Твърдението, че България е еднонационална държава,е дискриминация

За национализма и дискриминацията

Твърдението, че България е еднонационална държава, е дискриминация

[18-03-2009] от Проф. д-р Кръстьо Манчев*

Като политическо мислене и практическа дейност национализмът има една силна “печеливша” карта – добър популистки имидж на тези, които го развиват.

Национализмът не е някаква самостоятелна идеология и програма, а идва за да обоснове една или друга политика по националния въпрос. В балканския регион тази политика има два аспекта: първо, политика на отечеството към сънародниците, останали в чужди държави; второ, политика към инородно (и иноверско) население на собствена територия.

В първия случай става дума за “защита”, която винаги кореспондира с великодържавието – въпросът не е толкова за съдбата на сънародниците, колкото за териториите, на които те живеят. Във втория случай пък става дума за хомогенизиране на собствената държава от национална гледна точка, т. е. за прогонване на инородното население или неговата асимилация.

Основното съдържание на национализма се заключава в непризнаването на “другите”, тяхната дискриминация, потискане, прогонване, асимилация и пр., от една страна, и доказване на широк териториален обхват на “своята” нация и нейното право на “велика” държава, от друга.

(Величието винаги се измерва с квадратурата на държавната територия). Това неизбежно противопоставя съседни държави и народи едни на други – национализмът е размирна сила, която лежи в основата на балканските конфликти от ХІХ век насам.

Друго нещо е националното право – то легитимира националноосвободителните движения срещу чуждо господство и правото на създаване на собствена национална държава. На това право се основават взаимоотношенията между съвременните народи и държави – равноправие и равнопоставеност, международни договори, членство в международни организации и съюзи и т.н.

Като политическо мислене и практическа дейност национализмът има една силна “печеливша” карта – добър популистки имидж на тези, които го развиват (нали действат като “патриоти” и “защитават” национални интереси). Той обаче съдържа в себе си и две основни противоречия: Първо, несъвместимост между стремежа за “велика” и същевременно национално хомогенна държава; Второ, двоен стандарт – защита на “своите” в чужди държави и асимилация (или прогонване) на “чуждите” на своя територия.

Двете противоречия периодически подпалват “зареденото” през ХІХ век и самозареждащо се след това балканско “буре с барут”. “Самозареждането”, т.е. раздухването на националните противоречия, носи на “патриотите” популярност, слава, власт и пари, но само до едно време, след това идват разочарованията, пораженията, катастрофите, разрухата, обвиненията и съдебното преследване на паднали от власт политици и държавници

Действащата ни конституция твърди, че България е еднонационална държава. Това твърдение е чиста проба дискриминация и асимилация, въздигната до конституционна норма. Та кой не знае, че освен на милиони българи, България е отечество и на няколко стотин хиляди български турци и още повече български роми?

Чест прави на Бойко Борисов, че гласно изрече тази истина. Направи го обаче не по най-добрия начин, та даде коз на опонентите си да скандализират случая за негова сметка.

Но може и от това да има полза – след всичко, което се изговори и изписа, ще е трудно България да продължи да се изживява като еднонационална държава. Тя не е нито еднонационална, нито многонационална, а национална с наличието на малцинства. Това е действителното положение. В конституцията ни би трябвало да пише, че България е държава на всичките й граждани, независимо кой към какъв етнос или религия принадлежат. Като е отечество и на повече от един милион “небългари” България би следвало да има и висши държавни служители, излезли от средата на тия “небългари”, например висши офицери в армията или комисари в полицията.

Е има ли от 1878 г. до ден днешен поне един “небългарин” да е бил или сега да е генерал? Но как ще има, след като всичките мъже от малцинствата служеха във войската като трудоваци.

Обаче скрити от погледа на обществото ченгета бол, “с лопата да ринеш”. Това как трябва да се нарича?

И защо за 130 години модерна България да не е излъчила за държавник с висок ранг поне един свой “небългарин” – дали това също не е поради наличието на отявлена дискриминация към малцинственото население на страната?

Конституционното положение за еднонационалност на България великолепно кореспондира с обръщението “Драги сънародници!”, с което държавните ни мъже често се обръщат по разни поводи към народа, но грубо се разминава с реалната действителност. (Защото населението на държавата ни е пъстро, защото не всеки български гражданин е българин, може да бъде турчин, ром, арменец, евреин, палестинец и всякакъв друг. Приемливото за всички обръщение е “Драги съграждани” или “Драги съотечественици”, но не и “Драги сънародници”, това последното е дискриминационно и асимилационно – само ние българите сме тука, други няма! Да, ама не, както би казал Петко Бочаров, слепи ли сме, та не ги виждаме тия “другите”?

А ето нещо и за войните ни за “национално обединение”. Истината е, че през първата половина на ХХ век България води четири войни под лозунга за национално обединение, а всъщност за задоволяване на мегаломански териториални амбиции – Понишавие и Поморавие, част от Косово, Македония, Солун, Кавала, острови в Беломорието, Одринска Тракия до Мраморно море и Цариград, Добруджа до устието на Дунава в Черно море. Трябва ли да се доказва, че въпросните територии не са населени нито само, нито предимно с българи? Не е ли ясно, че става дума за напразно “гонене на Михаля”, което е затривало най-способните мъже на България, а нивите й са буренясвали. И отгоре на това в съюз първо с кайзера, след това с фюрера, против целия останал свят!

Типичен пример за политическо късогледство, да не кажем и самоубийство. България не е можела да победи всичките си съседи, а още по-малко западните им съюзници, нито пък да “усвои” национално териториите, за които е воювала. Може и да е освобождавала някого от нещо, но е била и окупатор и е потушавала въстания - Топличкото през 1917 г., Драмското през 1941 г. (Гражданите на България сигурно това и не знаят - историята ни не е обективна, а национално пристрастна наука, което е особено важна проява на национализма)

Съвременна интеграция в цивилизования свят ни е необходима, а не нереализуемо мегаломанско “национално обединение”. Единствено събитие, което може да ни изпълва с гордост, е Съединението и победата ни в последвалата го война, всичко друго след това е достойно повече за срам, отколкото за възхищение. Но България не е Франция, че да е способна да се засрами от нещо! Напротив, тя още продължава да слави “гоненето на Михаля”. Една от телевизиите ни започна да излъчва предаване “Операция слава”, което е съвсем близо точно до това. Намериха се и хора, които на 3 март скандираха “ България на три морета “ и “ Мизия, Тракия и Македония “ – значи отново война с всички съседи и с целия свят. Луди ли са, къде отива България, ако навреме не ги спре?

* Проф. Манчев е автор на “История на националния въпрос на Балканите”, която съдържа изобилие от фактология, обяснения и оценки за всичко - национализъм, националното право, асимилация, дискриминация, съюзничества, войни, етнически чистки и т. н..новинар