Турците най-бавно се интегрират в немското общество
Последното изследване на немския Институт за населението и развитието (ИНР) относно интеграцията на малцинствата в Германия попълва много съществуващи до този момент празнини в немската демография. Кореспондентът на лондонския вестник „Ал Хая” Александър Дик в Берлин посочва, че докладът ясно определя турското малцинство в страната като най-бавно интегриращо се в местното общество в сравнение с всички останали етнически общности. Това е безспорен факт, въпреки че турската диаспора е най-старата и най-многобройната, наброяваща над 2,8 милиона души.
Авторите на контент-анализа разделят обекта на изследването – хетерогенната имигрантска общност на четири групи. Първата и най-многобройната (4 милиона) е съставена от етническите немци. Последните са напуснали страната по една или друга причина и са престояли извън пределите на държавата няколко века. Най-многобройни са етническите немци, които са живели на територията на бившия СССР. Втората група е определена като „европейци от Южна Европа”. Тя обхваща представители на държави като Италия, Гърция и останалите балкански страни. Третата са турците, в това число кюрдите и алевиите. Последната група са имигрантите от Африка, Близкия и Далечния Изток.
Изследователите са изработили методология за оценка на интеграцията, която включва 20 критерия. Сред тях са бързината на получаване на немско гражданство, смесените бракове с местни жители, нивото на образование и безработица, делът на работещите жени, обхватът на получаване на работно място в официалните публични институции и други. Резултатите от това изследване са сравнени с тези на друго подобно проучване, проведено през 2005 г., което е обхванало над 800 чужденци в Германия. Оказва се, че около 20% от немското население има чуждестранни корени. Това представлява около 15 милиона живеещи в Германия, чието население понастоящем наброява около 81 милиона души. В практическа плоскост това означава, че всяко трето дете под 6-годишна възраст има чуждестранен произход.
Окончателният извод е, че най-добре се интегрират етническите немци, след тях идват имигрантите от Южна Европа и тези от Африка и Изтока, а турците се нареждат категорично на последно място. Представителите на първата група много бързо получават немско гражданство, почти веднага след завръщането си в родината на дедите си. В същото време те са обект на внимание от редица неправителствени организации и дори от църквата, която активно подпомага процеса на интеграция. В сравнително по-ниска степен, на подобни грижи се радват и имигрантите от Южна Европа. Авторите отстояват мнението, че когато Гърция и Испания са били под управлението на военните диктатури, а балканците – под властта на комунизма, то тогава имигрантите от тези страни са били обект на особено ефективна помощ. Дава се за пример бившият външен министър Йожка Фишер, чиито предци са емигрирали от комунистическа Румъния. Той е успял не само да се интегрира, но и да стане влиятелен местен политик. В същото време авторите на изследването си задават въпроса дали имигрантите от последните две групи не са достигнали до сходна степен на интеграция едва през последните няколко години.
Търсейки причините за това явление, учените от ИНР считат, че управниците на страната още от времето на канцлера Конрад Аденауер не са възприемали Германия като държава - обект на имиграция. Те са мислили, че новодошлите са само временно на нейна територия. По тази причина правителствата, независимо дали са християндемократически, социалдемократически или коалиционни, не са изработили широки образователни програми за имигрантите, включващи изучаването на немския език и немската конституция или запознаването с немската култура, нрави и обичаи. Всичко това се дължи на факта, че разбирането на понятието „интеграция” в Германия до неотдавна се е пречупвало през призмата на немския закон за получаване на гражданство, базиран върху „етническата принадлежност и кръвната връзка”. Едва след като са поставени пред новите демографски реалности, немските политици съкратиха задължителния престой в страната за получаването на заветния немски паспорт за милиони имигранти от 16 на 7 години. Това беше реализирано през 1998 г. от коалиционното правителството на Герхард Шрьодер, съставено от социалдемократите и зелените. В същото време то не успя да прокара закона за двойното гражданство, който още повече би стимулирал процеса на интеграция на имигрантите. Дори в някои провинции, в които управляваха християндемократите, скъсяването на периода за гражданство не беше приложен.
Немските учени отстояват тезата, че правителството на Ангела Меркел е първият кабинет с участието на християндемократи, който наистина е загрижен за управлението на процеса на интеграция на имигрантите. Възможно е това да е плод на влиянието на социалдемократите, които са коалиционен участник в него. Изработени са правителствени програми, чиито обект са имигрантските общности. Най-важното е, че кабинетът демонстрира политическа воля в тази посока. Експертите твърдят, че проблемът не е във владеенето на езика, тъй като значителна част от имигрантите, в това число и турците, говорят немски без проблеми. Подобно на ситуацията във Франция обаче те контактуват свободно на местния език, но си остават неинтегрирани в местното общество.
Изследователите от ИНР високо оценяват активизирането на диалога на немското правителство с имигрантската общност. Те отбелязват решимостта на Меркел да провежда ежегодно инициативата, наречена „среща на високо равнище за интеграцията в Германия”, както и да се организира „конгрес на исляма” под патронажа на вътрешния министър Волфганг Шойбле. Въпреки това изводите са, че резултатите все още не са впечатляващи.
Авторите на труда разсъждават и върху въпроса чия е вината за продължаващото състояние на гетовизиция на турците в Германия. Последните, които са дошли като „гастарбайтери” (гостуващи работници) през 60-те години на миналия век, вече са придружени от семействата си. Те имат друг социален статут, но обвиненията към тях са, че продължават да са нискоквалифицирани и изолирани от местното общество и неговите проблеми. Особено негативна роля е изиграло присъствието на радикални ислямисти в Германия, прогонени от родината си Турция. Те са пуснали корени в местните турски общности, издигайки лозунга: „Мюсюлманинът не може да признае властта на християнина”. Именно тази категория хора „слагат прът” в колелата на ускорената интеграция на местните турци в Германия. Те яростно се противопоставят на „размиването” на турската идентичност в местното общество.
Авторите на анализа отстояват мнението, че сегашният премиер на Турция Реджеб Ердоган също е попаднал под влиянието на подобен тип идеи, ставайки техен защитник. По време на своята обиколка преди година и половина сред турските общности в Германия той ги е призовал да запазят турската си идентичност, да не се интегрират и да откажат приемането на немско гражданство. В същото време кюрдите и алевиите, чиито произход е от Турция, показват много по-голяма склонност към интегриране в Германия. Този факт се обяснява с репресиите на турската държава към тях, което ги е мотивирало да намерят своеобразен защитник в лицето на Германия. Те приемат с охота немското гражданство. Увеличаващият се процент на имигрантите, принадлежащи към тези две турски общности, е красноречиво доказателство в това отношение. Нещо повече, именно сред тях се наблюдава нарастваща склонност към участие в немския политически живот, ставайки активисти на отделните партии.
В същото време пред второто и третото поколение турци започват да падат някои „червени линии”, които са били поставени пред техните майки и бащи. Въпреки че понастоящем около 30% от немските турските имигранти нямат никаква образователна диплома (за разлика от имигрантите-етнически немци, за които този показател е едва 3%), започва да се формира своеобразен немски турски елит. Той се състои от партийни активисти (най-вече дейци на левите партии, какъвто е Чим Яздемир, съпредседател на Зелената партия), избрани в различни институции на местната власт и профсъюзите. Не са малко турците, които се причисляват към художественотворческата интелигенция – артисти, говорители по телевизията, поети и писатели на немски език (Фатих Якин) и други. Някои от тях вече говорят трудно турски, за разлика от немския. Те познават родината на своите деди от прекараните през лятото ваканции. На практика значителна част от тях не чувстват необходимост да се връщат в Турция в свободното си време. Изводът на сътрудниците на ИНР е, че реалната интеграция на турците в Германия започва от третото поколение и в отделни случаи – от второто. Това обаче не е задължително и зависи до голяма степен от нагласата на конкретния човек.Въпросното изследване е подложено на остри критики от лидерите на местната турска общност. Например един от тях – Кенан Кулат отбелязва, че то игнорира истинското социално и образователно положение на турските имигранти. Той поставя акцент върху факта, че положението на турските „гастарбайтери” не се различава коренно от това на немските нискостатусни социални слоеве. Очевидно е, че и в този случай, на едно задълбочено научно изследване, остава открит въпросът кой е виновен за слабата интеграция на малцинството. Представителите на последното твърдят, че отговорността е на държавата, която нехае, на местните учени и институциите, вина имат и самите имигранти, тъй като не полагат достатъчно усилия в тази насока.ориентбг
Няма коментари:
Публикуване на коментар