Сейла БенхабибСейла Бенхабиб (род. 1950) е професорка по политическа теория в университета Йейл, САЩ. Нейната тематична област обхваща социалнополитическата история на идеите от 19 и 20 век, феминистка теория и Франкфуртската школа като тематичен акцент.
Автор Сейла Бенхабиб
Модерна Турция е уникална сред мюсюлманските общества. Тя се появи като национална държава в резултат от разпадането на Османската империя и от 1923 г. насам е демократична република. Докато в османската империя съществуваше тясна връзка между религия и държава (султанът беше едновременно и халиф), то република Турция избра приватизирането на мюсюлманската вяра, когато през 1924 премахна халифата и пое по пътя на либерализма и републиканския секуларизъм.
Революционната идеология на основателя на модерна Турция, кемализмът, предвиждаше същевременно едно широко право на разпореждане от страна на държавата върху религията, икономиката и обществото. Макар че вярата беше станала лично дело и държавата се беше освободила от теологическия речник, ислямът беше обявен за официална религия на турското общество.
Турската форма на лаицизма е дотолкова уникална, доколкото държавата продължава да упражнява контрол върху религиозните въпроси. Мюсюлманските духовници биват обучавани в държавни университети. През последните три десетилетия обаче тази система става все по-нестабилна, при което става ясно, че бариерите между държава и религия, издигнати от кемалистките революционери за турската република, не са толкова устойчиви, колкото се предполагаше.
През февруари 2008 турската управляваща партия АКП реши да проведе законова реформа, засягаща забраната за носене на забрадки и тюрбани в университетите. През юни турският конституционен съд отмени реформата с обоснованието, че тя противоречи на управляващата секуларна държавна форма. Противниците на АКП се опитаха да забранят партията на същото това основание.
Противно на страха и очакванията на мнозина, през август съдът се произнесе против забраната на АКП, но въпреки това осъди партията на парична глоба за действия срещу секуларния ред. Независимо от този несигурен компромис обаче си струва да се разгледа малко по-обстойно предложената реформа за отмяна на забраната срещу носенето на забрадки.
В началото реформата на турската конституция засягаше освен параграфите 10 и 42 също и прословутия параграф 301 за „Обида срещу турскостта“, който се използва от множество националистки и ултра-националистки прокурори за атаки срещу либерални писатели и интелектуалци.
Тази част от реформата обаче беше веднага отменена и „301“ си остава един от най-антидемократичните и антилиберални параграфи от турската конституция, които продължават да бъдат в сила. Промените на параграфите 10 и 42 изглеждаха в сравнение с това незначителни, но всъщност това изобщо не е така.
В параграф 10 (”Равенство пред закона“) се казва: „Всички [граждани] са напълно равни пред закона, независимо от езика, расата, пола, политическите си убеждения, религия, принадлежност към ордени и други качества. Жените и мъжете имат равни права. Държавата е задължена да се грижи за осъществяването на това равенство.“
Промяната беше предприета по отношение на четвъртия абзац, в който преди се казваше: „държавните органи и учреждения трябва да изхождат от принципа за равенството при изпълняването на своите задачи.“ В новата версия след „задачи“ беше прибавено „и всички дейности в областта на обществените служби“. Турският парламент запази принципа за равенството; бяха забранени както дискриминацията на основание на пола, така и дискриминацията поради език или етнически произход.
В Турция, където живеят около 15 милиона кюрди, говорещи както турски, така и собствения си език, това потвърждение на конституцията чрез парламента беше важно в много отношения. Ако някои функционери на АКП и други са имали надеждата, че един ден Турция ще въведе отново шариата, а заедно с това и неравенството на половете пред закона, то сега те би трябвало да се изправят срещу собствената си интерпретация на закона.
По един ироничен начин именно егалитарното и републиканско наследство на кемализма беше онова, което доведе в парламента, състоящ се предимно от мюсюлмани, до една потвърждаваща нова формулировка на равенството на всички турски граждани пред закона и институциите на обществените служби.
Разширяването на параграф 10 имаше още и други последствия. Ако дискриминацията поради религиозна принадлежност противоречи на турския закон, то не означава ли това, че един еврейски студент, носещ своята кипа, или един католически студент, носещ кръст на врата си, в някой турски университет, би трябвало да бъде защитен от закона по същия начин, по който е едно турско момиче със забрадка? И ако не, то защо? И как трябва да се тълкува обстоятелството, че от години насам много от административните постове в турските служби не са достъпни като избор на професия за не-мюсюлмански граждани?
Досега такива случаи не са били довеждани пред съда, но това скоро би могло да се промени. Параграф 10 следователно съдържа множество неочаквани възможности, които излизат далеч отвъд отмяната на забраната за носене на забрадки. Ревизията на параграф 42 от конституцията („Право и задължение на възпитание и образование“) беше по-малко впечатляваща, макар че параграфът е пълен с политически двусмислени и дори репресивни клаузи. В него се казва: „Турските граждани не могат да бъдат учени във възпитателните и учебни заведения на друг майчин език, освен турски.“ Тук се настоява върху „хомогенността“ на етноса, от която се образува демоса, политическата нация.
Формулировката прави очевидна несъвместимостта (или поне напрежението) между демоса на турската република, състоящ се от турски граждани, независимо от тяхната религия, етническа принадлежност, мироглед и цвят на кожата, от една страна – и хомогенността на етноса, на една нация, която не трябва да има никакъв друг майчин език освен турския, от друга.
Междувременно двете поправки на конституцията отново са премахнати от турския конституционен съд.
Гражданското общество на днешна Турция се посвещава с непозната досега жар на самонаблюдението и преработването на миналото. Жестокостите от 1915 срещу арменския народ; репресиите срещу не-мюсюлманите чрез въвеждането на така наречения „Варлик Вергизи“, един данък върху имуществото, който служеше най-вече за това да разпредели богатството на евреите, гърците и арменците върху издигащата се турска буржоазия; репресивната кемалистка идеология на управляващите елити; както и произхода на кюрдския проблем, който произтича от компромиса, сключен между същите тези кемалистки елити и кюрдските феодални господари – всички тези теми днес биват обсъждани по телевизията и вестниците, преработвани в изкуството и театъра и обсъждани от учените в Турция.
Разглеждан на този фон, дебатът за забрадките всъщност представлява един опит за плурализиране на едно пост-националистическо демократично общество, а не регресия към ислямска република, както твърдят множество секуларисти. Кемалистките елити – военните, цивилната бюрокрация, учителите, юристите, инженерите и лекарите – разглеждат това развитие като провал на републиканския експеримент, докато всъщност, точно напротив, това е показател за неговия успех.
Докато кемалистката идеология, независимо от нейната заявявана просветеност, разбира под националност една етническо турска и мюсюлманско-благочестива идентичност, днес ние наблюдаваме не само един по-голям брой етноси, но и нови форми на мюсюлманската религия. Трябва да се защищава не само правото на момичетата и жените да носят забрадки, но и тяхното право да не ги носят – също както и правото да не се упражнява предписваното по време на Рамадана гладуване.
Но нито управляващата партия АКП, нито опозиционната партия ЦХП не демонстрират тук някакъв особено демократичен дух. Ако конституционният съд беше признал реформите на закона, би било напълно възможно АКП да беше използвала това като повод да забрани употребата на алкохол на обществени места, да въведе по-строги предписания за облекло на нерелигиозните турски момичета и да задължи народа да гладува по време на Рамадана.
С други думи, общественият облик на турското гражданско общество би могъл скоро да заприлича на онзи от Саудитска Арабия или Малайзия, вместо на Израел или Канада – страни, в които различните религиозни групи се радват на голяма свобода и до известна степен се самоуправляват в множество области на политическия и граждански живот.
В седмиците след реформата на забраната за носене на забрадка 800 жени, носещи забрадки, подписаха една петиция, в която се казваше: „Когато залогът е свободата на мнението, не съществуват дреболии. Ние все още не сме свободни.“
Подписалите жени нападнаха с това така наречения от тях „репресивен управленчески манталитет“ и изискаха премахването на Върховния съвет за висше образование; защита на правата на алевиите; решаване на кюрдския въпрос и премахване на параграф 301. Правото да се носи забрадка тук беше само едно от конституционните права, нуждаещи се от защита, които засягат и други групи от населението.
В днешна Турция дебатът за забрадките е само началото на един преход към плурализация и смекчаване на репресивния национализъм, който властва в републиката от нейното основаване насам. В този процес част от политическата дискусия става не само конфронтацията с исляма, но и съдбите на арменските, гръцки, еврейски и асирийски части от населението на турската република.
Като обобщение може да се каже, че най-важното политическо развитие в Турция се състои в дестабилизацията на идентичността на демократичния народ (демос), предизвикана от появата на детериториализирани религиозни движения, между които се намира политическият ислям, но не само той. Пред вид това развитие отношението между демос и етническа група трябва да бъде поставено на ново разглеждане и да се търси промяна на репресивния възглед за етничността и религията, за да се изгради една демокрация, способна на интеграция.
Забрадката е знаме
Според Сейла Бенхабиб дебатът за забрадките е начало на една обществена промяна. Но в какво се състои тя? Демокрация ли иска политическият ислям или просто да отнеме властта на кемалистите? За засилване правата на отделния гражданин ли става дума или за властта за обществена интерпретация от гледна точка на исляма? Нейните разсъждения са толкова отдалечени от реалността на живота в Турция, колкото селцето Чевизли в провинцията Артвин е отдалечено от Йейлския университет, където тя преподава.
Еднакво право само за мюсюлмани
В края на септември, според един репортаж на вестник Тараф, 18 жени и три деца са били арестувани от жандармерията по време на молитва в една източноправославна църква, защото малко преди това свещеникът раздавал пред църквата бонбони и Библии. За носенето на религиозно облекло на обществено място свещеникът е бил глобен с около 70 евро, повече от половин месечна заплата. Жените, които носят религиозното облекло чадор или тюрбан, обаче се смятат за нуждаещи се от защита. Конституционно право и конституционна реалност в Турция са два различни чифта обувки. За ябанчи – „чуждите“, а към тях се отнасят и турски граждани с друга религия или етнос като християни, алевии или арменци – свободите и правата просто не съществуват.
Пред закона мъжете и жените са равни, но въпреки това жените биват систематично дискриминирани. Разбира се, че всяка зряла жена би трябвало да може да решава сама дали иска да покрива главата си или да показва пъпа си. Ако забулването би било въпрос на вкус и мода – и една жена смята, че чрез това защищава идентичността и интимността си, то нека го прави. Но това не е така. За АКП и онези жени забрадката е знамето, с което те политически демонстрират флага на исляма и желаят да определят обществената норма.
Който гледа по-точно ще установи, че откак на власт е АКП, Турция се развива като страна, в която ислямският начин на живот все повече определя ежедневието. Вече става дума не за това дали едно момиче може да отиде със забрадка в университета, а за това дали тя може да излезе на улицата на село или в града без забрадка, без същевременно да бъде обиждана и ругана. Това е един пълзящ, прикриващ се процес, който започна през петдесетте години с Аднан Мендерес, който разреши отново забранения от Ататюрк повик на мюезина, и стига до сегашното правителство, което поставя целия обществен живот и държавната хазна в служба на своята религиозна мисия. Държавната служба за религията, Дианета, конципирана от основателите на републиката като контролен орган по въпросите на религията, междувременно се е превърнал в мисионерска служба с бюджет от повече от един милион евро. Тя дефинира сунитския държавен ислям, организира го и го финансира, като с това фактически премахва разделението между държавата и религията. В Турция няма нито свобода от религия, нито положителна религиозна свобода – освен за сунитските мюсюлмани. Алевиите, християните, арамеите, евреите, биват дискриминирани и заплашвани или притеснявани при упражняването на ритуалите си.
Не може да има прогрес когато едно общество има повече проповедници, отколкото преподаватели в университети, когато строи повече джамии, отколкото училища. Напредъкът на едно общество за мен се измерва особено с положението на жената. През 1990, значи години преди идването на правителството на Ердоган, работеше всяка трета турска жена. Днес, след осем години на АКП-политика, това се отнася само до всяка четвърта жена, като тенденцията е към спад. Това е съзнателна политика от страна на АКП: първо да бъдат отстранени жените от обществеността, за да бъдат те отново принудени да работят на полето и в къщи за мъжа. Това „вертикално разделение“ на обществото – мъжете в обществеността и жените като тяхно притежание – е общественият модел, който мюсюлманските мъже виждат като идеал и желаят да превърнат в политика.
Мнозинството мисли другояче
Положението в Турция преди години беше по-различно и за мен това състояние е истински регрес. Към това се отнася още и факта, че на турската държава от години насам не се удава да гарантира конституционното право на посещаване на училище за момичетата и защита на жените от „престъпления в името на честта“. По тази причина 25 процента от младите жени не могат нито да пишат, нито да четат, по преценка на UNESCO 600 000 деца не ходят на училище и повече от 5000 жени и момичета – според полицията – са били убити или тласнати към самоубийство през последните години, по причини на „честта“. Дали едно общество и неговите политически представители са в състояние да поемат отговорност и да направят всичко, за да решат тези проблеми – ето това е за мен критерий за напредък, а не, както предполага Сейла Бенхабиб, че след падането на забраната за носене на забрадка един еврейски студент би могъл да отиде на лекции с религиозна шапчица на главата.
Съжалявам, но трябва да настоявам върху следното: предписваният от Сейла Бенхабиб теоретичен напредък се разкрива в живота като обществен регрес. Бенхабиб изгражда надеждите си върху гражданското общество, което трябва да се справи с национализма и с политическия ислям. Но как и кой ще направи това тя не ни казва, а иска да ни накара да повярваме, че Турция се намира в процес на дискусия върху миналото си и настоящото си емоционално състояние. По мое мнение това положение е ограничено до едно университетско малцинство; това е гледната точка на външния човек. Мнозинството е съгласно с мнението на президента Гюл, който каза по повод на арменския дебат: „Ние сме начисто с историята“.
Онези, които представляват една друга Турция, живеят в опасност, защото за съжаление турците притежават фаталната склонност да се лишават сами от най-добрите си надежди. Един човек, който олицетворяваше надеждата за една демократична Турция, беше убит от националисти през 2007 година. Той се казва Хрант Динк и беше един голям турчин, един истински демократ – и арменец. Той беше прогресът.
Некла Келек (род. 1957, Истанбул) е немска социоложка и активистка за права на жените. От 1994 до 2004 тя преподаваше в Евангелския университет за социална педагогика в Хамбург.
Няма коментари:
Публикуване на коментар