Проблемът за изплащането на български пенсии в Турция
Повече от десет години различни фактори, в това число и неправителствени организации, са повдигали пред компетентните държавни институции въпроса за законосъобразността и респективно за прекратяването на прилагането на юридически нищожното Споразумение между правителството на Република България и правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии в Република Турция, подписано на 4.11.1998 г. в Анкара. Споразумението е утвърдено от примиера Иван Костов и министър Марио Тагарински с Решение № 39/1.02.1999 г.на Министерския съвет с указание Министерството на външните работи да уведоми турската страна, че е изпълнено изискването на българското законодателство за влизането му в сила. Уведомението е направено с нота на МВнР № 54-66-257 от 8.02.1999 г. То е мотивирано с чл.11 от Виенската конвенция за правото на договорите, според която съгласието на държавата може да бъде дадено по всякакъв, начин за който е договорено. В чл. 9 на споразумението обаче е предвидено това да стане съгласно изискванията на националното ни законодателство. Утвърждаването му от правителството – без да е ратифицирано от Народното събрание и без да е обнародвано, е в нарушение на чл. 5 (4) и т.т. 1, 4, 6 и 7 на чл. 85.(1) от Конституцията на Република България, което означава, че не е влязло в сила като част от вътрешното право на страната и е нищожно.
При това, разпоредбите на споразумението са в колизия с утвърдените в рамките на ООН и Съвета на Европа международноправни стандарти, на двустранните договорености и националното ни законодателство. Наред с посоченото обстоятелство, то е основано и на неправомерното “запазване” статус на български граждани на лица, напуснали по своя воля България, установили се след 1.05.1989 г. на постоянно местоживеене в Турция и свободно избрали тамошно гражданство. С това, по своя инициатива и на базата на действашите по време на изселването нормативни разпоредби, те са загубили фактически предишното българско гражданство и съответните права със съзнанието, че нямат никакви реципрочни задължения към нашата страна.
Министерството на външните работи в писмо № 02-00-170/10.10.2008 г. дипломатично отбелязва, “че Споразумението не определя еднозначно кръга на лица, в т.ч. тяхното гражданство, на които българската страна изплаща лични пенсии на територита на Турция. По време на договаряне текста на това споразумение в сила е бил Законът за българското гражданство от 11.10.1968 г., наредбата в чл. 16 на който гласи: “Български гражданин може да придобие чуждо гражданство, само ако предварително бъде освободен от българско гражданство”. В същото писмо се набляга на необходимостта от спазване на континюитета във външната политика, което изисква Законът за българско гражданство да изключва възможността от запазване на българското гражданство на лицата, изселели се в страните, с които България е подписала спогодби за размяна на население, за изселване или за установяване. Конкретно за Република Турция такова положение съответства на Конвенцията за установяване от 1925 г., която не е денонсирана. Министерството на външните работи счита, че същата “предполага единственост на гражданството в съответствие с произхода.”
Би трябвало да се поясни, че България е ратифицирала Европейската социална харта (ревизирана) без да се обвързва по отношение на социалното осигуряване (чл.12, част III) със задължение да сключва двустранни договори, които не предвиждат осигуряване на реципрочна основа. България не е поела и задължения за предоставяне право на социално осигуряване през периоди, когато лицето е работило на наша територия. Въпросът за сумиране на периодите на осигуряване в двете страни не е решаван, въпреки настойчивите искания и отправяните закани за поставянето му пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург от турски изселнически организации от рода на “Балкангьоч”. Споразумението урежда фактически предоставянето на привилегии в полза единствено на изселниците в Турция - без поначало да урежда подобни възможности в интерес на българската страна.
От прилагането на споразумението са произлезли щети за българската държава, възлизащи към днешна дата общо на над 400 милиона лева – в т.ч. изплатени 320 милиона лева в чужда валута чрез “Зараат банкасъ” (по данни на НОИ към 31.12.2007 г. 250 милиона), 60 милиона лева загуба от несъбрано ДДС и номинално неопределена сума вследствие увеличаване дефицита по платежния ни баланс.
Със споразумението от 4.11.1998 г. се постига заобикаляне и обезсилване по същество на чл. 2 от подписания на 6.05.1992 г. от министър-председателя Филип Димитров Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между България и Турция с формулираната по взаимно съгласие хронология на преговорите между двете страни: ”имуществени, социални и хуманитарни проблеми”. В него е изразена също решимост двете страни да съблюдават всички двустранни и многостранни договори, както и други документи, в които участват. Още през 1992 г. обаче, турската страна изпрати с нота проект на “Спогодба за социално осигуряване” с цел да ревизира “де юре” Конвенцията за установяване от 1925 г. и други договорености, като по този начин фактически се пренебрегват важните за българската страна въпроси от имуществен характер - включително заграбените от турските власти имоти на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия. Следователно може да се счита че, залегналият със споменатото споразумение стремеж на турската страна за постигане едностранни изгоди в нейна полза за сега за осъществен.
Колкото и парадоксално, едно от обясненията и оправданията за тези действия на компетентните държавни органи се базира главно на подписания от Тодор Живков Указ 1496/1975 г. (ДВ бр.62 от 12.08.1975 г). който урежда (чл. 12 и чл. 14) съгласието на Народна република България за сключване на международни договори да се изразява в зависимост от тяхното значение или материята им чрез утвърждаване от Държавния съвет или от Министерския съвет - без да е нуждна ратификация от Народното събрание. Подръжниците на този режим преднамерено нарушават чл. 5 ал. 1, 2 и 4, както и § 3.(1) от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията на Република България, съгласно която ”Разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията.”. Отказът от ратификация на споразумението въз основа на споменатия Указ 1496/1975 г. е изразен в становища на държавните институции, като писмата на Министерския съвет № 03.15-37/17.10.1997 г., № 18.00-336/29.12.2000 г.; на Министерството на труда и социалната политика от 27.11.2001 г.; с бележка (отм.) в споменатото писмо № 02-00-190/10.10.2008 г. на Министерството на външните работи до президентската администрация: на Националния осигурителен институт № 03.08-5/15.10.1997 г. Така изразяваната позиция би могла да се оценява или като умишлена проява на незнание или слугуване на чужди интереси. Възниква и въпросът дали посочените становища не са по същество аналогични на обявените със закона от 6.05.2000 г. за престъпни актове на комунистическия режим.
Още през 1995 г. проблемът за гражданството и по изплащането на български пенсии на изселилите се в Турция лица е поставен пред държавното ръководство. По такъв повод в писмо до Народното събрание №01-00-106 от 30.06.1995 г. министър-председателя Жан Виденов заявява: “Държа да отбележа изрично, че специални разпоредби, относящи се до отделни категории лица и по-специално до изселилите се от България в Република Турция няма.”. А в справката към писмото се пояснява: “Последното изменение на Закона за пенсиите е направено със Закона за изменение на Закона за пенсиите, обнародван в “Държавен вестник” бр. 49 от юни 1994 г. и се отнася до изменение в режима на работещите пенсионери, уреден в чл. 50 от Закона за пенсиите, в сила от 1 юни 1994г. В ал. 3 на изменения чл. 50 е уредено, пенсионерите на работа в чужбина не получават пенсиите си освен в случаите, когато със спогодба, по която страна е Република България е предвидено друго. Република България няма сключена спогодба за сътрудничество в областта на социалното осигуряване с Република Турция”. И по-нататък: “Съгласно чл. 21, буква “г” от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите на пенсионери-български граждани, когато пребивават зад граница повече от шест месеца, пенсиите се спират с разпореждане на ръководителя на пенсионно осигуряване.” В писмото се пояснява също, че съгласно чл. 22 от правилника, пенсията се прекратява от органа по социално осигуравоне и когато пенсионерът загуби българското си гражданство и не живее в страната.
Противно на гореизложеното държавническо отношение следва да се упомене необоснованата позиция на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция Васил Гоцев и министъра на регионалното развитие и багоустройството Евгений Бакърджиев, изразена в окръжно писмо до общините от 12.11.1997 г. под № ОН-56. В т. 5 там е разпоредено: “Всички български граждани, напуснали страната след 1 юни 1989 г. и постоянно живеещи в чужбина, запазват българското си гражданство, независимо, че са придобили и друго гражданство.” Тази позиция следва да бъде съпоставена с изразеното от министър-председателя Иван Костов в писмо № 03-15-37/17.10.1997 г. виждане, с което уведомява, че споделя становището на НОИ в писмо № 03.08-5/15.10.1997 г. В него се казва обаче, че пенсионерите-български граждани могат да получат пенсиите си, ако се завърнат в страната в тригодишен срок от спирането на пенсията им. Изтъква се по този повод, че “не може да се приеме отделна нормативна разпоредба, която да се отнася само за български граждани, намиращи се в Турция”.
Споразумението от 4.11.1998 г. съдържа множество положения, които предизвикват принципни възражения и налагат публични обсъждания. За негов предмет са определени само задължения на българската страна за изплащане на български пенсии в Турция, а се пренебрегва принципа за реципрочност – т.е. няма обвръзка с важните за нашата страна въпроси от имуществен характер.
Според чл. 1 на споразумението, негов субект са всички преселили се след 1.05.1989 г. в Турция лица, без оглед на тяхното гражданство и основание за претендиране на един или друг вид пенсия. Това определение фиксира не само притежаващи български документи за самоличност лица, спрямо които би могло евентуално да се прилага Закона за пенсиите или Кодекса на задължително обществено осигуряване, а и други, чиито брой и “полагащи” се суми не могат да бъдат определени точно. Не се прави неообходимото разграничаване между различните видове пенсии, по който въпрос съществуват принципно противоречиви становища. Нашата държава счита, че чл. 12 на Изселническата спогодба от 1968 г. се отнася само до компенсации за трудови злополуки, а турската – изобщо за всички видове пенсии. Тъй като тогава не е постигнато съгласие, не е имало преговори и решение по същество. Сега обаче чл.1 на споразумението от 4.11.1998 г. възприема изцяло позицията на турската страна за изплащане на пенсии за изслужено време и старост, за инвалидност и трудова злополука или професионално заболяване, както и на наследствени пенсии.
В писмо на МТСП № 94-01-36 от 27.11.2001 г., подписано от г-жа Лидия Шулева се твърди на основание чл. 12 на споменатия Указ 1496/1975 г.: “Споразумението има само и единствено технически характер, поради което не е нуждна ратификация.”. Това становище е застъпено в писмо на Министерския съвет № 18.00-336/29.12.2000 г. Същото твърди НОИ в писмо до миинистър – председателя № 03.08.5/15.10.1997 г. Същата теза се подкрепя и от предишния министър-председател Станишев, което е видно от исказването му пред Народното събрание на 18.11.2005 г. Всички те са в разрез с уредбата на чл. 85 от Конституцията. Трябва да се изтъкне, че според смисъла на чл. 2 и чл. 6 от споразумението, то се отнася главно за условията по отпускането на пенсии, а не до технически въпроси. Тук може да се вметне, че договорът за американските бази в България има “технически характер”, но това не попречи да бъде внесен в Народното събрание за ратификация. Нямаше и пречки споразумението от 4.11.1998 г. да бъде поне за редовност своевременно обнародвано в Държавен вестник, но не бе. Защо ли?!
Според чл. 7 ал. 3 на споразумението, получаващите пенсии лица задължително изпращат през м.януари и м.юли на всяка календарна година на компетентния български орган декларация, че са живи. А чл. 8 (1) задължава турският компетентен орган своевременно да уведомява българския за всички промени на фактически обстоятелства: смърт, промени в адреса и името и др. Доколко въпросните лица и турската страна изобщо изпълняват тези си задължения може да се съди от стенограмата на провокираното от тенденциозните претенции на депутата Ахмед Юсеин исказване на министър Иван Нейков от трибуната на Народното събрание (17.11.2001г.): “Друг сериозен проблем е липсата на обратна информация за изплащаните пенсии. След многократно настояване, че след всяко плащане трябва да се върне списъкът за изплатените пенсии, турският осигурителен институт изпрати наведнаж 11 списъка на изплатени пенсии едва в края на м.юни 2000-та година. Договорено е и че когато дадено лице не се яви да получи пенсията си, българският НОИ ще бъде уведомяван незабавно и сумите ще бъдат възстановени по банковата му сметка.” Очевидно, нашето дипломатическо представителство в Турция, съвместно с НОИ, следва да организира задълбочени проверки по изпълнението и финансовата отчетност по тези задължения. Съмнение в тази посока предизвиква ненамаляващият обективно брой на получаващите български пенсии в Турция лица, годините на които би следвало да наближават и прехвърлят стоте. Според писмо на министър Масларова № 02/65 от 9.04.2008т., “правоимащите” пенсионери в Турция са намалели през времето 2001 г. до 1.01.2008 г. от 26134 на 23219.
В писмото на Министерския съвет от 29.12.2000 г. и на МТСП от 27.11.2001 г. се твърди, че “Споразумението е с ограничен срок на действие”, “тъй като важи до влизането в сила на Спогодба за социално осигуряване”! Вече минаха 10 години от така наречения “ограничения срок”. Видно от смисъла на чл. 10 обаче, споразумението е с отворен край. Срокът му на действие е зависим от едно несигурно бъдещо събитие, през времето до което нашата страна все трябва да плаща.
Споразумението е подписано при условията на тогава действащото законодателство – включително Закона за пенсиите. Съгласно неговите разпоредби пенсии в чужбина се изплащат само въз основа на международна спогодба в сферата на социалното осигуряване със съответната държава. Видно и от чл. 10 на Споразумението, такава спогодба с Република Турция няма.Силно се надяваме новото правителство на г-н Бойко Борисов да има волята да ревизира досегашните политики на отстъпление от националните интереси. Това предполага неотложно обсъждане проблема с "неправомерното" изплащане на български пенсии в Турция и замразяването им до евентуалното сключване на двустранна спогодба за социално осигуряване и преди всичко до решаването на имуществените проблеми със заграбените имоти на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия. Остава открит и въпросът дали съответните институции ще предприемат проверки по изпълнение задължението на другата страна за регулярни и коректни сведения по всички промени в името и адреса на бенифициента, за смърт и др.
ориентбг.инфо
Няма коментари:
Публикуване на коментар