюрдите. Ние сражение не водим, а само сменяваме имената. Всеки може да си смени името. „[55]

Кюрдите, Кипър, проблемите със съседи като Гърция, Сирия, Ирак, Иран, пробългарски изявления на мюсюлмански духовници от НДР Йемен, Гана, Сирия, напомнянията за арменската трагедия от 1915 г. обаче не се оказват чак такова предимство в международен план. Нещата не се уталожват, както българските управници са се надявали, а Турция демонстрира изключителна международна активност. Протестите и пропагандната кампания на всички нива в югоизточната съседка далеч не стихват през тези години – от особено активните емигрантски организации до висшата политическа власт и от различните политически партии във възстановената парламентарна система до медиите и научните среди.[56] В целия този спектър има груби спекулации и дезинформации, диригентство и финансиране от страна на държавата.[57] Налице са и немалко инциденти и провокации, които във върховния момент на напрежение през лятото на 1989 г. ще достигнат до заплахи и демонстриране на военна сила по българската граница.[58]

Турското обществено мнение също е много силен и самостоятелен фактор по този твърде болезнен проблем, успоредно с многостранните държавни инициативи. То е особено чувствително по въпроса за съдбата на децата, останали в България от разделени семейства, които според официална Анкара са 39. Сред случаите, на които управляващите се опитват да придадат международна гласност, е съдбата на 16-годишното момиче – Айсел Йозгюр (Ася Михайлова), чиито родители по неизвестни причини я оставят в България и емигрират. В момента, в който започва да се вдига шум около „възродителния процес“, родителите й внезапно решават с помощта на турската държава да си върнат дъщерята. При всички неизвестни и чисто семейни неща, този случай е класически за заиграване с отделни човешки съдби на фона на големите политически и дипломатически игри. От многото подобни лични истории, точно тази получава международна известност поради неадекватната и изключително твърда българска позиция. За външните наблюдатели така и не става ясно защо българската държава отказва да пусне детето при родителите му в Турция и при това официално твърди, че то не се казва така, както те са го нарекли, а има друго име. В последна сметка през 1987 г. след преговори на ниво заместник-външни министри българската страна се решава на отстъпки и детето е върнато на родителите му. Това се дължи най-вече на обстоятелството, че по това време София няма полезен ход. Официална Анкара вече достатъчно се е възползвала от случая, а от друга страна, управляващите в София не без основание се страхуват, че детето ще бъде превърнато в символ на антихуманната същност на „възродителния процес“. Както всъщност и става. Междувременно в. „Терджуман“ подема кампанията „Свобода за Айсел“, подхваната и от останалите медии. През март 1987 г. с това име е наречена улицата на гърба на българското посолство в Анкара. В края на същата година турската държавна телевизия започва излъчването на четирисериен документален филм, озаглавен „Да се родиш отново“, посветен на детето. „Случаят Айсел/ Ася“ е предвестник на онова, което ще се случи със стотици хиляди хора по време на т. нар. „голяма екскурзия“ през 1989 г.[59]

Проявите на обществено възмущение и протест в Турция са особено силни и масови в самото начало на асимилационната кампания и около емиграционната вълна от лятото – есента на 1989 г., т. нар. „голяма екскурзия“. По митингите се издигат крайни шовинистични лозунги (чак до призиви за кръвнина и военна намеса), журналистическите преувеличения в някои десни националистически вестници достигат до хиляди убити български турци, а по късно и до целенасоченото заразяване на емигрантите с вируса на СПИН и пр. Подобни твърдения се подхващат и манипулират от политиците и т. н.[60] Заедно с това видни общественици, творци, а също леви интелектуалци като популярния и много превеждан в България Азис Несин и др. са възмутени и издигат своя глас в защита. Световно известният писател заявява през март 1985 г.: „Методите, прилагани към турците в България, нямат нищо общо със социализма.“[61]

Не се наемаме да коментираме писаното за голямата игра на турските и други тайни служби в България през тези години, донесенията, съответно постоянните твърдения на Т. Живков и други висши ръководители за агенти, емисари, пропагандатори и организирани с външна помощ нелегални групи.[62] Ясно е, че посолството в София и консулствата в Бургас и Пловдив постоянно търсят контакт с пострадалите „възродени“, които от своя страна отначало няма на какво друго да разчитат и на кого да се оплачат.[63] Напълно логично е също така част от разкритите в периода 1985 – 1987 г. 42 нелегални групи, някои от участниците в които са осъдени за планиране или извършване на терористични действия, контакти с официални турски представители у нас и пр., да имат някакво отношение към разузнавателните игри, както турски, така и български.[64] Прави впечатление, че една немалка част от арестуваните и осъдените са агенти на българските специални служби. Те или са използвани, както е в специфичния ловен жаргон, като „мюрета“, или превербувани от техните турски колеги. Кои от тях са легендирани като „борци за свобода“ и кои наистина успяват да се еманципират и да поведат съпротивата, е много трудно да се каже. Еволюцията и личната съдба на Меди Доганов (Ахмед Доган), е емблематичен пример, позволяващ различни интерпретации.[65] Масовата спонтанно организирана съпротива, особено по време на самото преименуване, а също разрасналите се гражданските протести от пролетта на 1989 г., сами по себе си обезсмислят чисто конспиративните обяснения.

Освен донякъде очакваната, огледална като външнополитически и ответни пропагандни действия, но в конкретния случай напълно логична реакция на Турция, ще възникнат редица други международни усложнения и ядове. Те са с ислямския свят и Запада, световните медии, правозащитни и други организации, като международната изолация на България постепенно се задълбочава.[66] Още по-неприятна за управляващите е съвсем скоро настъпилата „перестройка“ на Михаил Горбачов. Промяната на курса в Москва постепенно превръща и „възродителния процес“ в сериозен пасив на режима в София, особено в международен план, на фона на „снишаването“ и изчакването от страна на все по-неудобния за съветския лидер Т. Живков.

Така достигаме до един от най-важните и неизследвани въпроси от международния аспект на „възродителния процес“ – съветската позиция. Почти на всеки, който се е докосвал до тази проблематика, се е налагало да гадае за евентуални сондажи за подобна радикална стъпка с Юрий Андропов и Константин Черненко (или своеобразното му „регентство“, тъй като той е тежко болен през по-голямата част от тринадесетмесечното си властване). Трудно е да си представим предприемането на каквото и да било от подобен мащаб по чувствителния за СССР национален въпрос, дори и във вътрешните дела на най-верния съюзник, без съответното допитване. Това е особено валидно в контекста на тамошните тюркски и мюсюлмански общности, елити и субекти на федерацията. Вероятно обаче никога няма да узнаем какви точно са били условията и уговорките при евентуално полученото от съветска страна съгласие.

Първоначално България може да разчита на дипломатическа подкрепа от Съветския съюз при мълчалива и неутрална позиция на повечето страни от Източния блок.[67] Косвен индикатор за продължилото известно време съобразяване с „българските другари“ е отсъствието на „турци“ в статистически и други данни за България в някои меродавни енциклопедични издания. Така например в ежегодния политико-икономически справочник „Страните в света“ от 1983 г. е посочено, че българите са 86%, като „от другите националности най-многочислени са турците и циганите“. Евфемистичното „тюркоезично население“ (сред което са откроени единствено гагаузите) е представено по доста „възродителен“ начин в етно-демографския справочник „Населението на света“ от 1986 г., а турци изобщо не се споменават като живеещи в България в историко-етнографския справочник „Народите на света“ от 1988 г., за разлика от други балкански, западни, арабски и др. страни, а също СССР, САЩ и Австралия.[68]

Вероятно е от българска страна да е била подсигурена и определена разузнавателна експертиза. Едва ли обаче става дума, както предполага Валери Стоянов, за своеобразен съветски експеримент в България в духа на затягането на режима при Ю. Андропов и стремленията към метаетничния „единен съветски народ“. Продължаващата линия на постепенна русификация в този момент е само един от многото аспекти на заплетения национален въпрос в СССР, паралелна на ръста на националните елити и предоговарянето на властовите ресурси в отделните републики. При това тя далеч не се разбира или тълкува единствено в прекия етнически смисъл. Ако въобще са възможни сравнения между живковистките мерки за брутално обезличаване на турците и съветски прецеденти, последните са от периоди и моменти от отминалата епоха на сталинизма. Техният контекст, измерения и проявления обаче са други. Не можем също да се съгласим, че „в основата на главните предпоставки“ на „възродителния процес“ са „тоталната зависимост на България от Съветския съюз“, „идеологическият диктат на Москва“ и „курсът към пълно сближаване със СССР“.[69] Тук не е мястото да навлизаме в дебрите на националния въпрос в СССР през този период[70], специфичните отношенията на Т. Живков със съветските лидери и т. н. Според нас по-скоро и в този случай е била продължена традицията от времето на Л. Брежнев за даване по-голяма свобода във вътрешните дела на най-предания съюзник, както и в отделни аспекти на балканската му политика. Всичко това остава в сферата на предположенията, доколкото едва ли някой външен изследовател скоро ще има достъп до съветски секретни архивни данни по проблема (а и най-вероятно не са протоколирани подобни разисквания). В тази посока, въпреки някои клишета за политиката спрямо мюсюлманите в СССР, съвсем убедителна изглежда версията на много добре осведомения бивш турски посланик в България Йомер Лютем. Според него Тодор Живков най-вероятно е изложил пред съветските ръководители горе-долу същите съображения и мотиви, за които вече стана дума, но е наблегнал върху военно-стратегическите. Същевременно е омаловажил проблема, припомняйки лесното преименуване на помаците и циганите.[71] Без да привеждаме някои от многобройните пропагандни писания, ще отбележим, че подчертаването на проблемите на сигурността, стратегическите интереси на Варшавския договор и „интернационалното значение“ на „възродителния процес“ в изказванията на Живков и други участници на заседанията на Политбюро през 1985 г. не са само за вътрешна употреба. Те са и своеобразни препотвърждения на пълната вярност към съветския сюзерен. По същите съображения по-нататък в този кръг ще се появи и неотменната необходимост „да се преустроим“.[72]

„Новото мислене“ на М. Горбачов на международната сцена отначало не влияе пряко върху този аспект на „възродителния процес“, а официално на турската страна се заявява нежелание за намеса във вътрешните работи на България.[73] При посещението на съветския лидер в София през октомври 1986 г. Т. Живков отново се опитва да го успокоява, подобно на предшествениците му. На среща с членовете на Политбюро той заявява на М. Горбачов:

„Изненади няма да има, не се притеснявайте. Прояви на отделни личности има, пишат, създават отделни групи, организации. Сега ще има един процес и всички ще ги осъдим на смърт. Няма да го оповестяваме.“ [74]

Постепенно съветската позиция става нарастващо резервирана и ориентирана към посредничество с цел намиране на изход от напрежението.[75] На 23 февруари 1988 г. на среща на министрите на външните работи на балканските страни, България и Турция подписват т. нар. Белградски протокол, с което се демонстрира желание за възобновяване на официалния диалог, направени са някои жестове и пр. В крайна сметка двете страни не отстъпват от позициите си по най-основния проблем и конфликтните отношения продължават.[76] По време на „голямата екскурзия“ през лятото на 1989 г. съветският посланник в Анкара се опитва да посредничи в разразилата се вече много остра дипломатическа и хуманитарна криза, свързана с безпрецедентно масовата емиграционна вълна от български турци към Турция. Това допълнително разклаща позициите на Т. Живков и има значение за отстраняване му от власт. С по-късна дата самият М. Горбачов твърди, че е заявил на българския държавен ръководител, че счита политиката спрямо „тюркоезичното малцинство“ за несправедлива. [77]

За основния ни сюжет обаче е по-съществено, че асимилационната кампания започва да се върти на празни обороти още преди мощните международни фактори да доведат до падането на режима на Тодор Живков и официалния й край с пленума от 29 декември 1989 г.

* * *

Насилието отново е приложено в сходни с предишните форми и проявления, но в мащаби, които в несравнимо по-голяма степен засягат цялото българско общество. Скоро на изпитания ще бъдат подложени не само държавата, идеологията, икономиката, но и личните избори – човешки, житейски и професионални – най-вече турски, но също и български. Периодът на „възродителния процес“ от 1984-1989 г. също така е изпълнен с реализиране на кариери и облаги, с къде смътно, а някъде съвсем ясно осмисляне, че става нещо дълбоко нередно, с приемане със свито сърце или автоматично на единствено и винаги правилната партийна линия и с откровен цинизъм. Аргументите на самоубеждението и вярата, подплатени с „научни“ доводи, държавната служба или пост, страхът от самата система също стават неделим елемент от продължилата след смяната на имената репресивна кампания. Рутината на ежедневието, незнанието и безразличието на фона на привичния шум на пропагандата и вече доста изпразнените от съдържание лозунги също са част от общата картина на едно особено време в най-новата история на България.

През тези години са налице и индивидуални изяви на гражданска доблест, най-вече когато все по-силно започва да се чувства „вятърът на промяната“ през 1988-1989 г. и те стават осъзнати или възможни. Стотици и хиляди български турци въпреки затворите, лагерите и пр. на практика няма да се поддадат и ще затаят или ще продължат да изявяват своите надежди за по-добро бъдеще, в което е възможно да останат такива, каквито са. От самото начало чак до края ще има и най-различни лични и колективни участия и съпричастия към прилаганите насилствени и принудителни мерки. През зимата на 1984-1985 г. те варират от спазването на служебната, военната и партийната дисциплина до повторилите се подобно на 1964 и 1972-1975 г. най-низки страсти, излишно престараване и останали ненаказани криминални престъпления.[78]

В продължение на около пет години държавата всячески ще се стреми да закрепи и задълбочи асимилационните „мероприятия“ с пряко въздействие върху турците чрез силовите и други структури, но също и върху цялото общество чрез пропагандната машина, администрацията, различните казионни организации и другите познати и станали традиционни механизми. Чрез най-различни начини и средства ще се търси и осигурява съучастие или поне формална публична изява във подкрепа на партийната линия. Това ще се отнася за представителите на културния и обществения елит като цяло, за обикновени граждани, но е особено валидно за интелигенцията сред българските турци. Зад декларациите на мюфтиите и интелектуалците „с възстановени имена“ ще останат невидимите за обществото различни мнения и позиции, вярата в правотата на партията и властовите облаги.[79] Така или иначе, обществено най-издигнатите представители на турската интелигенция остават лоялни към действията на режима. Един от бъдещите политици след 10 ноември 1989 г. – Яшар Шабан, тогава учител, си спомня за показателен пример, разкриващ съпричастието на верни на властта турци:

„Наложих да се обръщат към мен само по фамилия. Бях Бекиров, станах Белинов. В междучасията ходех да пуша в стаята на зам.-партийния секретар и зам.-директор Расми Муса, беше ми приятел. Опитвам се да му говоря на турски език, а той ми отговаря на български. Пак пробвам, а той ми прави бележка и се обръща към мен с „Белинов“. Повече и не стъпих в кабинета му.“[80]

Откъси от книгата:

„Възродителният процес“: Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици.

Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.

Издание на Институт за изследване на близкото минало,
Институт "Отворено общество" и СИЕЛА, София 2008

Публикацията се извършва с разрешение на авторите


[1]ДА Кърджали, ф. 808, оп. З, а. е. 44, л. 87-104. (Информация за приобщаването на българските турци към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм), свеждаща приетите от Политбюро решения.

[2] Пак там, л. 87-99.

[3] Пак там, л. 91-99.

[4] Пак там, л. 99-103.

[5] Пак там, л. 97.

[6] Вж. Ташев, Т. Министрите на България (1879 – 1999). С., 1999, с. 454.

[7]Стоянов, В. Цит. съч., с. 154; Визитата е върната през следващата 1983 г., когато Тодор Живков посещава Анкара и вилаета Айдън, където дори поздравява на турски почетния караул.

[8] Пак там, 156-158; Ялъмов, И. Цит. съч., с. 363; Иванова, Е. Цит. съч., 169-170; Гочева, П. Цит. съч., 22-26;

[9] Михайлов, Ст. Цит. съч.

[10] Стоянов, Д. Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България. С., 1997.

[11]Загоров, О. Възродителният поцес. Теза-антитеза. Отрицание на отрицанието. С., 1993.

[12] Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996; От Шесто за Шесто. С., 1994; От Шесто за Шесто и след това. С., 1999 и др.

[13] Сотиров, Г. Турските терористи и аз, един от Шесто. С., 1991.

[14] Станков, Д. След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване. С., 2001.

[15] Цит. съч.

[16] Кръстева, Н., Б. Асенов. Потурчване ІІ. С., 1993.

[17] Стайко Трифонов, Валери Стоянов, Евгения Иванова, Ибрахим Ялъмов, а от западните Волфганг Хьопкен, Щефан Трьобст, Улрих Бюксеншютц и др.

[18] Това изрично се подчертава и в доклада на Александър Лилов на пленума на ЦК от 29 декември 1989 г., с който се слага официалният край на кампанията. Според журналистическото разследване на Татяна Ваксберг най-вероятно ново частично (на около 100 000 души) преименуване все пак е било обсъждано на заседание на Политбюро между 22 октомври и 28 ноември 1984 г., но секретната стенограма № 47 е била унищожена веднага след 10 ноември 1989 г. Сега, 5 февруари 2002 (Ваксберг, Т. „Технология на злото“, 1).

[19] Истината за „възродителния процес“…с. 22, 26.

[20] Според М. Балев чак след ХІІІ партиен конгрес лично той бил натоварен да оглави групата за непосредствено ръководство на „възродителния процес“, включваща членовете на Политбюро Чудомир Александров, Пенчо Кубадински, Йордан Йотов, Георги Атанасов, Петър Младенов, кандидат-членът Димитър Стоянов и секретарят на ЦК Стоян Михайлов. Впоследствие Димитър Стоянов поема прякото ръководство в качеството му на член на Политбюро и секретар на ЦК по организационните въпроси, като са създадени съвет за координация с участието и на секретарите на ЦК, а също специален отдел към този висш партиен орган начело с Любомир Шопов. Истината за „възродителния процес“…, с. 164-171. (Писмо на М. Балев по повод доклада на Александър Лилов на пленума на ЦК от 29 декември 1989 г.); Работническо дело, 30 декември 1989 г. ( Доклад на А. Лилов: За преодоляване на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманското населние в страната.).

[21] Стоянов, В. Цит. съч., с. 155.

[22] Непубликувано изказване на акад. Николай Тодоров на пленума на ЦК на БКП от 11 декември 1989 г. – RFE, Bulgarian Archives, KF1102, 11. 12. 1989.

[23] Дума, 29 декември 2004 (Баева, И. Краят на „възродителния процес“ / Решенията на пленума на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г. бяха взети под натиска на забързаното политическо време, но като цяло бяха в правилната посока.); През 1991 г. спрямо Т. Живков, Г. Атанасов, Д. Стоянов, П. Младенов и П. Кубадински е повдигнато съдебно обвинение по чл. 162 от Наказателния кодекс (подбуждане към расова или национална вражда, или расова дискриминация). П. Младенов и П. Кубадински са освободени поради липса на доказателства, а делото се проточва 10 години, като е прекратено между 1993 и 2001 г. През 2001 г. отново е възобновено от Военно-апелативна прокуратура, но по това време от обвиняемите е жив единствено Г. Атанасов. – Ялъмов, И. Цит. съч., с. 493-494.

[24] Живков, Т. Мемоари. С., 1997, 443-444.

[25] Той е особено любим за някои от споменатите мемоаристи редом с мита за заплахата от „турска автономия“, наистина съществуващи или измислени нелегелни групи и борбата с шпионските служби на Анкара.

[26] Стоянов, В. Цит. съч., 161-162.

[27]24 часа, 29 януари 1994 (Журналистическо разследване. На смърт през 1988 г. са осъдени Емил Маджаров (Емин Али), Алцек Чакъров (Абдула Чакър) и Сава Георгиев (Саафет Реджеб) от Бургаско, Кърджалийско и Пловдивско. Братът на Емин Сабри Али от с. Трънак, община Руен, е осъден на 6 години затвор за съучастничество.); Вж. също Гочева, П. ДПС в сянка и на светлина. С., 1991; Сотиров, Г. Турските терористи и аз, един от Шесто. С., 1993.

[28] Истината за „възродителния процес“…с. 29. (Според Тодор Живков : „Големи усилия се полагат, за да се разкрият терористичните групи, но вероятно това е организирано отвън“ ); Личен архив на М. Груев.

[29] Вж. също разследването на Т. Ваксберг във в. „Сега“.

[30] Стоянов, В. Цит. съч., с. 162.

[31] Сега, 5 февруари 2001 (Ваксберг, Т. Цит. съч.).

[32] Гочева, П. Цит. съч., 92-93, 97.

[33] Ялъмов, И. Цит. съч., с. 396.

[34] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а .е. 3388, л. 254. (Според самия „Първи“ – 840 000 души. – Изказване на Тодор Живков на заседанието по проекта за тезиси по „възродителния процес“ от 12 март 1988 г.).

[35] През май 1985 г. като студент пишещият тези редове попадна в Кърджали на организирана университетска екскурзия-лекторат по повод юбилея от победата на СССР над Германия във Втората световна война. В този момент в едно от местните училища на купища бяха натрупани не само бележниците на учениците-турци от І до ХІ клас, но и дипломи, свидетелства, книги и други лични награди, спортни купи, грамоти и пр. със „старите имена“. Градът имаше вид на окупиран във военно време на ключови места стояха бронетранспортьори, навсякъде сновяха патрули на Вътрешни войски, а стените на стадиона бяха опасани с новичка бодлива тел. Преподавателите бяха задължени лично да глобяват учениците за говорене на турски в междучасията. Един от учителите, родом от Враца, откровено сподели наболелите си чувства и даде на неориентирания „софиянец“ първите разяснения за това, що е „възродителен процес“ на самото място.

[36] Реконструкции на събитията. Стоянов, В. Цит. съч., 163- 167; Ялъмов, И. Цит. съч., 393-401; Бюксеншютц, У. Цит. съч., 187-192.

[37] Налице са и възприемани като трагикомични случаи на преименуване на българи християни с „турски“ лични имена. Един от тях е от Перник, където няма местни турци и мюсюлмани и се отнася за тамошен жител, наречен Енвер в чест на албанския комунистически вожд Енвер Ходжа. (по сведение на А. Николов). Този пуризъм става препоръчителен в контекста на поредното „побългаряване“ на топонимията и др. мерки.

[38] Седем, 23-29 март 2005. (Халиф, О., Д. Цанкова. „Апокрифната Ябланска епопея: Апогеят на съпротивата срещу „възродителния процес“); Седем, 30 март 5април 2005. („Апокрифната Ябланска епопея ІІ: Българи и турци заедно се възправиха срещу диктатурата на Тодор Живков“).

[39] Истината за „възродителния процес“…с. 9, 185-188.

[40]Демокрация, 9 март 1994. Първото наказателно дело срещу „възродители“ - 5 настоящи и бивши служители на МВР в Разградско, е гледано при закрити врата от състав на Варненския военен съд през 1993 г. Обвинени са в насилие срещу 34 души заради турското им етническо съмосъзнание, религията и политическите им убеждения през лятото на 1989 г. Издадени са условни присъди – лишаване от свобода от 6 месеца до година и 6 месеца. Уважени са 7 от 9 граждански иска за нанесени телесни увреждания от различна степен и е отсъдено изплащане на суми в размер от 3000 до 10 000 лева; Континент, 10 март 1994. През 1993 г. са повдигнати съдебни обвинения срещу служители на МВР и цивилни обвиняеми в убийство по време на „възродителния процес“ през май 1989 г.

[41] Гочева, П. Цит. съч., с. 96; Ялъмов, И. Цит съч., с. 398-401; 24 часа, 27 декември 1993. (Журналистическо разследване); Демократическо знаме, 14 август 1990. По спомени на Красимир Шишков, по това време учител, насилственото преименуване в Добромирци и Бенковски, община Кирково, става с участие на гранични войски. Действията на властите включват побои, стрелба във въздуха, арести и изпращане в Белене.

[42] Демокрация, 17 юни 1993. (Насилието не се забравя лесно“ интервюта с български турци в с. Долни Воден, Асеновградско. Страница, подготвена за в. „Демокрация“ от Л. Манолова под заглавието „Късата памет на политиците от ДПС“, в контекста на партийно-политическите спорове).

[43]Пак там; Седем, 9-15 март 2005. (Халиф, О., Д. Цанкова. „Истинското лице на съпротивата: Демократичната лига на турците в България. Хроника на борбата срещу Живковия режим“).

[44] Истината за „възродителния процес“…с. 8.

[45] Пак тамс. 26-27.

[46] Пак там, с. 26.

[47]Пак там, с. 31. (Съвещание на Секретариата на ЦК на БКП и зам.-председателите на Министерския съвет – Витоша, 30 март 1985 г.).

[48] От който Турция ще се откаже през март 1986 г. – Стоянов, В. Цит. съч., с. 191.

[49] Lütem, Ö. E. Türk-Bulgar İlişkileri 1983-1989, I (1983-1985). Ankara, ASAM, 2000, 45-54, 128-171;Откъси от мемоарната книга - изследване на посланика на Турция в България в периода 1983-1989 г. Йомер Лютем са преведени на български – Лютем, Й. 1985: Кампанията за смяна на имената. Спомени. – Факел, 2001, 2, 202-218. Тук е мястото да благодарим на нашия колега и приятел Мюмюн Исов за предоставянето на обобщаващи турски изследвания и други материали.

[50] Şimşir, B. Op. cit., 342, 353; Lütem, Ö. E. Op. cit., 173-197.

[51] Höpken, W. Im Schatten der nationalen Frage: Die bulgarisch- türkischen Beziehungen (I). – Südosteuropa; (II), 4, 1987, S. 179-194.

[52] Lütem, Ö. E. Op. cit, 489 ff; Стоянов, В. Цит. съч., 182, 184, 195-197, 199; Ялъмов, И. Цит. съч., 429-437, 441.

[53]Който по това време е във фазата на продължаваща въоръжена борба в източните вилаети.

[54] По подробно: Стоянов, В. Цит. съч., 160-214; Ялъмов, И. 434-442, 465-467, 474; Şimşir, B. Op. cit., 355-364; Lütem, Ö. E. Op. cit., 302-Demirtaş-Coşkun, B. Bulgaristanla Yeni Dönem. Soğuk Savaş Sonrası AnkaraSofya İlişkileri. Ankara, ASAM, 2001, 22-39.

[55] Истината за „възродителния процес“…с. 27.

[56]Стоянов, В. Цит. съч, 173, 182, 186-188, 192-194,; Ялъмов, И. Цит. съч., 437-440; Димитрова, Д. Турският печат за т. нар. „Възродителен процес“ (1984-1989 г.). - Във: Етническата картина в България (Проучвания 1992 г.). С., „Клуб’90“, 1993, 168-182.

[57]Lütem, Ö. E. Op.cit. 248-260; Ялъмов, И. Цит. съч., с.438; Стоянов, В. Цит. съч.,

[58] Стоянов, В. Цит. съч., с. 186.

[59]Кръстева, Д. Да се родиш отново. Децата като заложник в българо-турските двустранни отношения (1986 – 1988 г.). – Във: Сборник Кюстендилски четения 2007 (под печат); Lütem, Ö. E., Op.cit., Cilt II, 2006, 342-374.

[60] Ibid., p. 184; Стоянов, В. Цит. съч., с. 209-210.

[61]Lütem, Ö. E. Op.cit., І, p. 212; Лютем, Й. Цит. съч., с. 218; Турската комунистическа партия се обявява против шовинистичните и антибългарските тенденции в пропагандата и не осъжда офицално „възродителния процес.“ – Ялъмов, И. Цит. съч., с. 440.

[62] Истината за „възродителния процес“…с. 29, 129, 160.

[63] Lütem, Ö. E. Op. cit., 480-484.

[64] Ялъмов, И. Цит. съч., с. 425-426; Стоянов, В. Цит. съч., 198-199.

[65] Вж. официалния интернет сайт на Комисията за достъп до документите на бившата ДС.

[66] Вж. например: Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnic Turkish Minority. London, 1986; Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report. New York, 1987; Poulton, H. Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report, 82, 1989, 8-22; Reuter, J. Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zvangsbulgarisierung aus jugoslavisches Sicht. – Südosteuropa, 34, 1985, 3 / 4, 169-177; Amnesy International Jahrbuch, 1986, S. 351-356; Amnesy International - Jahrbuch, 1987, S. 386-39; Amnesy International: Bulgarien: Fortgesetzte Menschenrechtsverletzungen an Angehörigen der türkischstämmigen Minderheit (Extern), Juli 1987; Amnesy International Jahrbuch, 1988, S. 389-391; Вж. също: Ракова, З. Българската политическа емиграция и „Възродителният процес“ в България. Минало, 2003, 3, 67-79.

[67] Lütem, Ö. E. Op. cit., 496-499; Ялъмов, И. Цит. съч., с. 433.

[68] Страны мира. Краткий политико-экономический справочник. Москва, Издательство политической литературы, 1983, с. 29; Брук, С. Население мира. Этнодемографический справочник. Москва, „Наука“, 1986, 198-200; Народы мира. Историко-этнографический справочник. Ред. Ю. Бромлей и др., Москва, „Советская энциклопедия“, 1988, 457-458.

[69]Стоянов, В. Цит. съч., 158-159.

[70] Вж. Tishkov, V. Op. cit., 39-43; Kappeler, A. Russland als Vielvölkerreich. Entstehung. Geschichte. Zerfall. München, G. H. Beck Verlag, 1992, 310 – 314.

[71] Lütem, Ö. E. Op. cit., 492. Йомер Лютем също подчертава значението на добрите лични отношения на Т. Живков с К. Черненко като фактор, а впоследствие – на драматичното разминаване с М. Горбачов.

[72] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3388, л. 216, 259 (Протокол № 35 от заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 12 март 1988 г.: Разглеждане на проект за тезиси по „Възродителния процес“); Истината за „възродителния процес“, с. 10, 17, 23; Т. Живков повтаря и пред М. Горбачов : „Що се отнася за турците в България – те са 800 000 души, до 2000-та година ще станат един милион. Това е „пета колона“ срещу Варшавския договор“. – Ново време, 1995, 6, 5-8.

[73]Lütem, Ö. E. Op. cit., 491.

[74]Ново време, 1995, 6, 3-8.

[75]Стоянов, В. 194-196.

[76] Стоянов, В. Цит. съч., 199-201.

[77] Трифонов, Ст. Цит. съч., 223; Дума, 12 октомври 1995.

[78] Според Ибрахим Ялъмов освен използването на палки, дървени бухалки и др. в преименуванията участват и „специални биячи в червени анцузи, които прилагат „чудесата“ на бойното изкуство“. – Ялъмов, И. Цит. съч., с. 398.

[79]Континент, 23 февруари 1994. (Интервю със Салих Бакладжъ, журналист и изследовател в Института по балканистика към БАН, за различните съдби на турски интелектуалци по време на „възродителния процес“ и след това); Декларация на група интелектуалци и обществени дейци от средата на българите, възстановили българските си имена (публикувана във в. „Отечествен фронт“, 26. О7. 1985, „Нова светлина“ и регионални вестници на следващия ден). – Във: Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес. Хр. Христов (ред.). С., „Наука и изкуство“, 1989, Приложение 1, 119-122; Приложение 2, 123-124. (Декларация на български граждани, завърнали се от Република Турция в своята родина Народна република България, публикувана и в сб. Изстрадана обич по България. Разказват завърналите се от Турция български граждани. С., 1988, 7-10); Приложение 3, 126-127.

(Декларация на българските мюфтии до БТА, публикувана в регионални вестници на 23. 03. 1985 г. и „Отечествен фронт“ на 09. 04. 1985 г.).

[80] Интервю с Я. Шабан – Във: Историята, населена…, Т. ІІ, с. 751.

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

„Възродителният процес“ от 1984–1989 г. – Част 2

Като цяло прилаганите още по-всеобхватни и твърди мерки не постигат очаквания дълготраен ефект.

Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски

Като цяло прилаганите още по-всеобхватни и твърди мерки няма да постигнат очаквания дълготраен ефект. През пролетта на 1989 г., освен продължаващото раздвижване на различните неправителствени дружества, клубове и комитети, отново ще започнат масови, този път добре организирани протести на българските турци, за да предизвикат нова брутална репресивна вълна и рязко да стихнат при появилата се възможност за изселване.

В съчетание с автоматизма и административното подсигуряване на казионните манифестации по други поводи, добилата истерични висоти масирана пропагандна кампания ще допринесе за извеждането по площадите на хиляди българи на митинги в подкрепа на БКП и режима. Ще бъдат предварително написани и издигнати лозунги срещу дестабилизацията на страната от злонамерени външни сили и срещу тръгналите по пътя на поредното масово изселване съграждани турци. На тях убедено ще говорят титуловани учени и общественици, а популярни журналисти и професионални „политически коментатори“ манипулативно ще представят по телевизията, радиото и в пресата разиграващата се вече пред очите на цялото общество драма на „голямата екскурзия“. Тя ще се случва по пътищата към българо-турската граница и обратно, на самия пропускателен пункт Капитан Андреево, в ничията зона и отвъд нея в палатковия лагер край Одрин. Впоследствие ще се появят нови симптоми на етническа мобилизация както сред малцинството, така и сред мнозинството и ще надвисне опасността от раздухване на конфликт на тази основа. Взривоопасната смес от несигурност, вина, очаквания за възмездие сред част от преките извършители и грубо манипулирания страх от неизвестното бъдеще ще доведе на протестни митинги в столицата българи християни от смесените райони срещу „връщането на имената“ на турците и мюсюлманите. Те също ще митингуват на площада пред катедралата „Св. Александър Невски“ и ще шестват по улиците на София с искания за възстановяване на потъпканите им права. Така на общия фон на радикалните политически промени след зимата на 1989-1990 г. ще започнат да се очертават новите политически баланси и противоречия в тази зона и самата възможност за постепенно изживяване на травмите от „възродителния процес“.

При целия драматизъм на тези взаимно свързани събития, налице са и други техни последствия и измерения. В годините на принудителното „възраждане“, освен разделението и ксенофобията, на локално ниво остават в действие и традиционните механизми на общуването и съжителството между двете общности – т. нар. „комшулук“. Повсеместно не само турците помежду си, но и етнически българи продължават неофициално да се обръщат към съседите си със „старите имена“. И в единия, и в другия случай, става дума за своеобразен тест за взаимно зачитане и доверие. В смесените селища той е показателен за предразсъдъчност или обратното – приемане на другия такъв, какъвто е. Това важи и за българи на временна или постоянна работа в чисто турски и помашки села. Известен нюанс е дали това е израз на уважение предимно към възрастни хора, на които дори местните власти нерядко оставят и „старите носии“ или елементи от тях, или и към по-младите, ако те изрично държат на това.

Особено показателен за взаимоотношенията в населените предимно с турци селища е един съвсем обикновен житейски разказ на българин от гоцеделчевското село Дъбница:

„…в мойта бригада има само един българин, другото сичко е турци. И сме разхвърлили една машина и аз къде на български, къде на турски, а зад мене партийния секретар. Ма яз го не виждам, ма ние си плещиме турски език и си караме така наред. И на другия ден, на другата сутрин ма викат при шефа […] А бе, казва, ние са мъчим, ние се опитваме да научиме тях български език, да забрават турския, а ти им преподаваш турски език…[…]. Ем случва се, ша гледам да не са повтаря.

По-нататък разказът продължава:

„Аз съм чувствал неудобство. Ами механик съм, аз секи месец трябва да ги вода на отчет [машините]. […] Ама пък и на тая машина има човек, дето я кара, и сега, кат зема да пиша, колко пъти, пиша-пиша и отстрани пак си го напиша другото име, айде скъсай листа. Много сложно. И те са сабираха момчетата и викат „ей, ни са притеснявай бе, пиши там бе. И да ни викниш на име и каквото и да направиш, ти нямаш никаква вина, вика. Няма смисъл за какво да са притесняваш.“[1]

Подобни отношения между двете общности са свързани и с календарно-празничната система – както официалната и секуларната социалистическа, така и с паралелната й традиционна. Продължават да се разменят посещения на съседи и приятели на (отново) забраняваните Байрами, а също на Великден, Гергьовден и др. празници. Това е особено доловимо в Родопския регион, където в определени случаи, особено при първоначален контакт с външни за селището или района лица, не непременно се уточнява кой с какво име е („старо“, „ново“ или и двете), етническата, религиозната принадлежност и пр. През лятото на 1988 г., а след това през есента на 1991 г. напрежението „кой кой е“, се снема с „ние, родопчаните“, свързано с очакване за припозпознаване на характерни общи положителни черти. Разбира се, паметта за отминалите травматични събития е жива и ако бъде споделена, наяве излизат различни житейски перипетии, оценки и пристрастия, включително политически и пр.[2] С всичко това нямаме намерение да идеализираме традицията, още повече че неин дълбок пласт са стереотипите и базисната опозиция „ние“ – „те“ („свое“ – „чуждо“). Освен това част от споменатите практики отпращат по-скоро към социалистическата модерност и подчертаната дихотомия между публична и частна сфера. Това са наши наблюдения, които трябва да бъдат проверени, надяваме се, от следващи изследователи и в други места и региони.[3]

Пак в Родопите, в част от споменатите от нас селища, фините и ритуализирани механизми на съжителството и общуването между немюсюлмани и мюсюлмани също са обект на интервенция отстрана властта. Местните й представители подемат различни инициативи по повод на „общия родов корен“, сред които се откроява организираното през лятото на 1987 г. тържествено побратимяване в Девинско между помашки, турски (преименувани през 70-те години) и български християнски семейства.[4] То трябва публично да демонстрира единение и се извършва по предварително разработен „социалистически“ сценарий, заимстващ от стария традиционен ритуал (и институт) на побратимството. Впоследствие някои от участниците наистина остават в много близки отношения с административно предложените им побратими. Други безразлично са приели озоваването си в центъра на организираните от властта събори-ритуали в турските села Гьоврен, Грохотно и Стоманево и на „среща на родовете“ в българо-мюсюлманското Беден. Миниатюрната реплика на „възродителния процес“ в Девинско, както добре разкрива в изследването си Елка Минчева, е показателна за цялата противоречивост и нееднозначност на събитията и техните последствия в локален план. През втората половина на 90-те години споделените с „външния човек“ оценки на участнички са различни:

„За мене е останал хубавият спомен, хубавият събор, цветята…Аз съм идеалистка такава…Но тържеството беше невероятно…Аз, честно ти казвам, бях много развълнувана! Ма потресающо ми беше на мене! И това за побратимяване – може би защото съм чела по книгите…“

„Това беше някакво разработено…Това беше точно в ония години, когато пак си течеше онзи възродителен процес – ‘87-а или ‘88-а, но в онова време не по оня път на насилие… не съм чула другаде в Смолянско това да е правено… Това си беше чисто партийна история…“

„…искаха да им покажат българския им произход… Ти не говориш този език и нямаш това самосъзнание! Какво да те убеждавам аз и защо да го правя? Аз никога не съм искала да убеждавам един грохотниянец… и да им казвам – „Вижте какво, вие сте българи. Това е абсурд!“[5]

Тази инициатива е била подета според указанията свише, например принудителното устройване на „тържества и народни веселия по села, заводи и училища по случай връчването на новите паспорти“ непосредствено след преименуването, за които в цялата страна се разпространяват документални филми (кинопрегледи).[6] Организираното прехвърляне на някога традиционната практика от миналото в настоящето и от индивидуалното[7] в сферата на колективното и публично-показното, много добре демонстрира не само един от похватите за „приобщаване“, но и дълбоко патерналистичното разбиране за общност, принадлежност и власт. Според указанията на Политбюро след всичко, което се е случило, трябва да се пристъпи към:

„…възстановяване на българското национално съзнание на тази част от населението. От тях, от всички кадри и органи, от обикновените трудещи се,трябва да се изисква да проявяват максимално внимание, топлота и отзивчивост в работата с хората, които приеха български имена, морално да ги подкрепят, да съдействат всячески за утвърждаване и развитие на процеса на утвърждаване тяхното национално съзнание. Особено е важно в този дух да се работи в трудовите колективи. Решително трябва да се пресичат всякакви прояви на надменност, на обидно отношение към хората. Който допуска такива отчуждващи прояви, следва да се наказва партийно и служебно.“ [8]

На надлокално равнище асимилационната кампания има крайно негативно отражение върху междуетническия климат. Тя допринася за стереотипното отхвърляне на „другата“ общност като цяло, независимо от добрите съседски и приятелски отношения с нейни представители в рамките на селището (района). Това ниво на възприемане кореспондира с травматичния исторически опит (колективна памет) на предходните поколения, което наистина е от значение.[9] Не по-малко важно обаче за задълбочаването и развитието на взаимните стереотипи и нагласи е и негативното пряко или косвено портретиране на османците/турците, Османската империя/Турция и исляма десетилетия наред, например в учебниците по история.[10] То ще достигне до възможния предел по време на изключително разгърнатата пропаганда, придружаваща и легитимираща асимилационната кампания. В крайна сметка „възродителният процес“ създава предпоставките за последвалите мобилизации и от двете страни, а също поне донякъде допринася за видимото завръщане на националистичните нагласи в наши дни.

В контекста на всеобщо споделения стремеж към „нормалност“ нейните рамки за турското население значително са стеснени и/или преформулирани от преживения шок, след което започва търсенето на modus vivendi – затваряне в общността, мимикрия спрямо властите и българското мнозинство, коментирания вече феномен на т. нар. „двойствена идентичност“. Заедно с примирението започват да се натрупват отчуждение, глухо недоволство и напрежения, които впоследствие ще доведат до поредния разрив.

През следващите пет години непрекъснато се прилагат вече известните и отработени практически мерки. Основното им съдържание, наред с осъществяването на контрол, наказания за различни прояви на непокорство, протест и пр., е пълното изличаване на етническата и религиозната идентичност. При цялата му систематичност, този опит, както и предишните, затъва в преследване на външните белези и изяви, съсредоточаване върху най-дребни детайли, административна инерция и в крайна сметка – различни форми на дискриминация, сляпо насилие и принуда. Според някои от засегнатите:

„Ние си ходим в шалвари, и леля ми и баба ми така излизат на полето да работят. Идва партийната секретарка с ножицата и тръгва да ни реже шалварите! Че то срам, че то ужас беше! На какво прилича това?“

„Отивам при майка ми – събрали се пет-шест жени. Искат да се откажат от пенсията си. Не можели да я получават на имената си, а и с новите, християнските имена, щели да ги погребват по християнски. Побъркаха се от ужас!“

„Самата партия, четем по вестниците, насилието го отрича! Пишат ми някакво име, но аз не го признавам и така – години! Паспорта не им взех – не е мой, им казах, и толкова!“[11]

Така „възродителният процес“ навлиза в ежедневието на смесените и компактните селища и райони. Именно това е зоната на дисциплина, активизъм, престараване и на колективното участие, съучастие и въвличане на все по-голяма част от мнозинството. Случващото се там остава и най-малко познато или неизвестно в останалите части на страната и обществото като цяло. Така например през 1985 г. в 11 села с мюсюлманско население в района на Павел баня действат специални групи („разрушителен отряд“), които заличават мюсюлманските имена от около 2000 паметни плочи в „турските гробища“. Конкретната вина за това престъпление е на първия секретар на БКП в общината и кмета „в съучастие с всички партийни секретари и кметове по селата“.[12] Тези акции са свързани с повсеместното налагане на секуларизацията в погребалните ритуали.

Особено показателен е случаят с гробищата в Ардино, където са заличени както старите мюсюлмански, така и християнските. Намерението на властите е на ново място да бъде създадено общо гробище с могозначителното име „Дружба“. На това обаче се съпротивляват и двете общности, които виждат в намерението опит за кощунство с паметта на предците им. Така всъщност „Дружба“ остава празно и неофициално продължават да се използват старите гробищни паркове.[13]

Не навсякъде обаче нещата протичат по този начин. Така например според един отчет на ръководството на Варненската окръжна управа за „единните гробища“ от май 1986 г. местните власти имат бърз и видим успех най-вече при заличаването на традиционните мюсюлмански и обединяването им в общи с християнските. В 98 от 110 селища, „в които живеят граждани с възстановени имена и български цигани“, механично обединените гробища вече са налице, като 147 от 151 починали са погребани по „социалистически обряд“ (в ковчег и с надгробна реч). На места дори туркините са заставяни да присъстват в разрез с предписанията на ислямската религия. По същото време обаче варненските вестници споменават и случаи на изписване на „старите“ имена върху надгробията, при това на латиница (т. е. на модерната турска азбука, а не на кораничната арабица), и все още съществуващи отделни мюсюлмански гробищни парцели.[14] Разбира се, при подобни установени „нарушения“ незнайна ръка бързо заличава надписите и съответно се донася където трябва. Всичко това става в обстановка на слухове и демонстрирано от функционери и активисти негативно и презрително отношение към местното турско и мюсюлманско население.[15]

Отново стриктно се прилагат забраните за практикуване на ритуала на обрязването, говоренето на турски език, носенето на шалвари и т. н. Представителен пример е една заповед на председателя на варненската окръжна управа от лятото на 1985 г., с която се забранява:

„…носенето на обществени места на облекло, несъответстващо на бита и вековните традиции на българския народ, както и преднамереното говорене на турски и цигански език.“[16]

В едно изказване на секретаря на същата управа от 29 август 1986 г., се дава следният отчет:

„Благодарение на взетите мерки почти навсякъде се ликвидира носенето на шалвари на обществени места. Наред с това обаче все още има селища в окръга, където това не се спазва напълно. Продължава да се правят компромиси и да не се търси наказателна отговорност от нарушителите.“

Най-много нарушения според него има в селата Лопушна, Белоградец, Славейково, Синдел и Градинарово, за разлика от спазването на забраната да се говори на турски в Стефан Караджа, Войводино и Страхил, община Вълчи дол. За „преднамерено“ говорене на турски език се налагат глоби от кметовете и се съставят актове от милицията (например в самата Варна на общо 57 души). Във вестниците се споменават и случаи на обявяване на подаръците за младоженците по сватбите на турски, на обрязвания на момчета и недостатъчно застъпено именуване на новородените по „социалистическия ритуал“. Изказва се мнението, че и на гагаузите (тюркоезичните християни) в селата Брестак и Изворник също трябва да се забрани да говорят на майчиния си език.[17] Представителен документ е Решение № 8-69 на същия ИК на ОНС – Варна от 19 ноември 1986 г.:

„4. Окръжният щаб на ДОТ[18] да организира по общински и РНС патрулни групи през деня съвместно с НМ [Народната милиция – бел. м., А. К.] за изпълнение на наредба № 1 по опазване на обществения ред за общуване на официалния език и носене на традиционно българско облекло на жп гара, автогара, пазара, кина и други обществени места;

5. Под контрола на управление „Народна просвета“ да се организира […]

б) дежурства от учители и ученици по време на междучасията в двора на училищата за контрол по общуването на официалния език между децата;

6. Управление „Народно здраве“ да организира на полугодие преглед на децата от детските градини и началните училища за обрязване…

7. Възлага на ИК на ОбНС и РНС при издаване на удостоверения за новородени деца да изискват от родителите писмени декларации, че няма да обрязват децата си;

8. Предлага на бюрото на ОК на ОФ чрез общинските и районни комитети на ОФ и съдействието на ОбНС и РНС да изготвят характеристики по домакинства на всеки член на семейството, които да се ползват при индивидуална работа с населението.“[19]

Това, че властите не определят точно какво да се разбира под „традиционно българско облекло“ и с какво би трябвало да се замести „несъответстващото на бита и вековните традиции на българския народ“, е само един от многото административни абсурди.[20] Повсеместно магазините са снабдени със стандартни надписи, забраняващи говоренето и обслужването на турски език, а ОбНС окачват обяви със съдържание, сходно с решенията във Варненско по отношение на езика и облеклото.[21] Обява на Пещерската общинска управа от 1987 г. допълва списъка от забранени неща с „неприлични и ориенталски танци“.[22] Същевременно се изземват книги, учебници, художествена литература, всякакви други текстове на турски език, както от притежателите им, така и от обществените библиотеки и читалищата. Речниците и книгите попадат в мазетата на милиционерските участъци или в специалните фондове на библиотеките.[23] Продължава „побългаряването“ на топонимията и пр.[24]

Атмосферата в смесените селища и райони през онези години много точно е предадена в спомените на Я. Шабан, който разказва за един случай в гр. Кърджали:

„Следят те и глобяват с 5 лева, ако говориш на турски език. Един ден станах свидетел как в така нареченето Турско кафене на пазара полицаи набиха стар човек, че говорел на забранения език. После разбраха, че той бил българин, но знаел езика на комшиите. Това повече ядоса униформените и човекът отнесе още няколко шамара.“[25]

На 12 март 1988 г. на заседание на Политбюро се обсъждат тезиси по „възродителния процес“, които трябва да дадат официалната идеологическа, историческа, етнографска и пр. обосновка, с оглед на публикуването на популярен исторически очерк и сборник на БАН по тези въпроси.[26] Основната научно-пропагандна част е допълнена от раздел, посветен на „по-нататъшното задълбочаване и развитие на възродителния процес“.[27] Включените в него тезиси предписват „предоляване на елементите на турцизиране и укрепване на българското социалистическо национално самосъзнание“ чрез издирване на съответните „исторически и други доказателства“ с цел „утвърждаване на самосъзнанието за общ български произход“. Акцентът се поставя върху краеведческата и събирателската дейност и издирването „на широк фронт“ на съответните комплексни доказателства по места, при което, освен включването на „цялата общественост“, „Комсомола, пионерската организация и училището“, трябва да се ангажират и научно-изследователските институти и музеите, „цялата интелигенция“.[28] Тази дейност се счита за потенциално резултатна и ефективна:

„…да се издирват и събират документи, семейни реликви, предмети от семейния бит и облеклото, които имат българска етническа натовареност, разкриват и популяризират родствени връзки между села и родове, доскоро водени като принадлежащи към различни етнически групи, и т. н. От огромно значение е проучването на историята на родовете, организирането на родови събори.“[29]

Задълбочаването на борбата с религията, нейните белези, изяви и топоси, трябва да се съчетава с подчертаването на социалните придобивки при социализма. Същевременно е необходимо да се бди за повсеместното общуване на български, „да се утвърждава един-единствен етноним за това население – българин“. Продължава да се предписва „всестранна подкрепа на браковете между българите с възстановени имена и другите“, а също „всички деца да се обхванат в ясли и детски градини и там да учат български език“. В посока на закрепване на употребата на „възстановените“ имена сред децата и младите хора се препоръчва:

„Не трябва да започва нито един учебен час, без децата да се извикват с българските имена, нито едно занятие в казармата или на други места, без да се използват новите имена.“ [30]

Очевидно е, че управляващите в България искат да проверят валидността на добре познатата максима, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина.

При всички решения на най-високо ниво, официални изказвания, пропагандни твърдения и идеологически клишета, именно практическите мерки си остават основният инструмент за „приобщаване“. Указанията за политическа просвета, привличане на комунистите и активистите „с възстановени имена“, интелигенцията, видни спортисти[31], имами и мюфтии и т. н., се повтарят постоянно на заседанията на Политбюро, но в съчетание с онова, за което всъщност става дума. С течение на времето, особено през 1988-1989 г., очевидната неефективност на кампанията и възможността за краен провал, доловимата тревога в изказванията на Тодор Живков и други представители на партийния елит, все повече поставят акцента върху търсенето на различни възможни практически варианти и решения.[32]

Това ясно личи на споменатото заседание по тезисите от март 1988 г. Научно-пропагандната им част изобилства от отдавна навлезлите в политическия речник, средствата за масова информация и административната практика „възродителни“ евфемизми: „[хората, на които] народностното самосъзнание се ограничавало, замъглявало, измествало, подменяло… сред тази част от българите, дедите и прадедите на които са били засегнати и от езиковия асимилаторски натиск на османския завоевател… подтиснатото и деформирано в миналото българско самосъзнание… българите с турски имена“, и пр.[33]

Тодор Живков, който внимателно се е запознал с проекта, прави изказване пред присъстващите учени от Координационната комисия към БАН по „възродителния процес“ и членовете на Политбюро. След съответните коментари по научно-пропагандната част, той заявява:

„Значи не може с постановката от историята към сегашния етап да се реши проблемът, нито пък с тактиката, която досега провеждаме. Това е изчерпало своите възможности. То има значение, но е изчерпано. […] Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено има две имена и т. н. При новите условия национализмът започва да се възражда.“ [34]

Предписанията на държавния глава са постановката да се насочи не от миналото, а от бъдещето към настоящето. Тъй като настоящето създава все повече проблеми в международен план, акцентът трябва да се измести в тази посока. В бъдеще се препоръчват още по-радикални действия: териториално разместване на „това население“, предимно на младите семейства, като се почне от граничните и компактните райони, откъсване на децата и учениците от семейството и изпращането им по интернати. В заключение Т. Живков заявява:

„Значи, другари, става дума как да разсечем възела, как да създадем всички условия и предпоставки този процес вече автоматизирано, така да се каже, да се провежда. Може да не говорим вече за възродителен процес. […] На мен ми е съвършено ясно, че времето не работи за нас, ако не се преустроим. Трябва да се преустроим. Може да имаме изненади утре, тъй като въпросът с исляма добива международно значение. Въпросът за етническите малцинства също стана сериозен проблем. Той ще стои постоянно. С тактиката, която сега провеждаме, можем да удържим известни явления, да ги контрираме, но не можем да развиваме цялостно процеса.“[35]

До самия край на кампанията, наред с бруталното потушаване на масовите протестни акции през май 1989 г. и целенасочено създадените условия за поредната емиграционна вълна („голямата екскурзия“ от лятото-есента на 1989 г.), се провеждат част от предвидените разселвания на турски семейства във вътрешността (предимно в Западна и Севрозападна България). Според И. Ялъмов започва и изпращане на турски деца от Кържалийски окръг в ясли и градини „в българските райони“. Същевременно се обсъжда не само настаняването на българи в изпразнените селища и жилища, но и евентуалното поканване на живеещи в СССР сънародници (идея на Пенчо Кубадински). Изобщо опитите да се разкъса сплотеността на семейната среда остават важна част от плановете, действията и манипулациите на режима.[36] Специално внимание се обръща и на определяния като сериозен проблем с учителите турци:

„През лятото ще ни предстои да решим много сериозно проблема с учителите, тъй като на много места учителите нарочно не говорят български език и онова, което искаме да го постигнем, го разрушаваме. Ние и преди тази акция се готвехме да изпратим отново голяма група от вътрешността, за да запълни тези места [работни, на изселващи се или неблагонадежни учители-турци - бел. м., А. К.].“[37]

Заслужава внимание симптоматичната двойственост в публичния език и поведение на действащите лица на различните властови равнища в хода на кампанията. До лятото на 1989 г. те все още продължават да се придържат в своя кръг към определения като „така наречените „възродени“, „потомците на ислямизираните българи“, „новите българи“ (в противовес на „старите българи“ – в случая помаците, „граждани с традиционни имена“, „българи с традиционни имена“, т. е. българи християни и пр.).[38]

В един момент използването на „възродителната“ терминология става почти излишно. Отново в разискванията по върховете на властта се появяват привичните, употребявани в обществото обозначения като „български цигани“, „цигани“,“помаци“ и дори „турци“:[39]

„Пак за турците (тук можем така да ги наречем). Ние трябва да гарантираме спокойствие на тези граждани, така наречени турци, на всяко семейство. Да знае, че то няма вече да бъде подлагано на терор, както отвън, така и вътре в самото семейство. Да се извика мъжа и да му се каже: ти тормозиш жена си, тормозиш семейството си [за изселване – бел. м., А. К.]. Да се окуражи жената, девойката и т. н. Тук предстои огромна работа на Комсомола.“[40]

Както е видно от цитираните по-горе изказвания на Живков, той се очертава като най-безкомпромисния и неумолим защитник на твърдия курс чак до края на своя режим. Това личи и от поредната негова „разработка“, озаглавена „Единството на българския народ и практическото осъществяване на Юлската концепция“, приета на заседание на Политбюро на 25 октомври 1989 г. Новото в нея е подчертаната необходимост от диференциран подход спрямо алианите. С присъщото му ниво на компетентност той задава въпроса: „Защо е нужно това население да се оставя в общия котел на мюсюлманството, за да бъде „преварено“ в турски национален дух?“[41] След проведената дискусия Живков парира призивите от страна на някои от присъстващите функционери за по-голяма умереност и гъвкавост, като заявява: „Безспорно, всяка стъпка на компромис, връщане на имената, преговори по т. нар. изселнически въпрос и пр. трябва да бъде отхвърлена.“[42] С това той отново демонстрира втвърдяване на позицията си, въпреки решението на Политбюро от април с. г., в което се заявява: „Обслужването на населението да се осъществява на български език, но да се проявява разбиране към възрастните хора, които не го владеят.“[43]

През есента на 1989 г., в опита си да стабилизира, а вече и да запази властта си, режимът планира поредните маневри. На фона на рязко променената вътрешна и международна обстановка сред върхушката започват да се обсъждат евентуални отстъпки по отношение на мюсюлманската религия, традиционното облекло и празници а също употребата на „турския диалект“ в семейна среда с цел имитация на спазване на международните договорености в сферата на правата на човека.[44] Симптоматично е едно изказване на първия секретар на Варненския ОК на БКП Д. Димитров на споменатото заседание от октомври 1989 г.:

„По-деликатно да дадем заден ход по празнично-обрядната система – шалвари, сюнети, погребения и т. н. В общата формулировка, че ние признаваме мюсюлманството, да не задълбочаваме тези неща.“[45]

* * *

В спектъра на целенасочените пропагандни послания определено място заемат предназначените специално за „възродените“ от страниците на „Нова светлина“, „Нов живот“, регионалните вестници и радиостанции.[46] Те трябва да парират ответната пропагандна мобилизация в Турция, която има достъп до общия адресат предимно чрез радиото, нелегалното разпространение на брошури и пр. Както показват последвалите събития, не по-малък фактор в това отношение се оказва създалата се ситуация на непрозрачност, разнопосочни официални и неофициални сигнали, слухове с различни източници и собствените тълкувания на „местната академия“.

Ръководството, координацията и контролът на пропагандното осигуряване на процеса е възложено на стария политически влъхва, членът на Политбюро и председател на партийната комисия по външнополитическите въпроси Милко Балев. С поредица от инструктивни документи той възлага на голям брой институции, дори на такива, които само косвено имат отношение, да активизира усилията си и да предприеме стъпки за неутрализиране на „вражеските инициативи“. Така например от Комитета за българите в чужбина, Министерството на външните работи и Комитета за култура се изисква „да приемат перспективна програма за информационно-пропагандната дейност по възродителния процес на живеещите зад граница българи и чуждестранно-български дружества за приятелство“.[47] Предвиждат се и ответни действия срещу „главните черти на антибългарската кампания на империализма“, целяща да дестабилизира и дескридитира социализма. Подчертава се необходимостта да се обърне внимание на важния и разпознаваем на Запад проблем с човешките права (в Турция). Предписани са организирани посещения на чужди дипломати, журналисти и „религиозни дейци“ в окръзи и селища, в които има граждани, „възстановили българските си имена“, и нови декларации на българските мюфтии в подкрепа на държавната политика, с акцент върху напълно нормалното положение на мюсюлманската религия. Освен огласяването на срещи в София на завърнали се от Турция български граждани, трябва да се организират прескоференции по линия на МВнР в Хелзинки и Виена. Специално внимание се обръща на неутрализирането на предложенията на Турция за порицание на България от Ислямската коференция (от януари 1987 г. в Кувейт).[48]

Съществен елемент от стратегията е спешното издирване на водещи чужди учени с цел подкрепа на „научната концепция по възродителния процес на Политбюро“, а също на чуждестранни граждани, завършили образованието си в България, междувременно заели отговорни научни, политически или обществени постове в своите страни. Предвижда се издаването на трудове на симпатизиращи чужди учени, като усилията в тази посока се възлагат на Научно-координационния съвет по възродителния процес към БАН, Центърът по българистика, Народната библиотека „Кирил и Методий“ и агенция „София прес“. Специално внимание се обръща на планираните да се проведат в България съответно през 1988, 1989 и 1991 г. Х конгрес по славистика, VІ световен конгрес по балканистика и ІІІ конгрес по българистика. Комисията по външнополитическите въпроси към Политбюро нарежда на МВнР да състави списък на най-влиятелните периодични и специализирани издания в чужбина, в които „бихме могли да проникнем и присъстваме с публикации“. МВнР и БАН трябва да организират „наши изявени научни работници да посещават западни страни като гости на посланиците за проучвания и контакти с водещите учени от тези страни и разясняване на нашите научни възгледи по възродителния процес“. Това е времето, в което държавата отделя най-голямо внимание за обгрижване и „купуване“ на чуждестранни българисти.

Специална рубрика на Българското радио „Предавания за чужбина“ трябва да громи „Гласа на Турция“, а Българската телевизия да разпространява съответните репортажи, включително в чужбина. От своя страна, „София прес“ трябва да изработи филми и издания за разпращане навън.

Преоткриват се известни произведения и автори, на които се придава съответната „възродителна“ актуалност. Такива са случаите с преиздаването и разпространението на романа „Време разделно“ на Антон Дончев, на филмите „Пътят към София“ и „Козият рог“. Планират се нови телевизонни филми като следващата екранизация на „Под игото“, а също за Индже войвода и Балканджи Йово. През март 1988 г. Политбюро предписва:

„Да бъдат създавани документални и художествени филми за възродителния процес, за борбите на българския народ срещу асимилаторския натиск на османския завоевател, за съхраняване на българското в продължение на столетия у ислямизираните и подложени на народностна асимилация българи, за тяхното национално осъзнаване и отърсване от кошмарните следи на турското робство.“ [49]

Създадени са около 20 документални филма (исторически, а също на актуални теми като единението, съдбата на емигрантите в Турция и пр.), някои театрални пиеси и форми, но водещо място сред тях има суперпродукцията „Време разделно“ със сценарист Антон Дончев по едноименния му роман, обявен за българска класика. Заснемането му е планирано през октомври 1985 г. от Председателството на Комитета за култура, като е предвиден телевизионен вариант в 6 серии. Филмът на изтъкнатия режисьор Людмил Стайков е завършен към края на 1987 г., а личните указания на Тодор Живков са „да се прожектира в тези райони.“[50]

Полагат се усилия „системно да бъдат информирани комунистическите и работническите партии, национално-освободителните движения в чужбина за новите моменти в развитието на възродителния процес и антибългарската пропаганда“. От праха е поотупана и Българската православна църква. От нея се иска да подпомага „разкриването на историческата истина за българския произход на нашите мюсюлмани“. Разбира се, не са забравени и казионните организации – БЗНС, ОФ, ДКМС, БПС и Движението на българските жени. От тях освен всичко друго във вътрешен план се иска да търсят контакти в чужбина в тази насока.[51]

Сходни указания се спускат „отгоре“ и съответно се претворяват както на общонационално, така и на местно ниво чрез различни инициативи. В изпълнение на директивите на основния меродавен и координиращ орган в това направление – отдел „Идеологическа политика“ на ЦК на БКП, Съюзът на българските писатели, Съюзът на българските художници и другите художествено-творчески съюзи разгръщат разнообразни, но според анализа на Иван Еленков белязани от синдрома на кухата кампанийност и формализма дейности. Членовете им, между които и тези с „възстановени имена“ (сред тях и новоприети, обект на особено обгрижване при популяризирането на тяхното творчество), участват в срещи, изложби, сказки и пр. „Въвличането на децата, на младежите и на възрастните в художествената самодейност, особено по линия на изучаване и пресъздаване на българското народно творчество – народни песни, народни танци… носенето на национални носии“, е придружено от организирани по места мероприятия като „Празник на бадемите“ в Ивайловград, „Южна пролет“ в Хасково[52], музикални и театрални дни, кинопрожекции, фолклорни фестивали, научни конференции, лектории и много други тържества на единението. Разгръща се дейността на читалищата, местните „клубове за естетическо възпитание“, аматьорските театрални и музикални състави, обръща се внимание не само на националните, но и на регионалните радиостанции и пр.[53]

Сред внушителното количество от архивни документи за културната политика, Иван Еленков е попаднал на интересен момент от централизираното провеждане на пропагандната кампания по „възродителния процес“. Става дума за разпространението, освен на български, на чужди филми, считани за особено подходящи. Сред тях попадат три игрални филма на световно известни режисьори, носители на най-престижни награди от международни фестивали – „Среднощен експрес“ на Алън Паркър, „Път“ и „Стадо“ на политическия емигрант от Турция с кюрдски произход Йълмаз Гюней. След съответните указания на Комитета за култура те са пуснати по телевизията, тъй като е преценено, че имат отношение към „потъпкването на човешките права в Турция“. Тук иронията се състои не толкова (или не само) в избора на големи художествени прозведения за чисто пропагандни цели, колкото във факта, че това е единственият известен ни случай от този период, в който българските турци са могли да гледат по националната телевизия филми на турски език („Път“ и „Стадо“ със субтитри, а не дублирани).[54] Далеч по-директни и разбираеми са писанията за османския апокалипсис и демонизирането на модерна Турция.

От самото начало асимилационната кампания бива легитимирана чрез исторически обосновки, които се повтарят дори когато става дума за чисто репресивните или дискриминационните мерки, социалните проблеми, демографските и икономическите аспекти. Необоримата историческа истина е считана за най-голям пропаганден ресурс. [55]

Още през 1985 г. се правят емпирични социологически изследвания от Информационно-социологическия център при ЦК на БКП „за разкриване степента на утвърждаване на българското национално патриотично и социалистическо съзнание.“[56] Разгръща се разностранна краеведческа и събирателска дейност, тематично се развива регионалното музейно дело, провеждат се разгърнати комплексни проучвания и пр. Те отразяват прилагането на смятания за весдесъщ „научен подход“ в общия политически и пропаганден контекст. Създадени или разширени са съответните научно-изследователски комисии и звена на всички нива и се полагат усилия за мобилизация и сплотяване на научния и културния елит около провеждания курс.

Неизбежно водещо място се отдава на изследванията за османския период от българското минало. Указанията са насочени към разширяване и модифициране на „големия наратив“ с цел той да стане „истински“ чрез възстановяване картината на недостатъчно осветления османски период с акцент върху различни аспекти на никога незагубеното единение:

„Министерството на Народната просвета и Софийският Университет „Климент Охридски“ да разработят комплекс от мерки за подготовката на тюрколози и арабисти. Да се решат кадровите и финансовите въпроси на НБКМ за срочното проучване и използването на османските архивни материали.“[57]

Съответно в многобройните пропагандни текстове и други форми и изяви трагичното разчленяване на българското народностно тяло пред османския период и след него се преодолява чрез възстановяването на историческата справедливост. Окончателното единение неизменно се постулира чрез разкриването на истината за целенасочения, систематичен и последователен, но всъщност само частично успял османски, а след това и модерен турски проект за асимилация и налагане на чуждо религиозно и национално самосъзнание. Помаците продължават да се разглеждат като резултат на мащабна и еднократна или сравнително краткотрайна кампания за насилствена ислямизация, при която са се запазили родният български език, съответно – общобългарските елементи на традицията. На преден план е поставено имперското насилие, почти както е във фолклора и свързаните с него предания и възрожденски мистификации,[58] на фона на липсващи преки османски или други известия. Предишната блестяща реконструкция на Страшимир Димитров на един бавен и постепенен процес, обусловен от неравномерно интензивни и комплексни фактори, остава в сферата на чисто академичните дискусии, за да бъде впоследствие наново подхваната от български и чужди изследователи, вече с отдаване на приоритет на социалните и икономическите причини.[59]

Въпреки прилагането на „научната концепция на Политбюро“, всъщност малко професионални османисти и историци директно или изцяло обвързват кариерата си с пропагандната кампания. За сметка на това по-голям е броят на участниците в различни лекторски групи, превърнали се в своеобразни „летящи бригади“ из окръзите, представящи пред „възродените“ и другите диалектическата връзка между история и пропаганда. Тези чести „гастроли“ се финансират от НС на ОФ, като съставляват само част от многостранната ръководна и координационна дейност на казионната организация.

Независимо от различните проявления на казионно участие и съпричастие на част от историческата гилдия 80-те години остават плодотворен период за българската османистика като авторитетна научна дисциплина. Наложен е обаче задължителен „възродителен“ модус на иначе позволяващите различни интерпретации публикации на нови извори и пр.[60] Такъв е придаден и на някои дискусионни проблеми, особено на демографските измерения на тюркската колонизация, ислямизацията и техните етнорелигиозни последствия.[61] Паралелно на пряката и често груба политическа инструментализация, прегърната предимно от някои водещи фигури на институционално ниво, техни подчинени, а също партийни историци, етнографи, езиковеди и пропагандисти, продължават изследванията и научните дискусии.[62] Не спират и косвено изразените несъгласия и критики в университетски аудитории, колегиални и приятелски кръгове, къде доверитерно и директно, къде на станалия традиционен езопов език в интелектуалните и научните среди.[63] Според сполучливия израз на Антонина Желязкова, един от малкото публично надигнати гласове против асимилационната кампания, своеобразна „зона на свободно говорене“ става и Школата на младите историци в Приморско, особено през 1988-1989 г., откъдето научната дискусия прераства в обществена. Сред силно резервираните и критично настроени видни историци се открояват академиците Николай Тодоров и Давид Елазар, професорите Николай Генчев, Мито Исусов и др., които от висотата на своята обществена и партийна позиция имат авторитета и възможността за особено мнение.

„Заличаването на последния белег на турското робство върху снагата на българския народ“, както е формулировката в доклада на Г. Атанасов от януари 1985 г., е подето в различни посоки на научното дирене. Тя налага избирателно фиксиране върху приемствеността на българското и евентуалните следи от криптохристиянство в късносредновековните некрополи[64], открояване на всъщност българската основа на местните турски говори и свързаната с тях топонимия (т. е. манипулативни изводи за сложните процеси на езикова интерференция)[65], „побългаряване“ на синкретичния пласт в религиозните и културните традиции и пр.

Същевременно краските са сгъстени в посока на една от отдавна съществуващите интерпретации – за тоталния натиск на османската държава, който е нейната същност, мащабното и непрекъснато насилие, оцеляването, възраждането или поне частичното съхраняване на българското (в помашкия и турския случай).[66] Така отново се чертае обликът на най-страшната епоха в националната история, кореспондиращ с фолклорни пластове, стереотипи и травматична зона на колективната памет. От своя страна широко споделеното негативно отношение към „тъмните векове“, едно ужасно хомогенно време, десетилетия наред косвено или пряко се захранва от образователната система, популярни жанрове и медии, и не на последно място – от самата държавна политика за изкореняване на религиозните, културните, всекидневните знаци и проявления на мюсюлманското и турското.[67] Търси се и се вменява „възродителен“ прочит на български и чужди художествени произведения и централизирано се организират масови съпреживявания на мрачните и героичните страни на националната история в съчетание с оптимизма на настоящето и бъдещето.[68]

По този начин вече в сферата на пропагандните текстове, учебниците и медиите, османското време е лишено от сложен и противоречив исторически профил. То става страшна приказка за миналото, която обаче легитимира политическите решения и действия в настоящето. Практическото прилагане на „строго научния подход“ към историята и най-вече към „съдбоносните векове за българската народност“ довежда до не по-малко съдбоносни за страната и обществото години.

Своеобразният научно-пропаганден хибрид окончателно е изкован на споменатото заседание по тезисите от март 1988 г. Както видяхме, по това време по върховете на властта вече се е загнездило съмнение в ефективността на „научния подход“ и лично Тодор Живков дава указания въпросните тезиси да не излизат от името на Политбюро, а във вид на популярен исторически очерк (1989 г.). [69] Година по-рано е публикуван и сборник от студии, издание на БАН. Последвалите през пролетта-лятото на 1989 г. събития разкриват, че не само самите управляващи не са убедени в пълното приобщаване на турците към българския народ с мотива за техния „истински произход“. В страната растат негативните нагласи и емоции, които пропагандата в крайна сметка довежда до изблици на краен национализъм и ксенофобия.

С набраната инерция част от „възродителните“ конструкции продължават да битуват и след 10 ноември 1989 г., например в излезлия през 1990 г. том VІІ от академичната „История на България“. Тук се срещат мъгливо противоречиви твърдения в контекста на „общия родов корен“, като наличието на „турци“ в статистиките на късния ХІХ век се обяснява по следния начин:

„Едва ли не всеки наблюдател и изследовател е посочвал единството на този най-многоброен компонент на групата, означена с етнонима „турци“, с българската етнокултурна общност, принадлежността му към българската етнокултурна система. Това е било единство, съхранено и съществуващо обективно. Макар и да е останало замъглено, а в известни случаи и да е престанало да бъде възприемано субективно, обективно то е съществувало и поробителят е бил безсилен да го разкъса.“[70]

Пред нас е една от класическите спекулации на онези историци и етнографи, които обвързват научната си кариера с „възродителния процес“. Нарочно не се пояснява кога се имат предвид помаците, а кога „тюркоезичното население“ и кои са числено повече. Но по-важно е, че турците, освен че не са турци и са малко, са абсолютно чужди, включително социално-класово.[71] Били са незначителен брой и етнически твърде разнородни още когато са дошли, от друга страна, са асимилирали огромни български народностни масиви, но само частично – религиозно, а някои и езиково, но без откъсване от „същностните“ пластове на общобългарската традиция. Освен това са се изселили след Освобождението и по-късно в мащаби, далеч надвишаващи тези на колонизацията.[72] Тук, както и в други „възродителни“ писания, проблемът не е само в играта с числености, различни операции по отделяне и приписване на „свое“ и „чуждо“ или в доведения до край есенциалистки подход, един от съществуващите в етнографската наука. В нея, както впрочем и в историята, очертаването на същности не непременно е свързано с отричането на такива по отношение на „другия“. Налице е доста добра илюстрация на сентенцията на Ерик Хобсбом: „Национализмът изисква прекалено много вяра в неща, които очевидно не са верни. Както казва [Ернест] Ренан „погрешното схващане на националната история е част от това да бъдеш нация“.[73] В случая с българските турци, без да навлизаме в теоретизиране на кое е вярно и погрешно в историческото минало, ще допълним: да бъдеш част от нация по начина, който изисква българската държава през 80-те години.

Откъси от книгата:

„Възродителният процес“: Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици.

Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.

Издание на Институт за изследване на близкото минало,
Институт "Отворено общество" и СИЕЛА, София 2008

Публикацията се извършва с разрешение на авторите


[1] Миналото през погледа на нашенци. Сборник с фолклорни материали от селата Гърмен, Дъбница, Копривлен и Плетена, Гоцеделчевско. Съст. А. Георгиева и др. ИК „Гутенберг“, С., 2003, 104-105.

[2] Наблюдения на А. Кальонски от лятото на 1988 г. в Борино, Гьоврен, Грохотно, Стоманево, а също и в българо-мюсюлмански селища в Бабешко и Доспатско, Девин и Якоруда; Анкети на А. Кальонски и група студенти от Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ от есента на 1991 г. в Доспат, Барутин, Борино, Гьоврен, Девин, Чепеларе, Забърдо и Богутево – личен архив; Анкети на М. Груев от Гоцеделчевско, Ардинско и Карнобатско – личен архив.

[3] Вж. сборниците Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. МЦПМКВ, С., б. г.( 1994) и Представата за „другия“ на Балканите. Н. Данова, В. Димова, М. Калицин (ред.). С., „Марин Дринов“, 1995; Карамихова, М. „Ужасният образ“ на турчина като брачен партньор. – Пак там, 263-267.

[4] Минчева, Е. Побратимяване 1987 г. в Девинско. Медийни и етнографски аспекти – Във: Социализмът: Реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. С., ЕИМ, 2003, 88-97.

[5] Пак там, с. 96. За съжаление, не са представени турски и българомююсюлмански гледни точки, а също и на мъже.

[6] Истината за „възродителния процес“…с. 16.

[7] Както е било в случая със стария традиционен институт, с цел създаване на връзки, в обичайното право равнозначни на роднинските, без да е налице кръвно родство. С друг ритуал публично се обявяват българските имена на новородените деца. – Пак там, с. 5

[8] Истината за „възродителния процес“…с. 16.

[9] При българите – особено сред потомците на тракийските бежанци.

[10] Исов, М. Цит. съч.; Алексиев, Б. Родопското население в българската хуманитаристика. – Във: Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи. С., МЦПМКВ, 1997, 57-112.

[11] Демокрация, 17 юни 1993.

[12] Демокрация, 22 април 1993. (Свидетелство на Кольо Николов, кмет от СДС на с. Манолово, община Павел баня).

[13] Личен архив на М. Груев.

[14] Възниква и проблем със старите мюсюлмански надгробия, чието унищожение по места е спряно заради важното им значение на епиграфски паметници и исторически извор. – Стоянов, В. Цит. съч., с. 181.

[15] Демокрация, 17 юни 1993. (Лижев, Т. „Една партия, единен народ, единно гробище“. Частично позоваване и пълно привеждане на непубликувани документи от Варненско).

[16] Пак там.

[17] Пак там.

[18]Доброволните отряди на трудещите се, набирани от активисти по квартален и селищен принцип. В състава им влизат партийни членове, комсомолци, пенсионирани военни, спортисти и др. Това става също по задължение срещу изисквани препоръки (за работа, кандидатстване и членство в БКП и ДКМС, конкурси, например за млади преподаватели във ВУЗ и пр.). Охраняват обществения ред и съдействат на милицията в селищата, а също в граничните райони.

[19] Пак там.

[20] Както иронично отбелязва Тошо Лижев, може би е трябвало като „традиционно българско облекло“ през втората половина на 80-те години да бъдат предложени потурите.

[21] Пак там.

[22] Личен архив на А. Кальонски.

[23] По книжарниците обаче можеха да се намерят руско-турски речници.

[24] Стоянов, В. Цит. съч., с. 198.

[25] Историята населена…Т. ІІ, с. 751.

[26] Споменатите Страници от българската история…(1989) и Проблеми на развитието на българската народност и нация (1988).

[27] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 231-240. (Протокол № 35 от заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 12 март 1988 г.: Разглеждане на проект за тезиси по „Възродителния процес“).

[28] Пак там, л. 232-234.

[29] Пак там, л. 233; В изпълнение на тези указания се провеждат радица комплексни изследвания по места, научни конференции, сказки и пр., развива се регионалното музейното дело и се публикуват краеведчески текстове – Вж. например сборниците Демографски и етносоциални проблеми в Източните Родопи. И. Стефанов (съст.). Пловдив, „Христо Г. Данов“, 1988; Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986; Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив, 1986.

[30] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 233-240.

[31] Сред тях най-известен е случаят със световния шампион Наим Сюлейманов (Наум Шаламанов), който отначало прави съответните изявления, но след това се възползва от възможността да се измъкне и да емигрира в Турция. Там също прави съответните изявления и става турски национален състезател по вдигане на тежести.

[32] Както е доловил един от първите изследователи на основата на архивни документи – Стайко Трифонов. – Трифонов, Ст. , Мюсюлманите в политиката…с. 222-224.

[33] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 144-213.

[34] Пак там, л. 259.

[35] Пак там, л. 253-259.

[36] Трифонов, Ст. Цит. съч., с. 222-224; Ялъмов, И. Цит. съч., 481-482; Вж. също Истината за „възродителния процес“…с. 120.

[37] Пак там, с. 71. (Изказване на Георги Йорданов, по това време вицепремиер и министър на просветата и културата, на заседание на Политбюро от 6 юни 1989 г.).

[38] Пак там, с. 70-71, 74, 85, 95, 109, 147.

[39] Пак там, с. 141. (За помаците отново се взема решение да не се допуска изселването им заедно с българските турци към Турция. Решение на Политбюро на ЦК на БКП: За някои неотложни действия във връзка с обстановката в страната, 16 юни 1989 г.).

[40] Пак там, с. 120 (Изказване на Т. Живков Среща на Политбюро на ЦК на БКП с първите секретари на ОК на БКП, председателя на Постоянното присъствие на БЗНС, секретаря на ЦК на ДКМС и министъра на вътрешните работи, резиденция „Бояна“, 7 юни 1989 г.).

[41] ЦДА, ф.1Б, оп. 68., а. е. 3788, л. 117-118.

[42] Пак там, л. 97.

[43] Пак там, а. е. 3634, л. 5.

[44] Ялъмов, И. Цит. съч., с. 480.

[45] [45] ЦДА, ф.1Б, оп. 68., а. е. 3788, л. 154.

[46] Стоянов, В. Цит. съч., 189-181.

[47] Истината за „възродителния процес“…с. 132, 146, 147 (Сходни указания по време на „голямата екскурзия“).

[48] Което няма да има успех и Ислямската конференция на няколко пъти осъжда асимилационната кампания и посегателствата върху мюсюлманската религия. – Ялъмов, И. Цит. съч., с. 432.

[49] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 247.

[50] Пак там, л. 259; Еленков, И. Цит. съч., Културният фронтс. 294, 298; Тодорова, М. Лична, колективна и професионална памет: ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино. – Критика и хуманизъм, кн. 12, бр. 3/2001 (Митовете в историята и историографията), 21-28.

[51] Демокрация, 17 юни 1993. („На вниманието на Главна прокуратура. Неизвестна информация за „Възродителния процес“. – Позоваване на оригинален поверителен документ № 01-33-3 от 31 март 1987 г.).

[52] Фестивали от 70-те години, в които е включена и „възродителна“ тематика.

[53] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 247; Еленков, И. Цит. съч., 288-302.

[54] Пак там, 298-299.

[55] Истината за „възродителния процес“…с. 9.

[56] В Разградски окръг, есента на 1985 г. Еленков, И. Цит. съч., с. 295-296; ЦДА, ф. 1Б, оп. 681 а. е. 3788, л. 93; Социологически екипи сондират и състоянието на други малицнствени групи.

[57] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 246.

[58] Макар че те имат актуалния за Възраждането антигръцки патос Тодорова, М. Цит. съч., с. 9-14.

[59] Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и по долината на Места през ХV – ХVII в. – Родопски сборник, Т. I, 1965, 62 – 114; Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV – ХVIII в.): Колонизация и ислямизация. Във: Мюсюлманска култура по българските земи,2. Р. Градева и С. Иванова (съст.). С., МЦПМКВ, 1998, 56-126. Радушев, Е. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през ХV – ХVIII век. (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели) Във: Историческо бъдеще, 1998, 1, 46 - 89; Вж. също Желязкова, А. Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт (ХV - ХVIII в.). С., БАН, 1990; Желязкова, А. Формиране на мюсюлманските общности и комплексите на балканските историографии. – Във: Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи.С., МЦПМКВ, 1997, 11-56.

[60] Вж. например Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите (ХVІ ХІХ в.). Серия извори 2. Стр. Димитров, М. Калицин, А. Велков, Е. Радушев (ред.). София, БАН, 1990.

[61]Димитров, Стр. Някои проблеми на етническите и ислямизационно-асимилационните процеси в българските земи през ХV ХVІІ в.– Във: Проблеми на развитието на българската народност и нация. Г. Янков, Стр. Димитров, О. Загоров (ред.). С., БАН, 1988, 33-73.

[62] Загоров, О. Историческо съзнание и възродителен процес. – Пак там, 183-199; Георгиев, Г. Етнографски аспекти на възродителния процес. – Пак там, 109-126.Живков, Т. Иванов. Етнокултурни аспекти на възродителния процес. – Пак там, 127-143; Мизов, Н. Етнорелигиозни аспекти на възродителния процес. – Пак там, 166-182; Янков, Г. Формирането и развитието на българската нация и възродителният процес. – Пак там, 7-32.Петров, П. Българи мохамедани против османската власт. – Пак там, 74-93; Петров, П. Насилствено помохамеданчване по време на османското робство. Във: Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986, 3-23.

[63] Тодорова, М. Цит. съч.; Тодорова, М., Н. Тодоров. Проблеми и задачи на историческата демография на Османската империя. – Балканистика, Т. II, С., 1987, 19–35; Иванова, Св. Етнодемографски изследвания за периода ХV – ХVII в. в съвременната българска историография. – Във: България през ХV ХVIII в. Историографски изследвания, Т. I, С., БАН, 1987, 155-169.

[64] Ваклинова, М. Археологията и някои проблеми на етногенезата на българите. – Във: Проблеми на развитието на българската народност и нация. Г. Янков, Стр. Димитров, О. Загоров (ред.). С., БАН, 1988, 94-108; Меламед, К. Проучвания на археологически обект „Църковен рид“ в землището на с. Нова Махала, Пазарджишко през 1986 г. Във: Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986, 24-32; Кальонски, А. Цит. съч., Юруците…с. 97-98, 101.

[65] Боев, Е. Българската езикова основа на турските говори на българите от Пазарджишкия край. Във: Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986, 86-99; Боев, Е. Някои езикови особености на част от ислямизираните българи. – Във: Проблеми на развитието на българската народност и нация. Г. Янков, Стр. Димитров, О. Загоров (ред.). С., БАН, 1988, 144-152.

[66] Освен цитираните сборници с ред. и съст. П. Петров, вж. Гандев, Хр. Българската народност през ХV век. С. „Наука и изкуство“, 1972, и пълният разгром на неговата теза за „демографски колапс“ на българската народност през ХV в. от Страшимир Димитров. Димитров, Стр. Мезрите и демографският колапс на българската народност през ХV век. – Векове, 1973, 6, 50-65.

[67] Исов, М. Цит. съч.

[68] Тодорова, М. Цит. съч.

[69] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 254: „Той [документът, тезисите – бел. м., А. К.] не трябва да се утвърждава от Политбюро, а трябва да излезе или от името на БАН, или от името на научен институт, или от анонимен автор. Този въпрос трябва да се обсъди допълнително.“

[70] Георгиев, Г. Демографски процеси и изменения – Във: История на България, Т. 7, С., БАН, 1991, 89-90. Разбира се, директорът на Етнографския институт от 1987 до 1990 г. не е самотен в своите писания, тъй като подобна позиция и активно участие в провеждането на курса имат видни учени и/или пропагандисти като Петър Петров, Страшимир Димитров, Илчо Димитров, Веселин Хаджиниколов, Тодор Ив. Живков, Николай Мизов, Паунка Гочева и др.

[71] За мисленето на етничното в апории вж. Госийо, Ж.-Фр. Цит. съч., 22-24.

[72]Напълно според указанията свише ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 177: „Техният брой [на масово изселилите се след Освобождението мюсюлмани – бел. м., А. К.] многократно надхвърля броя на колонизираните тюркски етнически елементи в нашите земи по времето на османското владичество, но по-голямата част от ислямизираното население в България останало вярно на своето отечество България“; Георгиев, Г. Цит. съч., с. 92.

[73] Хобсбом, Е. Цит. съч., с. 19.

"Либерален преглед"

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Петиция за свалянето на имунитета на Волен Сидеров

Избитите от комунистическия режим на Тодор Живков по време на т.нар. "Възродителен процес".2