Недоволството спрямо българската социална политика е много яростно и често прераства в омраза към България !

Проблемите. Може би именно заради проявата на чувство на
принадлежност към българската държава, преселниците толкова остро
реагират на отказа на българската страна да признае прослуженото им време
там и да им изплати социалните осигуровки. През лятото и есента на 2002 г. в
различни турски градове, включително и Измир, са направени подписки с
искане към българската страна за признаване на прослуженото време в нея:
“Онзи ден ние вдигнахме общо тука срещу България. Връчихме общо,
протест. Да дадат и на младите заплати.”479; “12 години останаха там.
Тука 12, 13-та година караме. Стажа, дето остана там, да го признаят.
Няколко пъти направихме телеграми до министерството. Но не е решено.
Ние ще се пенсионираме, но с по-малка пенсия. Искат 10 години държавна
работа и навършени 61 година искат.”480 Все още съществува надеждата, че
двете страни – България и Турция ще се споразумеят по въпроса с
изселниците: “Другарите вече се пенсионираха, ние не можем да се
пенсионираме, още трябва да работиме. Искат 20 години стаж да се
пенсионираш. Да седнат двете страни да се разберат. Имаме еди-какви си
проблеми, да ги решат. България и Турция и двете съ вече демократични
държави, да седнат да се разберат.Дай да видим сега Рамазан – при тебе е
работил 20 години, а при мене – 10 години, дай да му дадем обща пенсия. Ако
ми дадат пенсия от България 75 лева, мен какво ме грее?!?”481
Освен недоволството за непризнаването на социалните права, често се
чуват оплаквания от ниските пенсии на онези, които вече ги получават: “Шъ я
съдиме. Дали шъ оправят, дали няма – наш`та работа да гледаме. Добре ли
стана, лошо ли стана, нас не ни интересува. Ние вземаме вече, ама и

наш`те трябва да увеличат. Тия в Турция, дето вземат, три пъти повече
вземат от нас емекли, де, пенсия. Три пъти. А ние – три пъти по-малко.
Наш`те съ много малко. Тука съ говори – на нас ни дават колкото да пиеме
по чай.”482
Недоволството спрямо българската социална политика е много яростно и
често прераства в омраза към България и заплахи, че ще съдят страната в
Съда по човешките права в Страсбург: “Настоявам пет милиона или
милиарди долара за българите. В Балканската война е причината.
Българите съ избухнали Балканската война, а искат. А ние нищо не сме
напра`или на България, а нищо не съ ни дали и нищо не искаме. А вече крайно
време е и вече ходим до дело със България. Скоро направихме митинг
против България. Да. Досега нищо не сме искали. Сега искаме последните,
социалните права да се пенсионираме. Нищо друго не искаме и това не ни се
дава. Не ни се дава и ние вече ще настояваме на по-голямото. Няма как - 21
години. Много време. Две години в строителството, две години казарма, 25
години общо и сега не мога да се пенсионирам. Ни тука, ни там.
Единствената ми вина е, че съм роден турчин в България. Ако бях българин,
отдавна щях да съм си получил пенсията. Да. Сега вече ше ходим на съд в
Страсбург за човешките права. Аз съм проверил - 1200 долара е таксата да
започнеш такова дело. Ше я съдим България. Ей, виждаш ли тази жена, цял
ден работи. В България работеше и тука работи, а не може да вземе
пенсия. Е, какво е виновна тя. Досега Турция съм съдил, сега България ще
съдя.”483
За съжаление този въпрос остава нерешен и при посещението на
българския премиер Симеон Сакскобургготски в Турция през октомври 2002 г.
Издигнатите искания от представителите на изселническата организация “Бал-
гьоч” за подписване спогодба за социално осигуряване на изселилите се
български турци, за даване на двойно гражданство и премахване на визовия
режим за родените в България и техните деца, за издаване на транзитни визи
за турските граждани, пътуващи за балканските страни и ЕС, са отхвърлени
заради икономическото положение на страната. Желанието на изселниците
България да признае дипломите за висше образование, придобити в Турция,
както и правото на пенсия за загубилите българското си гражданство хора на
възраст 65 години и с 15 години трудов стаж също остават неудовлетворени,

тъй като изискванията на ЕС са строги484. Една година по-късно, през октомври
2003 г. президентът Георги Първанов се среща с представители на
преселниците, които отново поставиха тези проблеми. Президентът
подчертава, че България обвързва проблема за техните социални права с
връщането на имотите на тракийските българи. Това пакетно разрешаване на
въпросите до този момент не дава никакъв резултат. Без отговор остава и
искането за придобиване на българско гражданство на всички изселници
независимо от годината, през която са заминали. Водят се и преговори за
улесняване получаването на визите за бизнесмени, за родените в България и
за тези, които многократно са получили визи485.
Не на последно място се поставя и въпросът за изплащане на
обезщетения на репресираните от комунистическия режим преселници.
Върховната военна прокуратура все още не е взела окончателно решение за

лагера в Белене (есента на 2003 г.)486 Преселниците се опитват да организират
протести с искане за ускоряване на процеса, но и те остават без резултат487.
*
Образът на България е пряко свързан с историческите обстоятелства.
Много често той е отрицателно натоварен, поради спомените за
“възродителния процес”. Смяната на имената, ограничаването на етничните и
религиозните права и насилствената емиграция допринасят за изграждане на
негативната, често пъти митологизирана представа за страната. Тези
преживявания са емоционално подсилени от безразличието на българската
държавна политика към социалните проблеми на българските турци-

преселници. От друга страна, осмислянето на България като “родно място”,
оставените там имоти, роднини и приятели, спомените за живота там
изграждат привлекателния образ на страната. Икономическото развитие на
България и възможностите за скорошното й присъединяване към ЕС засилват
стремежа за деклариране на българска държавна идентичност. Отношението
към нея намира отражение в отделни елементи от бита на преселниците – в
декорацията на къщите, в мебелите, в храната, в облеклото, в музиката, дори в
отглежданите цветя и растения. Всичко това показва, че в процеса на
адаптация преселниците се стремят да оприличат “новата” земя на “старата”,
да пренесат нещо от България, което да им дава сигурност и да им навява уют.
Те се опитват да реконструират живота си, живян в България, в новата земя, в
Турция. С течение на времето преселниците постепенно се адаптират и са все
по-малко свързани със старата родина. Но връзката с родното се използва като
първоначална отправна точка, която да им позволи да изградят нов живот в
“чуждата” земя488.
За преселниците България е един вид “транзитна” зона. Тя осигурява
необходимите предпоставки за добър жизнен стандарт не само в Турция, но и в
САЩ и страните от Западна Европа. В доброто образование, гражданството,
присъединяването към ЕС, дори в получаването на пенсиите, българските
турци виждат възможности за улесняване на живота си извън нейните граници.
За мигрантите България се превръща в своеобразен трамплин към добър
живот.
*
Образите на България и Турция придобиват различни измерения в
съзнанието на преселниците и често зависят от политическите, икономическите
и обществените условия в двете страни. Представите за тях са тясно
обвързани и с доброволността на миграцията. Ако хората напускат България
през лятото на 1989 г., защото са недоволни от степента на възможности за
икономически или обществен просперитет, които им предоставя държавата, от
политическия натиск, от негативното отношение към турската общност или по
някакви лични причини (например роднини в Турция от предишни изселвания),
т. е. миграцията е доброволна, тогава те с готовност ситуират живота си в
новата страна и в съзнанието им образът на Турция има предимно
положителни характеристики. Ако обаче те са напуснали страната не по

собствено желание, а под натиска на близки и познати, тръгнали да емигрират,
т. е. миграцията е насилствена, тогава те много по-трудно се адаптират в
Турция и продължават да бъдат емоционално свързани с България. В този
случай България се помни с “щастливото минало”, а Турция се свързва с
“трудното” настояще. Много неща зависят от това, дали новата територия е
избрана по собствено решение или по нареждане на комунистическото
управление. Ако самите турци решават къде да отидат, тогава нараства
вероятността да приемат новата земя като “своя”.
Но най-определяща за формиране образа на двете държави е степента
на адаптация и съществуването или не на воля за приобщаване към новото
общество. В първите години след преселването българските турци свързват
страните с два различни “живота” – единият, миналият и хубавият в България,
а другият – лошият и трудният, в Турция. В процеса на адаптация настъпват
промени, които довеждат до коренното преобръщане на представите. Високата
степен на приспособяване предопределя нов поглед. Турция започва да се
свързва с добрия, икономически по-успешен живот, а България – с лошото,
изпълнено с мизерия и ограничения съществуване. Трябва да се отбележи, че
в съвременното потребителско общество възможностите за висок жизнен
стандарт, много често свързани с перспективите за приемане в ЕС, се
превръщат в определящ фактор при изграждане образа на двете страни489.
Основната предпоставка за социалното преуспяване – доброто образование,
също играе важна роля в изграждане на образите на България и Турция.
Доброто и сравнително евтино образование в България се превръща във
важна притегателна сила за младите преселници. Държавната политика
спрямо българските турци също играе определена роля при формиране образа
на държавата. Държавната помощ на Турция и невъзможността за решаване
на социалните проблеми от страна на България са важен фактор за натрупване
съответно на положителни и отрицателни характеристики в представите за
двете страни. Влияние върху техните образи неминуемо оказва и степента на
спазване на граждански и религиозни права. Негативният образ на
комунистическа България често се дължи именно на смяната на имената и на
забраната за извършване на мюсюлманските обичаи и обреди. И обратното,
Турция привлича преселниците именно със свободното практикуване на
ислямските традиции. Затова и възможностите за свободното етническо и

конфесионално самоопределение след 1989 г. допринасят за изграждане на
положителния образ на България и за привличане обратно на част от
преселниците. Доказателство за това е фактът, че българските турци могат да
притежават лични документи за самоличност с избраното от тях име –
българско или турско. Участието на ДПС в управлението на страната също им
дава известно чувство за сигурност.
Тук трябва да се търси и доколко притежаването на българско и
съответно турско гражданство се отразява върху националната идентичност на
преселниците. В случая с българските турци турското гражданство отразява
както принадлежността им нацията, така и към държавата. С българското не е
така. За мигрантите българското гражданство е единствено привързаност към
държавата като сбор от институции.

http://www.imir-bg.org/imir/books/balgarskite%20turci%20preselnici.pdf