ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС”
(1984 - 1989)
„Смяната на имената трябва да се превърне в празник
на освобождението на това население от турско робство”
Тодор Живков,
Из изказване на среща с партийния и държавен актив,
18 януари 1985 г., ЦДА, ф.1б, оп. 63, а. е. 108, л. 5
УВОДНИ ДУМИ
От години се ровя в архивите, опитвайки се да проумея безумието, което за съжаление ще остане в нашата история с названието „Възродителен процес”. (Така беше осквернена и думата Възраждане, която като ученици асоциирахме с Леонардо да Винчи, Уилям Шекспир, Паисий Хилендарски и много други светли имена.)
Възстановяването на събитията през 80-те години се затрудняваше от състоянието на архива на Българската комунистическа партия за този период – поне до 2001 г. голяма част от документите не бяха подредени, листовете в архивните единици често не бяха номерирани, нямаше описи. Дано в последно време нещата са се подобрили. Проблеми има и в архива на МВР – не съществуват например описи на архивни документи на Шесто управление на Държавна сигурност за годините 1986 – 1989 г. и не е ясно дали е така, защото за този период не са налице материали или защото съхранените документи са в насипно състояние.
Така или иначе общата картина в голяма степен се проясни. През последните десет години темата за политиката на Комунистическата партия към малцинствата беше разработена в няколко специализирани изследвания – на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Улрих Бюксеншютц и тази година - на Михаил Груев и Алексей Кальонски. Излезе анализът на Евгения Иванова за „възродителния процес” в Централните Родопи, основаващ се на солидна изворова основа. В тази поредица е и книгата-размисли на Али Алиев, както и излезлия у нас на турски (и за съжаление не на български) разказ за трагично загиналите в периода 1984 – 1989 г. на Хюсеин Кьосе. Тези дни с се запознах и с три вълнуващи книги на Азиз Бей – за Демократичната лига за правата на човека, за епопеята в Ябланово и за концлагеристите в Белене. Видяхме и разтърсващи киноразкази – ще напомня за филма „Гори, гори, огънче” със сценарист Малина Томова и режисьор Румяна Петкова, който предизвика яростна реакция на българските „патриоти”.
Успоредно и при това изпреварващо вървеше и един друг поток от издания – на защитниците на „възродителния процес” (по правило преки извършители на асимилационната политиката) – Димитър Стоянов, Веселин Божков, Бончо Асенов, Паунка Гочева и т. н.
В предлаганата на читателите рубрика, представяйки текстове от архивни документи и други източници, ще се опитам да илюстрирам преди всичко какъв е бил начинът на мислене на участниците в тези трагични събития, какво реално се е случвало и, където е възможно – на преживяванията на жертвите. За да бъде обозрима задачата, която си поставям, засега ще се огранича в периода 1984 – 1989 г. Документалните текстове ще бъдат възпроизвеждани дословно, като, само ако е необходимо, ще бъдат правени граматични поправки.
В архива на ръководителя на „Официалната работна група по възродителния процес” към Полтбюро Милко Балев открих обясненията (не се знае пред кого – пред училищните власти, пред Комсомола, пред Държавна сигурност,…?) на две ученички – Несрин и Гюлтен, както и на брата на Несрин с „българско” име Сабин.
Несрин е искала да създаде съпротивителна организация по подобие на „Млада гвардия”. За по-младите, които вероятно не знаят, трябва да се поясни, че по време на Втората световна война в украинския град Краснодон, окупиран от хитлеристките войски, се създава нелегална младежка организация „Млада гвардия”. В своята клетва при встъпването си момчетата и момичетата – много от тях ученици - са се заклевали да отмъстят на окупаторите. Военното разузнаване на германската армия разкрива организацията, почти всички участници са заловени и след жестоки мъчения – екзекутирани. Всичко това научавахме в училище. Изтръпвам – значи в съзнанието на малката Несрин образът на българските „възродители” се слива с образа на нацистите.
Гюлтен започва да пише повест „Истината”, която вероятно остава недовършена.
По-нататъшната съдба на тези млади по това време хора не ми е известна. Реших да предложа на читателите рубриката да започне с техните „обяснения”, писани (едното със сигурност, а другото вероятно) през 1988 г.
Работата ми по темата „Политиката на БКП към турците и помаците в България през периода 1944 – 1989 г.” е в сътрудничество с Елена Дяконова и Максим Благоев и е по съвместен проект на програмата „Президентска библиотека” на Фондация „Д-р Желю Желев” и Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Благодаря на Йордан Панайотов за неоценимата помощ, която ми оказа при работата с архива на БКП, както и на Серафим Стойков, който ми предостави много полезна справка за архивни документи от служебните фондове на архива на МВР по темата. Благодаря на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА и на Дирекцията „Информация и архив” на МВР за съдействието.
Михаил Иванов
Централен държавен архив (ЦДА), фонд (ф.) ЧП 174б, опис (оп.) 2, архивна единица (а.е.) 2858, лист (л.) 52-53
ОБЯСНЕНИЕ
от Надежда Страхилова Христова
Несрин Салимова Хасанова
Аз съм туркиня и винаги съм се чувствала такава.
Никой от моите родители или мои познати не ме е карал и не ми е помагал да напиша тази клетва. Тя е с промененото съдържание на клетвата на организацията „Млада гвардия”. Устава съчиних, защото всяка организация трябва да си има такъв. Никой освен мен не знае за клетвата и устава. С никого не съм споделяла за съществуването на тази тетрадка, а тия, които са могли да прочетат нещо от нея, са го прочели от времето, когато изкарах тетрадката навън, като ненужна и неважна вещ. Изучавах своите приятели, защото участниците в организацията трябваше да бъдат хора, каквито аз мислех, че ще ми трябват. Изучавала съм своите съученици и приятели – Сузана и Андрей.
Целта на никога несъществувалата до сега организация щеше да бъде да накара българското правителство да пусне желаещите да отидат в Република Турция чрез мирни легални средства.
Мислех, че чрез големи мирни демонстрации и стачки ще постигнем целта си.
Тази организация си остана една само детска мечта, защото нямаше кой да ме подкрепи и затова участникът в нея съм само аз.
Организацията мислех да действа след като участниците в нея станат достатъчно много, а това сигурно щеше да стане поне след пет години.
Горенаписаното написах саморъчно и отговарям за достоверността му.
Подпис: Не се чете
Уставът (наказанието и правата) съм съставила като съм имала предвид устава на ДКМС.
Горното написах саморъчно.
Подпис: Не се чете
ОБЯСНЕНИЕ
от Сабин Страхилов Христов
Не знам нищо за нейната клетва. Виждал съм тази тетрадка, но не съм я разгръщал, защото тя не ми е нужна. Само знам, че в нея майка ми и баща ми си водят работните дни и къде са работили. Даже не ми е идвало на главата, че тя е написала клетва. Тя не е споделяла с мен въпроси, свързани с политика. Тя си е доверявала на мен само въпроси, свързани с любовта. Ние сме сестра и брат и би трябвало да споделяме всичко, но тя не ме е питала за нещо такова. За поезия и други неща тя не ме е питала и да ми е казвала, че е написала нещо. Чувам за първи път, че тя е написала клетва. Тази тетрадка аз съм късал листа, но нищо не съм видял да пише в нея, освен работните дни и някои телефони. Телефоните са на работници, които работят в „Хладилника” в Исперих. Има телефонни номера на мои приятели от село. Има само една тетрадка, която зная, че е от 20 листа, друго не зная.
Подпис: Не се чете
Аз се чувствам турчин, защото още от малък са ме изучавали на турски език и чак след първи клас съм се научил на български език. Никой не ми е казвал, че съм турчин, аз от детството си знам, че съм турчин и след 1982 г. ни преименуваха и чак тогава ми казаха, че вече сме българи. Аз съм турчин и турската ми вяра не може да се промени. Имената ни промениха, но вярата никога.
Горното написах собственоръчно и отговарям за достоверността му.
Подпис: Не се чете
ЦДА, ф. 174б, оп. 2, а. е. 2858, л. 43–45
ОБЯСНЕНИЕ
на Галя Асенова Христова (Гюлтен Хасанова, б. съст.), ученичка от Ха клас на ЕСПУ (единно средно политехническо училище, б. съст.) „Иван Вазов”, родно място с. Суходол. Живуща в СО (вероятно – социално общежитие, б. съст.) „М. Ив. Калинин”, стая № 314
Във връзка с написаната от мен документална повест „Истината”, отнасяща се за възродителния процес в нашата страна, давам следните обяснения.
Книгата-повест започнах да пиша през м. юли 1986 г. Намерението ми беше да отразя „истината” за събитията по преименуването в края на 1984 – 85 г. За намерението си не съм споделяла пред никого, в това число и пред родителите си. Реших да напиша тази повест по възродителния процес, защото аз по свой начин възприемах нещата и не бях съгласна с това, което се говори и пише по въпроса. Не бях съгласна с това, което се казваше, че всички доброволно са си сменили имената, специално за мен и моите близки това не беше така. Аз лично не съм отишла да си сменям името. Първият ми сблъсък беше с неистините, които се поместваха във в. „Нова светлина” (вестник, ориентиран към турското население в България, който до преименуването излиза под името „Йени ъшък – Нова светлина” на български и турски; след преименуването се списва само на български, б. съст.) Силно ме възмути насила наложения начин на погребение по християнски обичай на моя близка. В случая аз го приемах, че на нас ни се налага и религията. Силно ме възмути присъствието на войници в селото ни по време на преименуването, които унижаваха баща ми. От близките си научих, че от селото ни по време на преименуването са изчезвали хора, „прибирали са ги” без да имат някаква вина. Така например се говореше за лекар от селото. Не одобрявах отношението на училищното ръководство към някои мои съученици, които искаха да разберат истината по отделни въпроси. За моето село преди преименуването е чисто турско, а след това се заговори, че сме българи.
Написването на книгата-повест с описанието. Книгата започнах с условията на живота на селото, които според мен не бяха добри. По вина на кметството няма училище за основно образование, поради което се принуждавахме да ходим в друго училище. В знак на несъгласие със смяната на имената написах в повестта „те се страхуваха да не се разбунтуваме, те се досещаха, че никой от тия хора няма да се назоват по тия гяурски имена”.
Правила съм си родословно дърво и съм стигнала до убеждението, че коренът ми е турски и аз се чувствам туркиня. Пра-пра-пра дядо ми е бил първият заселник на селото и е бил турчин. Това го потвърждава баба ми. От всички мои връстници всички са с убеждението, че са турци и само две момичета от с. Дичево – Росица и Катя бяха убедени, че са българи, двете учат в Икономическия техникум.
Повестта, която започнах да пиша, смятах да предоставя на хората с възстановени имена. Мразехме кмета на селото и в повестта си наричам кметството „гяурско гнездо”, защото чрез него се налагаха ритуалите по възродителния процес, а не правеше нищо за селото. Не одобрявах това, че в селото имало турско училище, а сега го няма. Считам турския език за свой роден, а българския „гяурски”, защото до детската градина ме възпитаваха на този език. В повестта съм отразила и „мнението си, че цигани и татари са също мюсюлмани, но не ни смениха заедно имената, защото властта се страхува да не се вдигнем на бунт и щяха да бъдат безсилни да се справят с нас”. Не вярвах, че Турция не иска да ни приеме, и смятах, че това са измислени лъжи, нелепости, за да могат хората да повярват в това. Много тежко понасях условията на живот в общежитието в с. Сокол, където в една стая бяхме около 20 души, не ни разрешаваха да говорим на родния турски език, строго наказваха и биеха. Ние нямахме право да се оплакваме, критикуваме и сами да си правим самокритика. Живота си в общежитието подробно го описах в повестта в знак на неодобрение. Винаги на нас ни пишеха по-ниски оценки, независимо от знанията. Не възприемах и не мога напълно за възприема пропагандата, че ние сме българи и се връщаме към корена си и затова в повестта съм записала „измислени документи, безсрамни лъжци, как не се срамувате да говорите от името на 4 милионния народ”. Смятах, че ние си имаме националност, религия и би следвало да се борим за тях. Не бях съгласна, че се използваше възгледа на някои хора, които бяха убедени, че са българи, и говореха от името на всички. Смятаха, че другите народи можеха да обвинят в незачитане правата, ако не казваха, че процесът е възродителен.
И сега въпреки всичките исторически документи, разкопките, които се правиха и се правят, не могат изцяло да ме убедят, че всичките до възродителния процес турци са потомци на българи. Когато пишех повестта, бях почти убедена, че няма да ни оставят с българските имена, но след тези изтекли години си промених мнението и знам, че това е било само въображение.
Горното написах саморъчно, за верността му се подписвам.
Подпис (не се чете)
Повестта съм давала да я чете Ася Христова.
02.11.88 г. ВЯРНО:
Продължение
Кулминация в асимилаторската политика на Българската комунистическа партия е масовото насилствено преименуване на турското население в края на 1984 г. и началото на 1985 г. По това време Министерството на вътрешните работи е на бойна нога. В сградата на министерството в София се провеждат „оперативки”, срещи, съвещания с участието на министъра Димитър Стоянов. В окръзите със смесено население се изграждат щабове, към които преминават на подчинение всички репресивни сили, намиращи се на съответните територии. Щабовете се командват от висши офицери от командния състав на министерството.
В края на декември действията са концентрирани в Южна България – главно в Кърджалийски окръг.
С предложените по-долу извадки от стенограми се опитвам да пресъздам атмосферата в Министерството на вътрешните работи и случващото се в България около Новата 1985 година. В курсив са дадени паралелни текстове – мои бележки и коментари, както и текстове от други източници.
Михаил Иванов
Архив на Министерство на вътрешните работи (АМВР), ф. 1, оп. 12. а. е. 641, л. 1-3
СЕКРЕТНО!
С Т Е Н О Г Р А М А
от срещата на др. министър на вътрешните работи с Колегиума по случай Новата 1985 година, проведена на 29.12.1984 г. от 15,30 ч. в заседателната зала
ДР. Д. СТОЯНОВ (генерал-полковник Димитър Стоянов - кандидат член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на вътрешните работи.):
Другари, ние се събираме да изпратим старата година. Желанията на болшинството от Вас е по случай Новата година да си бъдат в къщи, със семействата, напоследък и без това се събираме по различни поводи.
Аз говорих с др. Тодор Живков (генерален секретар на Българската комунистическа партия и председател на Държавния съвет на Народна Република България), казах му, че имаме юбиляри, поканих го от тяхно име да проведем една вечер. Той даде своето съгласие. След Нова година ще се договорим кога да стане тя. Др. Кашев (генерал-лейтенант Илия Кашев – началник на Управление за безопасност и охрана (УБО)) трябва да види каква е програмата на др. Живков, за да определим мястото и датата, колко хора ще се поканят. Щом ще бъде др. Живков, всичко трябва да стане на ниво.
Една част от другарите ги няма, 4 души са „на фронтовата линия”, така се наложи. Това са другарите Ив. Димитров (генерал-лейтенант Иван Димитров – заместник министър и директор на Народната милиция), Н. Черкезов (генерал-майор Никола Черкезов – началник на Инспектората на МВР.), Ст. Цанов (генерал-лейтенант Стефан Цанов Иванов – заместник командващ Гранични войски?) и другари от ДНМ (Дирекция на народната милиция), у-ние Тил, ІІІ у-ие-ДС (Трето управление на Държавна сигурност – Военно контраразузнаване).
Там хората ще работят, ще управляват силите и средствата, защото имаме към 700 граничари и още 500 души от окръзите и школите.
Ние имаме и друг вариант за действия – Смолян да вземе района на Бенковски и го обезпечава. Затова нашите другари за Нова година там ще останат, ние непрекъснато поддържаме връзка с тях. Аз пак поставям пред др. Минков (генерал полковник Минко Минков – заместник министър на вътрешните работи) въпроса за снабдяването, всичко каквото трябва в това отношение, защото не се знае колко време нашите хора ще стоят там, но докато обстановката не се овладее напълно, ние няма да ги връщаме.
Аз доложих на др. Живков за действителната обстановка, за това какво сме свършили. Казах му, че в края на краищата аз отново възобновявам въпроса за създаването на Вътрешни войски. Ние сега действаме в една точка – Кърджали, но ако имаме още окръзи, какво ще правим? Той обеща отново да се прегледа въпросът, с др. Джуров (армейски генерал Добри Джуров - член на Политбюро и министър на народната отбрана) ще се доразберем, тъй като и той има някакви идеи по този въпрос и да създадем Вътрешни войски. Трябва да имаме две хиляди души, 500 според мен трябва да стоят в Шумен, 500 в Пловдив и 1000 в София, в случай на нужда да можем да ги използваме. В случая това го правим благодарение на граничарите, които са там и двата курса в Долни Богров и Казанлък (става дума за две милиционерски сержантски школи, б. съст.) и за 2-3 часа ги вдигнахме. Ако не бяха – какво щяхме да правим?
Дава се положителна оценка на нашите действия, когато докладвах на другарите П. Кубадински (Пенчо Кубадински - член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Националния съвет на Отечествения фронт), П. Младенов (Петър Младенов – член на Политбюро и министър на външните работи.), Г. Атанасов (Георги Атанасов – кандидат член на Политбюро), Ст. Михайлов (Стоян Михайлов - секретар по идеологическите въпроси на ЦК на БКП.) и др. Т. Живков. Ние до средата на месец януари да приключим работата с участието на нашите органи и да закрепим успехите и резултатите, а след това работата ще продължи по откъсване на групи, хора, лица и преименуване на базата на една политическа, идеологическа и организаторска работа. Това е поръчението. (…)
На съвещанието, проведено на 4 януари 1985 г., извадки от чиято стенограма следват по-долу, се прави отчет на действията по преименуването в Кърджалийски, Хасковски, Бургаски, Пазарджишки, Благоевградски и Силистренски окръзи, както и подготвителната работа в Старозагорски окръг и Българската народна армия.
АМВР, ф. 1, оп. 12, а.е. 644
СЕКРЕТНО!
С Т Е Н О Г Р А М А
от служебно съвещание с ръководния състав, провело се на 04.01.1985 г. в сградата на НТУ (Научно-техническо управление) при дневен ред:
ДР. Д. СТОЯНОВ:
Другари, да си честитим Новата година. Позволете ми от името на Колегиума, на всички присъстващи другари и чрез вас на тези, които не присъстват, да честитя Новата година, да си пожелаем преди всичко здраве, бодрост и оптимизъм, добро настроение и по-малко тревоги. (…)
В работата на нашето съвещание участват др. Палин (генерал-полковник Велко Палин), завеждащ отдел „Социална и национална сигурност” на ЦК на БКП, др. Т. Радулов, зам.-завеждащ същия отдел, др. Фьодоров, ръководител на представителството на КГБ – СССР и други съветски другари, които работят в нашите поделения (…)
ДР. АТ. КАДИРЕВ (полковник Атанас Кадирев – началник на Окръжно управление на МВР – Кърджали):
УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ МИНИСТЪР,
ДРУГАРИ ГЕНЕРАЛИ И ОФИЦЕРИ,
През последните години на основата на Решението на Секретариата на ЦК на БКП от 27.07.1970 г. за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на потомците на насилствено помохамеданчените в миналото българи, беше извършена широка дейност за проучване произхода на населението в окръга. В резултат на упоритата и амбициозна научна и практическа работа бяха събрани доказателства, удостоверяващи по категоричен начин в по-общ, исторически аспект и за стотици и хиляди случаи в конкретен родов план българския произход на населението в Източните Родопи. На тази основа с оглед привеждането имената на това население в съответствие с действащата правна уредба в страната и във връзка с новата паспортизация на всички граждани на НРБ, през 1982 г. Окръжният комитет на БКП реши да се реализира един мащабен по своята историческа перспектива и значение и тежък за практическо изпълнение план, относно смяната на арабските имена на българските турци с доказан български родов корен.
В процеса на работата кръга на тези лица се разшири и обхвана значителна част от хората. Очертаха се цели села, селищни системи и райони, където населението е с турско самосъзнание, но с български произход. Практиката потвърди изследванията и изводите на историческата и етнографската наука, като доказа безспорно българското минало и българския произход на населението в Кърджалийски окръг. Пример дадоха селищните системи Черноочене, Крумовград, Подкова и др. (…)
Изясни се в крайна сметка, че с малки изключения това население е от чист български произход. Голяма част от него е потурчено след освобождението на България, включително и след 09.09.1944 г., буквално до вчера, по пътя на смесените бракове – това се отнася особено за селата край границата и край Смолянски и Пловдивски окръзи. Причините са изяснени, те са предмет на друга тема. (…)
Въпреки всичко искам да кажа, че голямото болшинство от хората, макар и доста трудно ни разбраха правилно и приеха политиката на партията, благодарение на което досега в окръга са преименувани над 120 000 души, т. е . над 50 %. Сега има достатъчно основание да направим извода, че процесът е необратим. Само вчера са сменени имената на над 16 540 лица. (…)
Работата през 1984 г. по националното осъзнаване се разшири. Мероприятията обхващаха все нови и нови родове и селища в почти всички селищни системи.
Задълбочаването на работата по тези мероприятия по естествен път водеше до усложняване на оперативната обстановка.
Националистите продължиха да разпространяват най-невероятни слухове за физически насилия и кощунства, за изнасилване и обругаване от страна на партийните и административните органи и особено от страна на органите на МВР при преименуването, за да насаждат страх сред населението, да създават и поддържат антибългарски и антисоциалистически настроения и да провокират различни вражески антибългарски действия и прояви.
В резултат на всичко това през миналата година бяха извършени тежки престъпления и редица дръзки националистически прояви със сериозни социално-политически, морално-психологически и икономически последици: в началото на годината в с. Безводно бе разкрита и реализирана чрез профилактика нелегална група от 6 лица (ГДОР (групово дело за оперативна разработка) „Терористи”), които се готвеха да взривят кметството, когато работната група отиде да сменя имената. Обектите бяха задържани, тротила и фитила беше иззет. Ние им сменихме имената, върнахме ги и те сложиха началото на преименуването на селото. За една седмица с. Безводно беше преименувано.
През март в с. Комунига, след полунощ, беше изгорен ковчег в центъра на селото в знак на демонстрация срещу въвеждането на новите социалистически обреди и ритуали (налаганото по това време насила погребение с ковчег (според „социалистическия ритуал”) е несъвместимо с мюсюлманската религия). Авторите на деянието са разкрити и осъдени. Срещу 1-ви май в с. Комунига бяха разпространени лозунги и листовки с остро националистическо съдържание, насочено предимно срещу преименуването. На 12 срещу 13 май беше направен опит за запалване на общинския партиен комитет в с. Черноочене. На 14 срещу 15 май беше запалено и изгоря училището на с. Патица от Чернооченската селищна система. На 21 срещу 22 май в гр. Кърджали бяха разлепени 6 листовки с остро националистическо съдържание, приканващи към масова въоръжена съпротива. На 27 срещу 28 май в селата Лебед и Щерна от селищната система Джебел бяха окачени турски знамена. По всички тези случаи са заведени ДОИ (дела за оперативно издирване). Много засечени лица са взети на оперативен отчет. Според нас по някои от тези дела е постигнато известно придвижване на работата напред. (…)
Бяха иззети програма и устав на нелегалната организация, наречена Ленинска комунистическа партия на турците в България, доклад и встъпително слово за учредителния конгрес, който те готвеха, обръщение до ЦК на БКП, до Кенан Еврен (президент на Република Турция) и до младежите и юношите, турци в България. Обръщение от същата организация е изпратено и до ООН чрез турския посланик в Унгария. Същите са подготвили позиви за разпространение, написали ги на восъчен лист, снабдили са се с циклостил. Те трябва да кажат къде са тези позиви и защо се страхуват. Хванали сме ги на мероприятие, откъдето личи, че много се страхуват именно да не разкрият позивите, и че ако ги разкрием, свършено е с тях. Те трябва да кажат къде са те. (…)
Инициатор за създаването на Ленинската комунистическа партия на турците в България е Авни Велиев (с „българско” име Иван Велев) – учител в гр. Джебел. Затова през1984 г. той е осъден на 7 години и 6 месеца затвор. Освободен е през м. декември 1988 година. В началото на 1989 г. основава и става ръководител на неформалната правозащитна организация „Дружество за подкрепа – Виена 89”, която действа в координация с Демократичната лига за защита на правата на човека с председател Мустафа Юмер. На 20 и 21 май 1989 г. „Виена 89” и кърджалийският клон на Независимото дружество за защита правата на човека организират демонстрация срещу възродителния процес в град Джебел, в която по данни на Шесто управление на Държавна сигурност участват 1600 души. (Виж „Справка на поделение 72 400 на МВР относно: Получените данни за участието на ислямизирани българи в т. нар. „Дружество за подкрепа – Виена 89” в сборника документи „Когато фактите говорят и боговете мълчат”, подбор от Азиз Бей, София, 2005.)
Оперативната обстановка рязко се изостри в края на м. ноември и декември на 1984 г. След съвещанието при др. министър на 21.11.1984 г., където се дадоха указания да се активизира работата по преименуване на лицата с български родов корен в произхода си. След това съвещание работата беше засилена по всички линии в окръга. Мероприятия организираха и тези селищни системи, които до тогава не бяха убедителни и в работата и в резултатите си.
За „оперативка” на 21 ноември 1985 г. споменава пред Народното събрание министърът на вътрешните работи Йордан Соколов в отговор на питане на народния представител Едвин Сугарев. Според Йордан Соколов на оперативката Димитър Стоянов заявява: „През декември, януари и февруари смяната на имената на смесените бракове навлиза в решителна фаза. Политбюро даде указания незабавно да се започне работа начело с партийните комитети, народните съвети, обществените организации. Там, където се налага, ще вземе участие и МВР.” (Личен архив на Михаил Иванов, Тридесет и шесто Народно събрание, 45 заседание, София, петък, 21.2.1992 г., нередактирана стенограма.) Досега не успях да открия в описа на документите на Секретариата на МВР архивна единица със съдържание, отнасящо се до оперативка на датата 21.11.1984 г.
Логично беше на тази повишена активност от наша страна да се очакват по-остри действия от страна на противника. Ако нямаше такава реакция, би било неестествено.
На 22.11.1984 г. в с. Бенковски бе взривена източноправославната църква. На 29.11.1984 г. в с. Белополци, Ивайловградска селищна система националистически елементи посегнаха срещу органи на МВР, участващи в групите по преименуването.
През втората половина на м. декември усложненията достигнаха кулминационната си точка.
На 24.12.1984 г. в 07,00 часа в с. Горно Прахово започнаха да се събират хора на тълпа. Към нея се присъединиха хора от селата Башево, Чернигово, Долно Прахово и принадлежащите им махали. Постоянно нарастващата тълпа тръгна за с. Млечино – център на селищната система, за да иска обяснение от общинския партиен комитет и общинския народен съвет защо сменят имената на лицата от смесени бракове и да наложи преустановяване на тази смяна. Около 09,45 часа тълпата нарасна на 1000 души и навлезе в с. Млечино, издигайки лозунги: „Напред”, „Да умрем”, „За Кърджали” и др. През това време в Млечино се беше изнесло с всичките свои сили и средства РУ (районно управление) на МВР-Ардино, начело с районния началник. Нашите сили ги спряха. С изстрели във въздуха и с шокови палки тя бе изтласкана извън селото. Там тя се прегрупира и отново тръгва за селото, където бе срещната от пристигналата на помощ група от ОУ (окръжно управление) на МВР, начело с началника на управление „Турски национализъм”, която я спира и респектира. По мегафона бе наредено всички да си отидат по домовете, от където са дошли, който не изпълни разпорежданията, ще бъде съден за участие в политическа демонстрация. Към 12 часа хората се разотидоха.
Докато нашите сили разпръскваха голямата тълпа извън селото, на площада в селото се събра нова тълпа от около 200 души, предимно служители и хора, дошли от другите посоки на селото. С поведението си те даваха да се разбере, че са солидарни с исканията на първата тълпа и са готови да създават безредие. Това наложи бързо да бъдат разпръснати, а някои служители на общинския народен съвет и други учреждения на селищната система бяха подведени към разпит. В селото установихме временен милиционерски участък и оперативна група, която да разкрие организаторите и подстрекателите. В следващите 2-3 дни те бяха разкрити и някои изпратени в Белене. Работата по разкриването на активните участници продължава.
На 24.12.1984 г. по плана на общинския партиен комитет на с. Бенковски се проведоха мероприятия за преименуването на лицата от български произход в селата Горски Извор и Каялоба, които преминаха спокойно и без съпротива от страна на населението.
На 25.12.1984 г. в 07,30 ч. от с. Горски Извор се отправи към с. Бенковски – център на селищна система, тълпа от 2000 души, които се насочиха към общинския партиен комитет, за да искат обяснение за проведените през първия ден мероприятия, за да си искат паспортите. С наличните сили са изтласкани в края на селото. По това време в Бенковски имаше 10-15 души, които работеха по взрива в църквата. Междувременно към тълпата се присъединиха хора от съседните махали и за 90 минути тя нарасна на около 2500-3000 души. Това наложи за Бенковски да се изпрати подкрепление от ОУ на МВР-Кърджали, ОУ на МВР-Смолян, ГО (гражданска отбрана) в Кърджали и Смолян и военно въздушно поделение на Голо Бърдо. На място бяха изпратени екипи но ПО (противопожарна охрана) от Кърджали и на РУ на МВР - Златоград. Поведението на тълпата бе дръзко и предизвикателно. С викове и крясъци отправиха искания и закани, скандираха вражески лозунги. Тълпата излъчи парламентьори, с които беше разговаряно, и след това с тяхна помощ беше разпръсната безкръвно.
По същото време беше нападнато кметството в с. Горски Извор, охранявано от 4 милиционери, начело с един оперативен работник по НМ (народната милиция). Кметството беше обкръжено от три кордона: на първия – децата, на втория – жените, на третия и по фланговете – мъже. С камъни и колове бяха изпотрошени прозорците и вратите на кметството. Те са мислели, че паспортите им са в кметството и са искали да ги превземат, за да си ги вземат, но в кметството не са допуснати. Беше изпратена помощ и демонстрантите бяха разпръснати. В селата Горски Извор и Бенковски са изградени временни милиционерски участъци.
На 26.12.1984 г. в 07,00 часа тълпа от две направления: с. Каялоба, Горски Извор, Китна и второто от с. Пресека и Добромирци се насочиха към с. Бенковски с общ брой около 2000 души. Към 09,00 часа тълпата от Каялоба и Г. Извор достигна охранявания рубеж извън селото и започна да напада органите на МВР. След намесата на силите на ГВ (гранични войски) тя беше изтласкана. Към 09,45 часа от посока с. Мъглене (полковник Кадирев вероятно има предвид с. Могиляне) се насочи нова тълпа, която бе посрещната от групата на ОУ на МВР -Кърджали и поделението на ВВС (военновъздушните сили). Участниците се държаха много дръзко, издигаха вражески лозунги и искания. Нахвърляха се с камъни, дървета и ножове срещу нашите сили. Неизвестно лице стреля с ловна пушка. С решителни и безкомпромисни действия тълпата бе разпръсната.
В 10,30 часа тълпа от с. Пресека и с. Добромирци – около 2000 души навлезе в с. Бенковски. Тя бе изключително агресивна. Участниците хвърляха камъни и дървета по нашите превозни средства и състава. Изпочупени бяха прозорците на колите на ПО. Направен бе опит да се разпръсне с автомобил на ПО. Тогава те се нахвърлиха върху служителите на МВР. Взети бяха решителни мерки за нейното разпръскване. Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни.
На 26 декември 1984 година край с. Могиляне загиват 17-месечната Тюркян Фейзулах Хасан от с. Каялоба, Айше Мюмюн Молахасан от с. Каялоба и Муса Мюмюн Якуб от с. Китна. В памет на малката Тюркян след 1989 г. е издигната чешма.
На 26.12.1984 г. тълпа от 1800 души от селата Генерал Гешево, Устра и Мрежичко се насочи към град Джебел. В 06,30 часа тя бе спряна непосредствено в подстъпите на града. На градската автогара се събра друга тълпа от 300-350 души, която бе блокирана на място. (…)
На 26.12.1984 г. около 10,30 часа на площада в Момчилград започна сформирането на отделни групи от по 30-50 души. Беше получен сигнал от ДЛ (доверено лице), че около 12,00 часа на площада в Момчилград ще се струпат много лица, които ще чакат представител на турското консулство. Поради липса на достатъчно сили, силите бяха в Джебел, нямаше възможност да се предотврати събирането на по-големи групи на площада в Момчилград. Въпреки нашите предупреждения, около 12,00 часа тълпата нарасна на около 1200 души. С изключителна агресивност, викове, крясъци и скандирания участниците нападнаха сградите на ОбПК (общинския партиен комитет), ОбНС (общинския народен съвет), аптеката, ДСК (Държавна спестовна каса) и магазини и счупиха врати и прозорци. Това наложи спешно да се използват силите на ОУ на МВР -Кърджали, Гранични войски и противопожарни автомобили. Тълпата бе разсечена, изблъскана и разпръсната около 14,00 часа.
На 26.12.1984 г., този ден беше най-тежкият, към 20,00 часа в с. Звездел, група от 100-120 души се събра, обкръжи кметството, завзе го и искаше да се саморазправя с кмета. Чрез сили на ОУ на МВР - Кърджали те бяха разпръснати и възстановен обществения ред в селото. Малко след това друга група се насочи за Момчилград от с. Равен. Групата на ОУ на МВР в движение беше пренасочена, за да я срещне на път за града и да я разпръсне.
На 26.12.1984 г. около 21,30 часа беше получен сигнал, че в с. Груево и с. Балабаново са се събрали тълпи с намерение да тръгнат за гр. Кърджали или Момчилград. За разпръскването им бяха изпратени сили на ОУ на МВР и ГВ. Този ден в работа влязоха и първите сили, които бяха пристигнали от НМ (народната милиция)- Казанлък. Установи се, че в Балабаново няма събрани хора. Тълпата в с. Груево се състоеше от около 1000 души, част от които въоръжени с брадви и ножове. Направен бе опит да се разпръснат с наличните сили и два автомобила на ПО. При започване на разпръскването участниците в тълпата се нахвърлиха срещу служителите на МВР и две лица направиха опит да отнемат автоматите на офицери на НМ. Тогава с решителни и безкомпромисни мерки тълпата беше изтласкана до края на селото, където напалиха огньове. Към 20,30 часа нашите сили установиха контакт с представители на тълпата и ги принудиха да се приберат. (…)
Из „Още за жертвите на „Възродителния процес” от Алиш Саит (в-к „Права и свободи”, бр. 19, 8 май 1992 г.):
„(…)В 17.30 часа цялото село (Груево, М. И.) беше на крак. Хората се струпаха в кв. „Корумалък” на изхода на селото. Вече нямаше къде да се бяга. Когато видя навалицата, кметът на селото заповяда на хората да се разотидат, но те не помръднаха. Дните се бяха вече скъсили. Спирането на тока трябваше да бъде първият сигнал за ужасната драма, която предстоеше да се разиграе. Скоро пристигна джип, пълен с войници, за да провери обстановката. Хората тръгнаха с крясъци направо към него. Джипът обърна назад. Около 22 часа на помощ пристигна военен конвой. Един офицер заповяда на хората да се разпръснат, но селяните упорстваха и настояваха първи да си отидат военните. И когато командващият конвоя извика: „Ние търсим главатарите” търпението на хората преля и всички се провикнаха в един глас, продънвайки ушите на неканените „гости”: „Убийци! Фашисти! Варвари! И да ни убиете, няма да си дадем имената! Долу БКП!” Възпитаните в омраза към турците войници насочиха своите автомати „Калашнисов” срещу крещящите и размахващите юмруци от първите редици. Последва оглушителна стрелба. Сред тълпата настана объркване…
Целият облян в кръв, на земята падна Абдулази Раиф Бекиров – строителен работник от с. Чакмаци, роден 1950 г., който се беше заселил и си бе построил къща тук и сега щеше да остави след себе си една вдовица – съпругата си Насибе и две деца – сираци. Сред тежко ранените бе и Мустафа Иляз Алиев, който нямаше да има щастието да се порадва на своята пенсия. Той се сбогува с живота, оставяйки сами жена си Съдика, двамата си сина и двете си дъщери и осем внука. Абдулазиз и Мустафа бяха откарани с линейките без да им се даде първа медицинска помощ, направо в моргата на Кърджалийската болница. Нещо повече – на вратата беше поставен постови. Така моргата се превърна в пантеон за тях.
Ранените бяха много: Хюсние Реджеб – в лявата ръка, Фахри Хайри – в дясното рамо, Мустафа Садък – в десния крак (алена кръв бе пробила дори през гумените ботуши). Ранен бе и Мухаммед Осман. Само милиметри помогнаха на Ахмед Али да не напусне този свят. Памуклийката на Мехмед Мюмюн бе разкъсана на парчета при раменете.(…)”
Около 12,30 часа на 27.12.1984 г. отново в Момчилград се събра тълпа от около 700-800 души. Те се държаха дръзко и агресивно. Скандираха лозунги: „Долу партията”, „Убийци” и пр. Опитаха се да нападнат общинския партиен комитет, общинския народен съвет и други обществени сгради. Със силите на РУ на МВР - Момчилград и Гранични войски тълпата бе разпръсната. Иззети бяха 4 ножа, брадви, секири и други предмети от участниците.
Из „Сломиха хората от Момчилград…” от Алиш Саит (в-к „Права и свободи”, бр.8, 15 -21 април 1991 г.):
„(…) Фахри Сейдахет, млаши агроном, един от участниците и свидетелите на събитията: През есента на 1984 г., по време на насилствената смяна на имената ни, отидох в Чанка и Токачка. Заедно с Мюмин Кьосе Юмер, Халил Мехмет и братята Бурхан и Орхан Неджип се събрахме на заседание да обсъдим положението. Измислихме и парола за похода на населението, която по-късно променихме според ситуацията. Когато армията и милицията обкръжи селяните, стана ясно, че освен да се съпротивляваме, друг изход няма.
26 декември, вторник бе пазарен ден в града. Каквото щеше да става, тогава щеше да е. Площадът започва да се запълва. Народът пристигаше тук, за да защити имената си, турското си самосъзнание. В 12.00 ч. с група от около 10 души започнахме похода. Отидохме до общинския комитет на БКП и до общинския съвет. Блъснахме вратата на общината и влязохме вътре. Имахме намерение да изгорим регистрите с имената. За да предотвратя евентуално подпалване на сградата, аз извиках: „Варварството е под достойнството ни!” От общината не последва отговор и хората почнаха да се разотиват. Тогава пристигнаха 150 души от пограничните войски и ни обкръжиха. На пушките им бяха надянати щикове. Тръгнахме към градския площад. Откъм Кърджали пристигнаха танкове (според генарал Чиргиланов – бронетранспортьори – виж по-долу, М. И.), пожарникари и милиционери. Подкараха танковете срещу тълпата. Нервите ни се опънаха, кръвта в жилите ни замръзна. С двегодишното си дете на ръце Салиха Салих излезе напред, застана пред танковете и извика с все сила: „Какво чакате? Стъпчете ни! И да ни смажете, пак ще си останем такива, каквито сме!”
Мустафа Хюсеин от с. Хубавелка се качи върху един танк и извика „Аз съм турчин!” Това даде морална сила на хората… За да ни разпръснат, пожарникарите използваха водни струи, примесени с чакъл. Отправихме се без страх към площада – отпред ние, зад нас – танковете. Седнахме на земята. И тогава откриха огън по нас и се разбра, че целта им е била да ни разстрелят…
Привечер се срещнахме с Мюмин Кьосе Мехмет. През оная нощ изпратихме доверените ни лица към Равен и Нановица. Сутринта на 27 декември от ония села пристигнаха около 700 младежи. Но милицията бе устроила засада и ги събра в двора на училището. Накараха ги да легнат на земята и започнаха да ги ритат и да ги бият с приклади. От София бе пристигнала Заповедта: „Бийте!” Куршумите летяха безразборно – на месо, на кокал. В градския парк бе убит 16-годишният Мюмин Мустафа. Правителството изпробва силата си върху невъоръжения народ… Започнаха, арести, изтезания, изселвания…
На 28 декември около300 жени направиха протестен поход с искане да се върнат съпрузите им. разпръснаха и тях…”
Освен Мюмюн Мустафа Ахмет от село Равен загива и Юсуф Абдулах Мехмет от с. Нановица.
(…)През деня на 27.12.1984 г. групи от по 20-30 души се движеха из някои от селата на селищна система Момчилград, селищна система Джебел и селищна система Бенковски. Групите бяха разпръснати по време на събирането. (…)
Из „Те минаха през Белене – 2” от Азиз Бей, София, 2004, стр. 111 - 115:
„23. МЮМЮН ХЮСЕИНОВ (МЮМЮН МУРАТОГЛУ)
Мюмюн Муратоглу завършва Текстилния комбинат в Габрово през 1980 година и започва работа в Текстилния завод „Орфей” в Кърджали. Там работи до края на 1984 година. Спомените му от „Възродителния процес” го отнасят към дата 26 декември 1984 г., когато един земляк му казва в района на завода: „Селото ти е било нападнато от войска и танкове, имало убити…” В този момент светът се завъртва пред очите му при мисълта, че може да има убити и от семейството му. Когато идва на себе си, първата му работа е да отиде в Автогара-Кърджали, за да се качи на автобуса за с. Бенковски. Но билетопродавачката му казва, че пътищата са затворени „поради обилния снеговалеж”. Настоява за билет. С други думи си търси белята, но се намират разумни хора, които да го посъветват с нужния такт да се прибере в квартирата си в Кърджали и на следващия ден да отиде отново на работа, защото е обявено извънредно положение в окръга. Войската и полицията са завардили всички пътища.
Пред невъзможността да предприеме каквото и да било, се прибира в квартирата си и на следващия ден отива на работа. До обяд сякаш всичко е нормално както в „Орфей”, така и в съседния завод „Арда”. Но скоро става ясно, че всичко е привидно. Към обяд той вижда как като подгонени бягат мъжете-работници от съседния „Арда”. „Какво става с вас бре, хора?! Къде сте хукнали през глава?!” – ги пресреща и пита Мюмюн. „Милицията нападна завода ни, когото хванат, му взимат паспорта и го побългаряват!”
„Аз влязох в цеха– разказва Мюмюн – и започнах да обяснявам на другарите си турци, какво става в съседния завод „Арда”. Те се разколебаха, не знаеха какво да предприемат. Тогава им казах, че аз напускам работата и излязох. Минути по-късно гледам всички турци излизат през портала на предприятието. Скоро дойдохме на едно място със съселянина си Фахри и едно момче Фикри от с. Подкова. Тръгнахме за село Бенковски, което отстоеше на около 60 км. от Кърджали. Когато тримата стигнахме Висящия мост между Момчилград и Джебел, видях отдалеч как младежите от Момчилград бягат, а по петите им ги следват въоръжени с автомати милиционери и войници. Всичко това не ставаше на 26 декември, а на следващия ден – 27 декември, четвъртък. Беше жестока гледка – там, където въоръжените банди настигаха младежите, ги биеха с прикладите и ги тъпчеха с чизмите си; навсякъде полето се огласяше от писъци и викове.
Един по-бабаит от нашите се опита да се отбрани – тогава като лешояди се спуснаха десетина души над него: биха го, биха го, накрая го оставиха на полето и продължиха да гонят останалите. Докато стояхме тримата и гледахме от Висящия мост ужасната гледка, отбраняващото се момче не мръдна от мястото си – умряло ли беше, живо ли и днес не знам. По-късно само разбрах, че същият ден по същия жесток начин, в същия град Момчилград са убили едно 16-годишно момче – турче.
По едно време Фикри от с. Подкова ме дръпна за ръката и каза: „Виж, Мюмюн, при това положение не можем да влезем в Момчилград и да вземем влака за Подкова. Какво да правим?” Ще чакаме – казах му аз – ако тръгнем да бягаме, милицията и войниците ще ни забележат и ще ни подгонят и нас.” Не мина много и първите подгонени младежи от Момчилград минаха покрай мястото, където бяхме се скрили. За наше щастие по някакъв знак, който така и не забелязахме, преследвачите спряха и един по един започнаха да се връщат обратно. Въздъхнахме. Един от подгонените младежи ни забеляза и дойде при нас. В ръцете си държеше цял хляб. Докато бягал успял да го вземе от някъде. Погледна как гледаме към ръката му с хляба, досети се и попита : „Гладни ли сте?” „Умираме от глад.” – му отговори Фикри. Тогава той раздели върху коляното си хляба на две и ни даде половината. Ние го поделихме на три и това беше най-сладкият хляб, която съм ял в живота си!
Няма да протакам разказа си, но към 23 часа полунощ след дълъг зимен преход стигнах у дома в село Пеевско, община Бенковски. Първият човек, когото видях, беше калеко Бекир. Той ми рече: „Побългариха село Бенковски, утре ще дойдат в нашето село.” И наистина на следващия ден към 11 часа в селото ни нахълтаха войници, водени от един майор. Поискаха паспортите ни. Дадохме им ги. Извадиха формуляри и измислиха имената ни по началната буква от турските ни имена. После ни дадоха служебни бележки, с които после да си получим новите паспорти с българските имена. Беше 28 декември 1984 г.
На следващия ден 29 декември, събота чух, че са арестували Юсуф, учителя Еюб, Ибрахим, Фехим Измирли и други. Чудих се как ли ще издържат на този родопски зимен студ. Дълго обаче не се чудих, защото около 21 часа арестуваха и мен. Обърнаха наопаки двора ни – сигурно търсеха оръжие или нещо подобно. И на студ се издържало. Няколко часа ме лашкаха напред-назад и след полунощ - 24 часа, се озовах в МВР-Кърджали. Наблъскаха ме с ритници и приклади в една арестантска килия. В килията бяха дядото на убитото седемнадесетмесечно бебе Тюркян от с. Бенковски, Кърджалийско Абдулах Хюсеинов Хасанов и учителя по история Мустафа Нуриев. (…)” (С незначителни съкращения.)
Мюмюн Реджебов Хюсеинов с „българско” име Марио Бисеров Топалов и настояще име в Турция Mumin Muratoğlu престоява в концентрационния лагер в Белене от 31.12.1984 г. до 09.04.1986 и след това в затвора в Бобовдол – от 09.04.1986 г. до 25.05.1987. След освобождаването му от затвора е въдворен като изселен в град Бобовдол до 1989 г.
(…)На 28.12.1984 г. край с. Пенковски, селищна система Подкова бе закачено турско знаме с надпис : „Смело напред.” Същият ден в мебелния завод „Бреза” – Кърджали бяха намерени две листовки, призоваващи работниците към стачка и бунт.
На 29.12.1984 г. от агентите „Ицо”, „Орлин”, „Благой” и няколко доверителни лица се получиха данни, че лица от смесени бракове от Кърджали и околните села ще се съберат на протестен митинг в 10,00 и 12,00 часа на три места в града – пред ОК (окръжния комитет, б.с.), на градския пазар и пред Автогарата. Те съобщиха, че сред младежите от предприятията и учрежденията обикаляли лица, които ги уговаряли да излязат на сборните места. Взети бяха бързи мерки за недопускане на масови вражески прояви в окръжния град. Така и в окръжния град не можаха да направят демонстрация. (…)
При тази усложнена оперативна обстановка, съставът на окръжното управление на МВР работи без да жали силите си за осигуряване на обществен ред и сигурност. Изграден е щаб под ръководството на др. генерал Иван Димитров, зам.-министър на МВР. В Окръжно управление на МВР е въведено непрекъснато работно време още от м. април, а през втората половина на м. декември работният ден е удължен до 23,00 часа. (…)
Установи се, че някои имами също са организирали демонстрациите в някои села като Горски Извор и Добромирци, където в джамиите са създавали организацията за тръгването и други подробности около метежите и масовите безредици. Установени са много други лица, които като апостоли са обикаляли с коли и пеша селата в окръга и в др. окръзи да организират хората. В Белене са изпратени 80 такива лица. В Кърджали има задържани 13, утвърдени са предложения за задържане на още 38 лица и са подготвени нови 16 предложения.
Нашето мнение е, че независимо от всичко, сравнително добре, хладнокръвно, без паника и методично беше общо взето овладяно положението и осигурихме добри условия за работата на работните групи по преименуването. (…)
Усложнената обстановка повиши бдителността и боеготовността не само на военизираните и милиционерските органи, а на всички патриоти в окръга. ДОТ (доброволните отряди) в Кърджали мобилизираха 100 отрядника за 10 дни и ги организираха на казармени начала. Ежедневно през нощта даваха по 50-60 души наряд на мобилизираните отрядници. Отрядниците в Кирково, Тихомир, Бял Извор, Кърджали и др. ежедневно, и през деня и през нощта, даваха 100-ци души в наряд заедно с НМ. (…)
По-голямата част от агентурния апарат остана верен на органите на МВР. В първите дни, когато оперативния състав беше ангажиран с милиционерски задачи, много агенти сами ни търсеха по телефона и предаваха информация. По техни данни възникнаха десетки нови разработки. те посочиха организаторите и активните участници в безредиците. Те подадоха информация за подготовката на масовите безредици в Момчилград, Джебел и Кърджали. Разбира се, предстои до се положат още много усилия за стабилизирането на агентурата, за да преодолее смущенията от преименуването, тъй като в същата степен засяга и нея.(…)
Завърших.
ИВАН ДИМИТРОВ:
ДРУГАРЮ МИНИСТЪР,
ДРУГАРЮ ПАЛИН,
ДРУГАРИ,
(…) Ръководството на министерството на няколко пъти на свои заседания пред началниците на централните поделения и окръжни управления на основата на решението на ЦК на партията и реалната оперативна обстановка във връзка с провежданите мероприятия по възстановяване имената на насилствено помохамеданчените българи обсъждаше и разпореждаше за изпълнение редица неотложни мероприятия от агентурно-оперативен и охранителен характер, за да не бъдем изненадани и не се допуснат усложнения и задържане процеса на възстановяване на имената. Много нещо бе извършено, но очевидно не всичко и от всички. Това ясно изкристализира на територията на окръжно управление на МВР – Кърджали, окръг с най-компактно население за преименуване. От всичко 316 хиляди души, жители на окръга, само 58 хиляди са българи, а над 220 хиляди са български турци, болшинството с доказан български корен и произход. В резултат и на основа крайно изострената обстановка в Кърджалийски окръг, другарят министър разпореди да се изгради и работи на място щаб за ръководство и реагиране на измененията в оперативната обстановка в окръга. На щаба се преподчиниха всички сили на Държавна сигурност, на Народната милиция и на Гранични войски. Дадоха се и други пълномощия за бързо и оперативно реагиране и ръководство, предислоциране и маневриране със силите и средствата. Тази форма, по наше мнение, се оказа извънредно полезна. Тя спести време и рационализира съществуващите йерархични структури за ръководство до степен съгласуване при необходимост с централните оперативни поделения, а заповедите за най-неотложните и отговорни мероприятия се отдаваха по всяко време на денонощието лично от др. министър или първия зам.-министър др. Шопов (генерал-полковник Григор Шопов – първи заместник министър на вътрешните работи и командващ Държавна сигурност). В началото до идването на допълнителните сили ръководството на окръжното управление - Кърджали разполагаше и оперираше общо със 175 офицери и 268 сержанти, 325 палки, 68 белезници и 37 радиостанции. Обстановката към 24 декември остро наложи да се предислоцират, настанят и поемат охраната на обществения ред допълнителни милиционерски сили. Въведени бяха нацяло сержантската школа – Казанлък, ІV курс на средното милиционерско училище, сержантска школа – Долни Богров, общо с 39 офицери и 679 сержанти, 445 палки, 146 белезници, 40 радиостанции, късо и дълго оръжие, 6 арестантски коли за конвой на задържаните, 15 броя противопожарни коли. От тях няколко с водни оръдия, една специализирана машина с реактивен двигател за разпръскване на демонстрации и тълпи, 5 автопатрулни коли, 5 автомобила ГАЗ-69 и др. (..)
За да се добие по-добра представа за действията на силите и средствата за охрана на обществения ред, възстановяване и поддържане на нарушен такъв, ще се спря съвсем телеграмно на няколко момента:
Само на 24 декември на основа на нарушение на обществения ред в с. Млечино се явиха тълпи с над 1000 души с викове: „да умрем, да хвърлим джиповете” и др.
На 25.12. в селищна система „Бенковски” постепенно се оформиха и нараснаха тълпи от фанатизирани, екстремистки настроени елементи от над 3500 души. Хвърляха се камъни и др. предмети към нашите служители, правеха се опити да отнемане на оръжие. Наложи се въвеждането на 5-ти граничен отряд, на 4-ти граничен отряд. На 26.12. продължиха усложненията в селищна система „Бенковски”. Отново фанатизирани тълпи с много стотици и хиляди хора. На 25.12. се направи опит да се завземе кметството в с. Горски Извор, за което подробно говори др. Кадирев, но тук е мястото да кажем за героизма, проявен от милиционерските служители и особено от капитан Димитров, единствени останали в кметството. Наложи се и в с. Горски Извор бе изграден временен подучастък на Народната милиция.
С особено висока степен на обществена и държавна опасност бяха нарушенията на обществения ред, масови демонстрации, опити за завземане на партийни и държавни учреждения, чупене на витрини и др. обекти в гр. Момчилград на 25 и 26.12. Виковете: „долу БКП, убийци, фашисти, ние сме турци” ни задължават отново до се върнем към много и много въпроси от нашата работа. За да са така добре организирани, агресивни, съпротивляващи се, една от причините е вече известна на ръководството на министерството. На територията на Момчилград, като център с разклонения в окръга и извън окръга, от средата на миналата година е действала строго конспиративна нелегална организация. (…)
В резултат на проведените комплексни агентурно-оперативни, охранителни, следствени, войскови и др. мероприятия на територията на Кърджалийски окръг, независимо сериозните усложнения, се обезпечиха условия и дадоха възможност на партийните органи и организации за провеждане мероприятията по възстановяване имената на българското население от турски произход. До 04.01. са сменени имената общо на 123 618 души. (…)
Примерите на всеотдайна и безкористна служба в този върховен момент на изпитание от страна на агентите „Стоянов”, „Юрия” и др. говорят извънредно много за необходимостта от високо квалифицирана работа с агентурния апарат и особено в подобни ситуации. (…)
Действията на силите на Народната милиция , в близко взаимодействие с Гранични войски в условията вече на нарушен обществен ред, на масови демонстрации и наличието на сериозни елементи на метеж, разбиване на кметства, партийни комитети, чупене на витрини и стъкла на обществени сгради, предявяване на политически искания, въоръжаване с ножове, секири и др. предмети бяха напълно закономерни, в началото предупредителни и след като бяха изчерпани тези възможности вече в условията на крайна и неизбежна отбрана за защита на политическите устои и интереси на държавата, ефективни чрез средствата на насилието и разпръскването. Особено силно предупредително бе въздействието на силите на Гранични войски, на двата гранични отряда, на въведените в действие БТР (бронетранспортьори), другото въоръжение и кучетата.
Макар и с малко закъснение ефикасни се оказаха и с много добри резултати заградителните мероприятия от НМ чрез КПП (контролно-пропускателни пунктове) на подстъпите към гр. Кърджали, КПП около големите населени места, охраната на партийните комитети, кметствата, на народните съвети, особено в най-застрашените райони, което се осъществяваше открито от органите на Народната милиция и Гранични войски, от усилените патрули на НМ, на ГВ и армията в градовете и населените места и не на последно място демонстративното, виждащо се от населението състояние на пълна бойна готовност за действие от страна на силите на НМ, на ГВ, на ПО и армията. Въведените чрез мобилизирани сили на ДОТ, чрез самостоятелни наряди и съвместни такива с органите на милицията, също оказаха респектиращо въздействие на националистическите елементи. Въведеният чрез заповед и обявяване по местните радиоуредби милиционерски час прекъсна мощното движение между населените места и силно респектира контингента. (…)
В подобни по мащаби, в сложна оперативна и политическа обстановка мероприятия, особено значение придобиват взаимодействието и координацията с партийните органи. В тази насока и сега може да се даде висока оценка на ръководството на окръжното управление, на началника на окръжното управление полковник Кадирев за постоянната информация и координация на мероприятията с ОК на партията и лично с неговия първи секретар др. Танев (Георги Танев – първи секретар на ОК на БКП в Кърджалийски окръг), който най-близко стоеше до всички задачи, които се възлагаха на и изпълняваха от органите на Министерството на вътрешните работи.
Взаимодействието със съседните окръжни управления на МВР и особено с ОУ на МВР – Смолян бе най-близко и оперативно, включително и чрез въвеждане на реални сили и средства на управлението на територията на Кърджалийски окръг, например селищна система Бенковски. Тук личният пример на началника на ОУ генерал Кисьов и командирът на 5-ти граничен отряд подполковник Иванов оказаха изключително положително влияние на състава. (…)
Голяма е ролята на органите на предварителното производство, на следствието в подобни случаи. Налагат се задържания, разследвания, профилактирвания на множество враждебно-престъпни и нарушили обществения ред лица. Необходима е стройна организация, арести, конвойни и арестантски автомобили и не на последно място, надеждно охранявано место за филтър и временна изолация на тези лица, каквото се оказа Белене. Считам, че ГСУ (Главно следствено управление) има какво да види в себе си като нерешено и забавено за решаване в подобни случаи. (…)
ДР. П. ЧЕРГИЛАНОВ (генарал-лейтенант Петър Чергиланов – началник на Трето управление на Държавна сигурност – Военно контраразузнаване):
ДРУГАРЮ МИНИСТЪР,
ДРУГАРЮ ПАЛИН,
ДРУГАРИ,
(…) Оценката е, др. Димитров каза, ние нямаме нито един случай, когато нашият състав от Кърджалийски окръг в гарнизоните да не са изпълнили, както се полага, техните задължения. Определено трябва да кажем, тук малко се говори по този въпрос, но се наложи на няколко пъти да участват и поделения на БНА (Българската народна армия). (…)
Аз обаче искам да обърна внимание на следното: използването на войскови поделения трябва да бъде, определено мнение имам по този въпрос и ръководството на управлението, по изключение. Заангажирането на БНА с такава дейност е нежелателно по простата причина, че БНА се обучава за друга дейност, не за тази, и определено казано, намесата на армията може да доведе до сериозни последствия. Хората се учат да стрелят, да убиват, а такава пряка намеса, може да доведе до много сериозно последици. Никой не може да каже кой офицер, кой войник в дадения момент ще реши, че е дошло времето да стреля с автоматите, с оръжието и т. н. Обаче за сковаващи действия, за отделни групи, които се формират, за отделни роти, които се назначават, за такава дейност, тя се оказа изключително добре. Такива действия вече бяха проведени. В района на Крумовград мобилизация на полк се проведе и скова действията в района. По отношение на Момчилград се наложи използването на бронетранспортьори и патрули, което също сковаваше действията, но пряката намеса е нежелателна. По тази причина ние считаме, че е назрял вече момента, може би вече е късно, трябва да бъдат възстановени и създадени Вътрешни войски, които могат и трябва да се занимават с тази дейност. Това го изисква настоящата и политическа и военна и оперативна обстановка. (…)
ДР. ДРАГОВ (полковник Ст. Драгов – началник на Окръжно управление на МВР – Благоевград):
ДРУГАРЮ МИНИСТЪР,
ДРУГАРЮ ПАЛИН,
ДРУГАРИ ГЕНЕРАЛИ И ОФИЦЕРИ,
(…) Оценявайки обстановката постепенно в партийните и нашите органи се утвърди мнение, че при нашите конкретни условия трябва да се счита, че всички лица, носещи турско-арабски имена, принадлежат към категорията лица от смесени бракове и съответно в изпълнение на Закона да се пристъпи към тотална подмяна. (…)
Самият процес на преименуването премина много организирано. Започнахме с хората, които имат най-голямо влияние и изобщо са барометър за невежата маса. Въпросните лица бяха извиквани, провеждани беседи с тях и поставено условие да се преименуват. Независимо, че в някои случаи срещнахме сериозна съпротива, нашата неотстъпност ги принуди да подпишат молбите. Веднага след това този акт получаваше голяма гласност в селищата и силно въздействаше върху останалите. Бяха създадени много комисии, в състава на които се наложи да влязат и наши служители наред с униформените милиционери, защото в началото се получиха известни засечки, решихме да включим и наши сили. Тези наши оперативни работници със своята настъпателност и категоричност спомогнаха много за успешната работа на комисиите. Присъствието на силите на МВР в значителна степен респектираха населението и в по-голямата си част то се стресна. Трудно им беше да мислят за каквато и да било съпротива и отказ от мероприятието. За това спомогна и пребиването в тези селища на няколко дезертьори от Кърджали. Тези хора разказваха всевъзможни измислени ужаси, които се бяха случили при тях. Ние в началото мислехме да ги гоним, но след това решихме да ги оставим да подкрепят атмосферата в този дух в нашите хора, че няма изход. Говореха се за издевателства, за насилствено нахлуване в домовете, изнасилване на жените и всичко, което може да се каже в този аспект.
Фактически за три дни в три села на гоцеделчевски район и в самия Гоце Делчев бяха преименувани 2330 човека. За един ден премина преименуването в Петричкия район и накрая се пристъпи към турчеещите се цигани. В момента на територията на окръга няма нито едно лице с турско-арабско име. (…)
Във всички случаи обаче несъмнено е едно, че туркофилските и националистическите елементи много болезнено преживяват смяната на имената. Не им е никак до хоро, както се е случило в Хасково. Хранят големи надежди, че нещата могат да се променят. Годни са за една сериозна съпротива, ако има условия за това. В това не може да има никакво съмнение.
ДР. СЛАВОВ (полковник Руси Славов – началник на Окръжно управление на МВР –Силистра):
ДРУГАРЮ МИНИСТЪР,
ДРУГАРИ ГЕНЕРАЛИ И ОФИЦЕРИ,
(…) Извършена беше проверка на дворовете за крадена селскостопанска продукция с оглед набиране на компрометираща информация за лицата, които се готвеха да окажат съпротива при подмяна на имената. В един селски двор все може нещо да се намери, за което не може да се докаже произхода му. (…)
В деня на отпочване на мероприятието нашите сили заедно с два граждански отряда от района бяха вдигнати, въоръжени и в 04,00 часа разставени по места. С гражданските отряди проиграхме варианта „блокада на гористи райони”. В помощ бяха привлечени членове на ДОТ, а също така бивши и нещатни служители на МВР, добре познаващи това население и обслужвали тези селища по-рано. (…)
Сериозни трудности при преименуването оказаха младите хора. Най-често те плачеха, претендираха за свобода, за интернационализъм, заканваха се да отмъщават и т. н. (…)
ДР. Д.СТОЯНОВ:
(…) Искам специално да поздравя и да благодаря на др.Кадирев, началник на Окръжно управление на МВР – Кърджали, който с изключително голяма отговорност, при изключително сложна обстановка много успешно съумя да организира работата и най-близко до първия секретар на ОК на БКП, да се изпълни тази голяма историческа задача. (…) Това в съответна степен се отнася и за другарите Г. Милушев (полковник Георги Милушев – началник на Окръжно управление на МВР – Хасково) и другите, които говореха, които доложиха за обстановката при тях. (…)
Аз преди малко шеговито казах: „В Белене има достатъчно места”. Но главатарите, инициаторите, подстрекателите, рушителите на реда трябва да знаят това. Това е и първият въпрос, който аз поставям, за да може всеки окръжен началник, тук и заместниците по Държавна сигурност, като се върнат да поставят тези въпроси на вниманието си. (…)
Получава се така, че ние българските попове ги смачкахме след 9.ІХ.44 г. и православната религия я сведохме до най-ниско ниво, а ислямската религия, която е много по-опасна да нас, позволихме именно това състояние на нещата.. Другари в това отношение трябва да се направят сериозни изводи в централните и окръжните управления по тези въпроси. (…)
Веднага искам да прибавя, някои другари много често казват по даден случай – „профилактирахме го” или ние го профилактирахме. Сега окръжният началник ще казва, или неговият заместник по ДС, как всеки ще се профилактира, защото има профилактика и профилактика. Този път, който е попаднал в нашето полезрение, който се намира в нашите списъци, който се намира в нашите арести и в нашето следствие и който предстои да дойде в нашите учреждения, той трябва да ни запомни (подчертано е в стенограмата), той трябва да знае, че за в бъдеще не бива да се занимава с такава работа, защото ако ние сега допуснем либерализъм, ако сега ние допуснем така „меко и леко” да се отърват, същите тези хора утре ще станат още по-опасни за нас. Сега ще се решава за всеки един най-отговорно и от най-отговорните хора – кога ще бъде пуснат и как ще бъде пуснат. Аз изразявам свое становище, но това ще се обсъжда, че всички тези хора, които сега са се проявили като подстрекатели, инициатори и водачи, ако не подлежат на друга мярка, трябва да се изселят окончателно от Кърджалийски окръг, да си съберат багажа и да се изселят от окръга. Това трябва да е ясно, че който посегне на нашата власт, той веднага трябва да се изсели. Аз тези неща ги казвам условно. Това ще се обсъди и ще се реши. (…)
На 18 март 1985 г. Димитър Стоянов започва среща в своя кабинет с думите: „На днешната среща трябва да направим оценка на работата на нашите органи сред населението, което доброволно, с голям ентусиазъм възстанови своите имена.” АМВР, ф. 1, оп.12, а. е. 654
На 1 август 1985 г. заместник-министърът на външните работи Иван Ганев дава пресконференция в зала „Финландия” в Хелзинки. В своето изложение той по-специално казва: „Истина е, че в нашата страна всеки гражданин може сам да избира името си и, когато желае, да го подмени. Това е законно право. Обикновено за тази цел се използва подмяната на документите за самоличност, която става периодично в България, както надявам се и във всяка друга страна. Последните 5-6 години имаме такава подмяна на документите за самоличност на гражданите. Подобна подмяна имахме и преди 15-20 години. И още по-преди сме го правили. И винаги тези случаи се използват от хората да подменят името си или да си изберат ново име. Но това става напълно на доброволни начала и по лично желание на гражданите. Всякакви писания в турския печат и други средства за масова информация за насилия, убийства, изнасилвания и пр. нямат никакво основание. Те не бяха потвърдени. Всички, посочени като убити от турските средства за масова информация, се появиха пред радиото и телевизията в България и пред чуждестранни журналисти да покажат себе си, че са живи и здрави. Дори с шамар не е заплашен човек, за да бъде той заставен да си смени името.” (Личен архив на Михаил Иванов, Бюлетин № 1)
Няма коментари:
Публикуване на коментар