Кемализмът – Част II

Изгледи - Европа

Автор Пери Андерсън

Десет дни по-късно съюзниците влязоха в Истанбул. В края на войната Хабсбургската империя беше се разпаднала спонтанно; Хоенцолерните отстъпиха пред една република, която трябваше да предаде на Франция Елзас и Лотарингия, както и да изтърпи окупацията на Рур, но без реална загуба на германската териториална цялост. Османската империя беше нещо по-различно, съдбата й сега зависеше напълно от милостта на победителите. През 1918 г. четири сили – Великобритания, Франция, Италия и Гърция – си поделиха плячката, първите две разделяйки арабските провинции помежду си, а другите борейки се за придобивки в югоизточния Анадол. Преди да се постигне окончателно съглашение по разделянето на империята щяха да изминат още две години. Междувременно в Истанбул те упражняваха съвместен контрол над един очевидно готов за съдействие кабинет под ръководството на новия султан, познат с ненавистта си към КОП.
Следвоенната мизерия на едно победено общество беше тук много по-тежка, отколкото в Германия или Австрия, но в замяна на това ресурсите за съпротива срещу един потенциално картагенски мир бяха по-големи. Каракол скоро започна да прелива вълни от агенти и оръжия във вътрешността на страната, където още по време на войната бяха направени планове за прехвърляне на центъра на властта. И което беше най-важно, Октомврийската революция, изключвайки Русия от редиците на съюзниците, не само осигури, че източния Анадол ще остане неокупиран. Освен това тя остави непокътната османската девета армия, която Енвер беше изпратил в Кавказ, под ръководството на юнионисткия й командир, след като Брест-Литовския мир й откри път за напредване чак до Баку.

През есента на 1919 на сцената се появи един нов юнионистки офицер. Мустафа Кемал, който също идваше от Румелия, беше ранен член на КОП, успял да се издигне по време на защитата на Дарданелите, преди да прекара останалата част от войната в Сирия. Напрегнатите отношения между него и Енвер бяха го изключили от вътрешното ядро на партията, освобождавайки го от забъркване в работите на Специалната Организация. След като се завърна от Дамаск, очаквайки да получи министерство в следвоенния кабинет, вместо това той получи военния инспекторат на изтока. Предложението вероятно дойде като резултат от разговори с Каракол, с които той беше влязъл в контакт след завръщането си. След като пристигна на черноморското крайбрежие, той се придвижи във вътрешността на страната и незабавно започна да координира политическата и военна съпротива срещу съюзническия контрол над Турция. В това, което с времето щеше да се превърне във Войната за Независимост, той беше подпомогнат от четири фактора.

Първият беше просто степента на подготвеност за съпротива, оставена след тях от ръководителите на КОП, която включваше не само големи доставки на оръжие и множество нелегални агенти, но и национална мрежа от Общества за Правата за Национална Защита като един вид официална политическа партия; към това се прибавяше – повече резултат от късмет, отколкото от предварително планиране – една напълно екипирана редовна армия, извън сферата на действие на съюзниците. Втората беше солидарността, проявена от Русия, където режимът на Ленин, сам борещ се срещу множество интервенции на Антантата, поддържаше турската съпротива срещу общия враг с оръжия и средства. Третата се дължеше на разделението сред самата Антанта. Великобритания беше основната сила в Истанбул. Но тя не желаеше да подкрепи политическата си тежест със съответстващи военни сили, предпочитайки да разчита на Гърция като свой местен представител. Но гръцката карта – и това беше четвъртия важен елемент в тази ситуация – се оказа особено слаба, за да бъде разигравана от победителите.

Гърция беше не само презирана като слаб италиански съперник – и разглеждана от Франция като британска пионка. В очите на турците тя беше чакал, възползвал се от силата на големите, реалните противници на империята; тя не беше допринесла буквално нищо за победата над османските армии, но въпреки това беше получила най-големите окупирани зони, в които преди това голям брой етнически гърци вече бяха прогонени от Специалната Организация преди войната и етническите напрежения бяха много високи. На връх на всичко това Гърция беше една малка, вътрешно разделена страна, с незначителна важност като военна сила. Една по-добра цел за кампанията за национално освобождение едва ли можеше да бъде намерена. Четири дни преди Кемал да пристигне на Черно Море, гръцките войски навлязоха в Смирна (Измир) и окупираха заобикалящия я регион, предизвиквайки огромен гняв в цялата страна и създавайки перфектни условия за едно начинание, което все още изглеждаше прекалено рисковано за множество турци.

В течение на една година Кемал вече беше установил Национално Събрание в Анкара, в открито предизвикателство към правителството в Истанбул и събрал сили, способни да ограничават придвижването на гръцките сили. През 1922 армията му постигна решаващи победи над гръцките войски и отново превзе Смирна, изгаряйки я до основи и избивайки голяма част от тамошното гръцко население. Във Великобритания, поражението на неговото протеже доведе до падането на правителството на Лойд Джордж. Когато през октомври 1922 той заплаши, че ще поведе страната във война в помощ на Гърция, Джордж беше отстранен от власт.

През следващото лято беше подписан договорът от Лозана, който затвърди сегашните граници на Турция и преустанови териториалните права на чуждите сили в нея. Юридически, основното нововъведение на договора беше взаимното етническо прочистване, предложено от норвежкия филантропист Фритьоф Нансен, който получи първата Нобелова награда за мир в резултат тази „свръхидея“. „Народната размяна“ между Турция и Гърция отразяваше относителните позиции на победителя и победения, прогонвайки съответно 900 000 и 400 000 турци от домовете и родните им места, в противоположни посоки.

Няколко месеца по-късно Османлиите най-после последваха Хабсбургите, Романовците и Хоенцолерните и султанатът беше отменен. Една година по-късно, след плътно контролирани избори, Кемал беше обявен за президент на Турската република. И, докато раздялата от империята все още беше нещо, което можеше да бъде предвидено, то последвалите я събития се оказаха значително по-изненадващи. През пролетта на 1924 Кемал премахна Халифата, една религиозна институция, все още почитана в целия мюсюлмански свят (вълната от протести се разпростря чак до Индия), скоро започна да затваря поклоннически места и да потиска дервиши, забрани феса, промени календара, замени шариата с граждански кодекс и въведе латинското, в замяна на арабското, писмо. Мащабите и скоростта на това нападение срещу религиозната традиция и домашни навици, обхващащо вярата, времето, облеклото, семейството и езика, си остават и до ден днешен уникални в цялата мюсюлманска общност. Радикализмът и скоростта на Кемал се оказаха напълно непредсказуеми, разграничавайки го рязко от предшествениците му.

Но колкото и да беше систематична, тази трансформация беше много странна: една културна революция без съответна социална такава, нещо много рядко в историята. Структурата на обществото, правилата на собствеността, образецът на класовите отношения, си останаха непроменени. КОП беше репресирала всякакви стачки или работнически организации от самото начало. Кемал продължи по същия начин: комунистите бяха убивани или затваряни, колкото и добри да бяха дипломатическите отношения с Москва. Но ако у Кемализма липсваше какъвто и да било антикапиталистически импулс, то той не притежаваше и някакви значителни антифеодални измерения. Османското управление никога не беше изисквало или разрешавало появата на силна класа от земевладелци, най-малко от всичко в Анадола, където дребните селски имоти бяха преобладавали по традиция, единственото изключение бидейки кюрдският югоизток, контролиран от племенни вождове. Мащабът на аграрната реформа беше значително по-ограничен, отколкото в Русия или дори на Балканите.

Но социалният ландшафт, засегнат от културната революция, беше същевременно точно обратното на някакъв стабилен социален ред, в едно точно определено отношение. Ако зад динамиката на Кемализма не стоеше никаква класова борба, то етнически катаклизми от гигантски мащаб бяха преоформили напълно анадолското общество. Притокът на турци и черкези, бегълци от руските и балкански войни, унищожаването на арменците, прогонването на гърците, бяха довели до огромно объркване на населения и собствености в една все още много назадничава селскостопанска икономика. Именно тази разрушена среда направи така, че наложената отгоре културна революция можа да бъде осъществена без съществена съпротива отдолу. Но по същата причина революцията никога не придоби активна популярна поддръжка: Кемализмът си остана една вертикална афера.

Макар че Кемализмът скъса, остро и внезапно, с османската култура в един фундаментален аспект, чрез отмяната на нейната писменост – по този начин откъсвайки следващите поколения от всякаква писмена връзка с миналото – в отдалечеността си от масите той не само наследи една османска традиция, но дори я засили. Всички пред-модерни управляващи групи говореха диалекти, различаващи се по един или друг начин, ако и само по акцент и лексика, от ония на управляваните. Но османският елит, в продължение на дълго време дори не състоящ се от турци, беше особено откъснат от поданиците си, като корпус от държавни служители, обвързани едни с други чрез владеенето на един сложен език, който беше смесица от персийски, арабски и турски, с множество чуждици, неразбираеми за управляваните. Административният османски език беше по-малко развит от неговите литературни форми, а турският език си оставаше предимно за употреба у дома. Между ниската и висока култури в империята се простираше широка – и лингвистично фиксирана – пропаст.

Кемализмът се зае да премахне това, чрез създаването на един модерен турски език, който нямаше да бъде повече презирания жаргон от османските времена, а език, говорен от всички граждани на новата република. Но докато се опитваше да премахне пропастта между управлявани и управляващи там, където тя беше най-широка в миналото, той същевременно създаде една нова, непозната дотогава пропаст. Реформата на езика може би подпомогна националното обединение; религиозната реформа можеше само да разединява. Вярата на османските елити имаше само малко общо с формите на народна набожност – различни култове и народни вярвания, разглеждани с презрение от образованите. Но поне имаше една споделена обвързаност с исляма. Тази връзка беше прекъсната от Кемал. След като държавата започна да преследва различни братства, проповедници и молитвени събрания, тя удари по някои от традиционните обекти на почит – и масите се съпротивиха срещу това. Отхвърлен от мнозинството в селата и малките градчета, кемалисткият секуларизъм беше приет с агресивна ревност в големите градове от модернизираните наследници на османския елит – бюрократи, офицери, хора на професиите. В тази градска прослойка секуларизмът в течение на времето се превърна – както си остава и до днес – в един вид ерзац-религия. Но строгостта на този секуларизъм е особено чуплива. Не само защото той е интелектуално тънък или отдалечен от народните чувства, но още повече поради една, така да се каже, зла воля, която винаги си е оставала неразделима от него.

Тактическо и преходно, използването на исляма от страна на новия режим се оказа набързо изоставено, когато не беше повече необходимо. Но турският секуларизъм никога не е бил истински секуларен. Това отчасти се дължи на факта, че Кемализмът не толкова раздели религията от държавата, колкото я направи подчинена на държавата, създавайки „директорати“, които започнаха да се занимават с всички религиозни въпроси – собствеността върху джамиите, назначаването на имами, управляването на религиозни фондации – по същество превръщайки вярата в клон на бюрокрацията. Една много по-дълбока причина обаче се крие в това, че религията никога не беше откъсната от нацията, превръщайки се вместо това в нейно мълчаливо определение. Неопределеността на Кемализма се прояви в създаването на един идеологически код в два регистъра. Единият от тях беше секуларен и се отнасяше към елита. Другият беше скрито-религиозен и достъпен за масите. Обща и за двата беше целостта на нацията, като върховна политическа ценност.

Като християни, гърците и арменците бяха изключени от самото начало. В първите избори за национално събрание през 1919 да гласуват можеха само мюсюлмани – и когато населенията бяха „разменени“ през 1923, дори гръцките общности в Киликия, чийто език беше турският, бяха изключени с обоснованието, че те въпреки това са неверници, тоест етническият им характер беше определен не от културата, а от религията им. Но в страната остана една друга голяма общност, по-голямата част от която почти не говореше турски език, но която въпреки това не можеше да бъде отграничена, защото беше мюсюлманска. В етнически изчистения Анадол кюрдите съставляваха може би една четвърт от населението. Те бяха играли решаваща роля в арменския геноцид, изпращайки войски за унищожението и бяха се борили редом с турците във Войната за Независимост. Какво трябваше да бъде мястото им в новата държава?

Докато борбата за независимост все още беше с неясен изход, Кемал обеща уважение към тяхната идентичност и автономия в регионите, където те преобладаваха. Но след като победата беше вече сигурна, в кюрдските райони бяха изпратени турски чиновници, кюрдските наименования на местата бяха променени, а кюрдският език – забранен в училищата и съдилищата. По-късно, с отмяната на халифата през 1924, Кемал премахна общия символ на исляма, на който се беше позовавал сам пет години преди това, заявявайки, че „турците и кюрдите ще продължат да живеят заедно като братя в институцията на халифата“. Това действие предизвика масово кюрдско въстание под ръководството на един племенен религиозен водач, шейх Саид, в ранната 1925 г. Половината от турската армия, около 50 000 души, беше мобилизирана, за да потисне въстанието. Според някои сведения, в тези битки загинаха повече турци, отколкото във Войната за Независимост.

В югоизтока репресиите бяха последвани от депортации, екзекуции и систематична турцификация. В страната като цяло това беше сигнал за налагането на диктатура, чрез Закона за поддържане на реда, който премахна всички опозиционни партии и свободната преса в течение на останалата част от десетилетието. През 1937, пред лицето на една още по-драстична програма за турцификация, кюрдите-алевити въстанаха в региона Дерзим, и бяха смазани чрез използването на много по-модерни средства за унищожение – бомбардировки, газ, тежка артилерия. Официално, по това време кюрдите бяха престанали да съществуват. След 1925 Кемал никога повече не произнесе думата „кюрд“ на публично място. Нацията беше съставена от един хомогенен народ, и нищо друго. Тази фикция щеше да продължи за още три поколения.

Но ако кюрдите не бяха по-различни от турците – какъвто и да беше техният език, нрави или усещане за самите себе си – то кое тогава определяше невидимата идентичност и на двете групи? Без да може да се говори за това, единственото, което оставаше, беше религията. Но макар че ислямът определяше нацията, то сега той можеше да го прави само по един чисто негативен начин; той беше скритата идентичност, която оставаше, след като беше премахнато всяко положително определение, в името на хомогенността. В резултат на това турският секуларизъм винаги беше зависим от онова, което самият той потискаше.

Режимът на Кемал беше еднопартийна диктатура, основаваща се на култа към една личност. Конни статуи на Кемал започнаха да се издигат още през 1926, далеч преди в Русия да се появят статуи на Сталин. Речта, която той държа през 1927, и която се превърна в официалното национално верую, надминаваше далеч всякакви възможни речи на Хрушчов или Кастро. Възхвалявайки собствените му постижения, тя продължи в течение на 36 часа, беше четена в течение на шест дни и накрая подвързана в том с обем от 600 страници: един рекорд в аналите на автокрацията. Закоравял във войната, Кемал считаше живота за евтин и без колебание изпращаше на смърт ония, които се изпречеха на пътя му. Кюрдите бяха избивани с десетки хиляди, но след като бяха насилствено определени като турци, те не бяха унищожени. Комунистите бяха убивани или затваряни, а най-големият поет на страната, Назим Хикмет, прекара по-голямата част от живота си в затвора или в изгнание. Кемал беше способен да подарява живота на стари съратници. Но юнионистите, които му се съпротивяваха, бяха екзекутирани, процесите бяха фалшифицирани, а пресата – принуждавана да мълчи. По съвременните стандарти режимът не беше нападателен, но репресиите бяха нещо рутинно.

Но тъй като режимът можеше да съществува и без масова поддръжка, Кемал беше в състояние да провежда реформи, за които например Мусолини никога не би могъл и да мечтае. През 1934 турските жени получиха право на глас – една промяна, която се случи в Италия и Франция едва през 1945, в Гърция в средата на 50-те, а в Португалия – едва през 70-те години. Но тук се проявяваха и границите на неговата културна революция: 90 процента от турските жени бяха все още неграмотни когато той умря. Страната не беше превърната в модерното общество, за което той беше мечтал. Тя си остана бедна, аграрна, задушена, а не освободена в хватката на Бащата на турците, както той стилизираше себе си през последния период от живота си.

Болен от цироза, той умря през късната 1938, на 57 години.

Неговият наследник, от когото той искаше да се освободи на края, беше напълно различна фигура. Иньоню беше служил под ръководството на Кемал като офицер на КОП през 1916, сътрудничил с Каракол във военното министерство през 1919-20 и заемал висш команден пост в борбата за независимост. Той беше мрачен, набожен и консервативен, по външност не много различаващ се от някаква турска, не толкова закръглена, версия на Франко. През 1938, чувствайки приближаването на войната, неговият режим потърси сближение с Германия, но беше отблъснат от Берлин, който по това време търсеше близостта на арабските държави, боящи се от турския реваншизъм. За да се предпази от италианската експанзия и потенциалните заплахи за Турция, произлизащи от нацистко-съветския пакт, Анкара тогава подписа договор с Великобритания и Франция за сътрудничество в Средиземноморието, малко след избухването на войната. Но когато Италия нападна Франция през 1940, правителството на Иньоню забрави задълженията си и след една година подписа договор за ненападение с Германия. Четири дни по-късно, когато Хитлер нападна Русия, турското ръководство беше „пияно от радост“.

Но след като везните започнаха да се накланят в полза на Русия, Анкара започна да променя позицията си. Продължавайки да снабдява третия Райх с хромит, от който зависеше функционирането на нацистката военна машина, Турция сега започна да бъде ухажвана от Великобритания и Америка. Докато продължаваше да се съпротивява на англо-американския натиск за присъединяване към съюзниците, Иньоню показа ясно, че пътеводната му звезда си остава антикомунизма. СССР беше главният враг и Турция открито се противопоставяше на всяка британска или американска стратегия, която рискуваше да промени позицията на Германия като бастион срещу него, надявайки се, че Лондон и Вашингтон ще сключат отделен мир с Берлин, за бъдещи действия срещу Москва. Ужасен от изгледите за безусловна капитулация, Иньоню обяви символична война на Германия само след като съюзниците направиха от това условие за получаване на място в ООН, в късния февруари 1945. В борбата срещу фашизма на беше произведен нито един турски изстрел.

Мирът постави режима в несигурна позиция. Вътре в страната той беше мразен от по-голямата част от населението, което беше пострадало от рязкото спадане на стандарта на живот. Инфлацията беше засегнала всички класи, без да остане спестена дори на бюрократите. Навън, режимът беше компрометиран от аферата с нацизма – която следвоенната съветска дипломация беше побързала да посочи – и отказа му да подпомогне победата на съюзниците даже след като тя беше станала очевидна.

Осъзнавайки непопулярността си, през ранната 1945 Иньоню се опита да промени нещата чрез една закъсняла поземлена реформа – само за да предизвика бунт в управляващата партия, без да спечели доверието на селските стопани. Беше необходимо нещо повече. Шест месеца по-късно той обяви, че ще се проведат свободни избори. Турция, диктатура от двадесет години насам, сега щеше да стане демокрация.

През 1946, в резултат на скандално фалшифицирани избори управляващата републиканска Народна Партия спечели с огромна преднина пред Демократическата Партия, водена от хората, които бяха напуснали старата партия покрай аграрната реформа. Измамата беше толкова скандална, че вместо да подобри репутацията на режима, тя я увреди още повече. В международен план обаче трикът беше успешен. Турция беше обявена за опора на запада, доктрината Труман я обяви за икономически и военен помощник в борбата със съветската заплаха – и помощите по плана Маршал започнаха да се изливат. Икономическото възстановяване беше бързо и през следващите четири години Турция отбеляза висок ръст на икономически растеж.

Тези лаври обаче не успокоиха турските маси. Иньоню, след като първо назначи за премиер водещия профашист в своята партия, след това се опита да направи отстъпки пред пазара и в областта на религията. Но нищо не помагаше. Когато през 1950 бяха проведени нови избори, вече беше невъзможно те да се фалшифицират както преди. Избирателите отхвърлиха режима с голямо мнозинство, поставяйки демократите на власт. Диктатурата, която Кемал беше установил, най-после свърши.

либерален преглед

Източник