Кемализмът – Част I

Изгледи - Европа

Автор Пери Андерсън

ПЕРИ АНДЕРСЪН

Пери Андерсън (род. 1938) е известен американски журналист и историк. Той е професор по история и социология в UCРA и бивш редактор на списанието New Рeft Review.

„Най-важната истина, която стана ясна след 1989“, писа Джон Поукок[1], е, че границите на „Европа“ на изток са навсякъде отворени и неопределени. „Европа“, както става ясно сега, не е континент – както в мечтата на древния географ – а субконтинент: един полуостров от евразийската земна маса, подобен на Индия по това, че е населен от специфична верига от взаимодействащи си култури, но различен от нея по това, че му липсва ясно маркирана геофизическа граница. Вместо Афганистан и Хималаите, тук има огромни плоски пространства, чрез които условната „Европа“ се прелива в условната „Азия“ – и малцина биха разпознали Уралските планини дори ако изобщо ги достигнат.
Но, продължи той, империите – за една от които Европейският Съюз трябва да бъде приет – винаги са се нуждаели от това да определят пространството, в което упражняват властта си, фиксирайки границите на страх или привлекателност около себе си.

Десетилетие и половина по-късно, въпросът вече придоби по-реална форма. След абсорбирането на всички бивши Comecon-държави, остават само непокорните останки от някога независимите комунизми на Югославия и Албания – седемте малки държави от „Западните Балкани“ – които все още трябва да бъдат интегрирани в ЕС. Но никой не се съмнява в това, че и те ще бъдат приети когато му дойде времето. Големият въпрос, пред който Съюзът е изправен, лежи пó на изток, на мястото, където пред окото не се изправя никаква огромна степ, но една дълга традиция утвърждава, че тесен воден пролив разделя един свят от друг. Още никой не е чувствал липсата на Босфора. „Всеки ученик знае, че Мала Азия не е част от Европа“, каза Саркози на избирателите си по пътя към Елисейския дворец, обещавайки да поддържа този ред на нещата. Но с Турция няма да се действа по този начин. Официалното съгласие в ЕС – че тя трябва да стане пълноправен член на Съюза – е съкрушително вече от доста време насам. Това съгласие не изключва задни мисли при това или онова правителство – Германия, Франция и Австрия имаха такива в различни моменти – но срещу превръщането на такива неща в действие се противопоставя огромната бариера на единодушието на едно медийно мнение, което е по-цялостно и по-обвързано с приемането на Турция, отколкото са самите Съвет или Комисия. Освен това налице е простият факт, че никоя страна, която веднъж е била приета като кандидат за приемане в Съюза не е била отхвърляна досега.

Разширението на Съюза до страните от Варшавския Договор не изискваше кой знае каква политическа защита или примери. Всички засегнати страни бяха неоспоримо европейски, както и да се определя това понятие – и всички те страдаха при комунизма. Да бъдат приети те в Съюза означаваше не само да се изправи едно антично разделение на континента, но и да се компенсира Изтока за неговите нещастия след 1945, освобождавайки Запада от гузната съвест, породена от различията в съдбите им. Освен това тези страни щяха да образуват една стратегическа зона, насочена срещу евентуалното ново активизиране на Русия, както и да предложат един близък източник на евтина работна ръка, макар че този последен аспект получи по-слабо публично представяне. Но тази безспорна логика не е непосредствено преносима и върху случая с Турция. Страната вече отдавна е пазарна икономика, провежда парламентарни избори, член е на НАТО, а в момента е дори по-отдалечена от Русия, отколкото в миналото. Изглежда, че остава само последния от мотивите, приложими към източна Европа – икономическия – но той едва ли може да обясни приоритета, който приемането на Турция в ЕС получи в Брюксел.

И все пак може да се открие известна симетрия между случая с източна Европа и главните аргументи в полза на турското приемане, които се изтъкват в западните столици. Падането на Съветския Съюз може и да е отстранило заплахата от комунизма, но в момента – такова е разпространеното мнение – той има наследник в лицето на Ислямизма. Широко разпространен в авторитарните общества на Близкия Изток, той заплашва да се разпространи и в емигрантските общности в самата западна Европа. Каква по-добра профилактика срещу него, освен да се приеме в Европейския Съюз една устойчива мюсюлманска демокрация, функционираща едновременно като маяк на либералния ред за един регион, който отчаяно се нуждае от един по-просветен политически модел, а и като страж срещу всеки вид тероризъм и екстремизъм? Тази идея води началото си от САЩ, с тяхната по-широка сфера на глобални отговорности в сравнение с ЕС – и тя продължава да определя американския натиск за приемане на Турция в Съюза. Също както Вашингтон зададе темпото за Брюксел по време на разширението в източна Европа, поставяйки НАТО-светлини по пистата за последващо приземяване на ЕС, така и сега той поддържаше делото на Турция далеч преди Съвета или Комисията да са стигнали до нея.

Но макар че стратегическият аргумент за един геополитически вал срещу лошите видове Ислям днес е нещо обичайно из европейските уводни статии, той все пак не получава същата важност както в Америка. Отчасти това се дължи на факта, че перспективата за споделяне на граница с Ирак и Иран не е особено приятна за мнозина вътре в Европейския Съюз, колкото и бдителна да се окаже турската армия. За американците, които се намират на достатъчно отдалечено разстояние, е много по-лесно да видят голямата картина. Но такива резерви не са единствената причина, поради която тази тема, колкото и да е централна, не доминира дискусиите в ЕС до такава степен, както това е в САЩ. Защото един друг аргумент притежава много по-очевидна тежест. Според настоящата европейска идеология Съюзът предлага най-високия морален и институционален ред в света – един ред, който комбинира в едно (при всичките си възможни несъвършенства) икономически просперитет, политическа свобода и социална солидарност по начин, който никой негов конкурент не може да предложи. Но не е ли налице опасността от културно затваряне – именно поради успеха на този уникален модел? Сред всичките си постижения, дали Европа не рискува да изпадне – самата дума бидейки вече един укор – в Европоцентризъм: една идентичност, която е твърде хомогенна и прекомерно насочена навътре, докато авангардът на съвременния цивилизован живот по необходимост трябва да бъде все повече мултикултурен?

Приемането на Турция в ЕС, според тази логика, би успокоило именно тези страхове. Най-голямото бреме за настоящите поколения, следващо от една тясно традиционна концепция за Европа, е нейната идентификация с християнството като исторически определител на континента. Най-голямото предизвикателство към това наследство вече отдавна идва откъм Исляма. Какво тогава би могло да бъде една по-голяма и по-триумфална демонстрация на модерен мултикултурализъм, ако не мирното преплитане на двете вери, на ниво държава и вътре в гражданското общество, в една супер-европейска система, простираща се, подобно на Римската империя, до Ефрат? Фактът, че за пръв път турското правителство е открито мюсюлманско, не би трябвало да се разглежда като пречка, а по-скоро като препоръка за приемане, тъй като той обещава именно онази преоценка на мултикултурния начин на живот, от която Съюзът се нуждае, за да направи следващата стъпка в своя конституционен прогрес. От своя страна, точно както новооткритите или възстановени демокрации от посткомунистическия Изток извличат полза от стабилизиращата ръка на Комисията по пътя си към нормалността, така и турската демокрация ще бъде защитена и подсилена вътре в Съюза. Ако разширението в източна Европа изплаща един морален дълг по отношение на ония, които живяха при комунизма, то включването на Турция може да изправи моралните щети, причинени от едно самодоволно – или арогантно – тесногръдие. Чрез едно такова двойно изкупление Европа има възможността да се превърне в по-добро място.

В този самокритичен маниер често се изтъква един исторически контраст. В продължение на столетия християнска Европа беше обезобразявана от дива религиозна нетърпимост, от всеки възможен вид преследване, инквизиция, отстраняване и погром, извършени в опитите да се изключат други верски общности, еврейски или мюсюлмански, да не говорим пък за еретиците в собствената вяра. Османската империя, от друга страна, толерираше християните и евреите, без репресии или насилствени покръствания, позволявайки на различните общности да живеят мирно заедно под мюсюлманско управление, в една пред-модерна мултикултурна хармония. Този ислямски ред беше не само по-просветен от християнските си съответствия. Бидейки далеч от това да се превърне във външното Друго на Европа, в продължение на столетия той беше интегрална част от самата европейска система на силите. В този смисъл Турция не е пришълец в Европа. Нейното присъединяване към Съюза по-скоро би възстановило една приемственост на смешения и контрасти, от която ние все още имаме много да учим.

Така, грубо казано, изглежда разговора по турското присъединяване към ЕС, който може да бъде дочут в канцеларии и чатове, из научни списания и водещи статии, по трибуни и токшоута из цяла Европа. Едно от големите му предимства се състои в това, че до днес не съществува негова не-ксенофобска алтернатива. Неговата слабост се крие в поредиците от images d’Epinal[2], от които е изтъкана по-голямата му част и чрез които се омаловажават реалните трудности, с които е свързана турската молба за присъединяване към Съюза. Без съмнение всяко разглеждане на тези неща трябва да започне с Османската империя. Защото първата и най-важна разлика между кандидатурата на Турция и всички ония от източна Европа се състои в това, че в този случай Съюзът си има работа с наследника на една имперска държава, която в продължение на много дълго време е била далеч по-голяма сила от всяко западно кралство. Задължителна предпоставка за разбирането на това наследство е едно реалистично разбиране на изначалната форма на тази империя.

* * *

Османлийският султанат, в процеса на разширението си в Европа между 14 и 16 век, беше действително по-толерантен – колкото и анахронистки да звучи това понятие – от всяко друго християнско царство от този период. Достатъчно е да се сравни съдбата на мюсюлманите в католическа Испания с онази на православните християни от Балканите под османско управление. Християните и евреите не бяха нито принудени да приемат Исляма, нито пък изхвърлени от султаната. Разрешено им беше да извършват богослужения на когото пожелаят, вътре в Дома на Исляма. Това не беше толерантност в модерния смисъл на думата, нито пък нещо специфично османско, а просто традиционна система на ислямско управление, датираща от времето на халифата на Умаядите[3] от осми век. Неверниците бяха поданици, по закон стоящи по-ниско от управляващите. Семиотично и практически, това бяха отделни общности. Те плащаха по-високи данъци от управляващите, не им се разрешаваше да носят оръжие, да извършват процесии, да носят определени дрехи, да притежават домове, надвишаващи определена височина. Мюсюлманите можеха да си вземат невернически жени; на неверниците не се разрешаваше да вземат мюсюлмански жени.

Османската държава, която наследи тази система, възникна през 14 век в Анадола, в резултат на победите на една от турските вождови групировки над останалите и разширението й на изток и юг за сметка на местните мюсюлмански съперници, и на север за сметка на остатъците от византийската власт. В продължение на две столетия, докато армиите й завоюваха по-голямата част от източна Европа, Близкия Изток и северна Африка, издигнатата от нея империя запази двупосочността си. Но никога не е имало съмнение относно това къде се намира нейният стратегически център. Още от самото начало османлийските управници бяха черпили основанията на своята легитимност от свещената война – газа – по границите с християнството. Подчинените региони в Европа съставяха най-богатите, най-гъсто населени и политически ценни зони в империята, както и театъра на преобладаващото множество на нейните военни кампании. Османската държава беше основана, както пише нейната най-нова историчка Каролине Финкел, върху „идеала на постоянната война“. Без да признава равни, без да респектира пиетети или мирно съвместно съществуване, тя беше предназначена за бойното поле, без териториално постоянство или дефиниция.

Но тя беше и прагматична. От самото й начало идеологическата борба срещу неверниците беше комбинирана с тяхното инструментално използване за целите на самата тази борба. От една страна, османците водеха неограничена свещена война срещу християнството. От друга, от 15 век държавата зависеше от един данък – девширме – изразяващ се в събирането на бивши християнски момчета, избрани от подчинените балкански населения (самите те не задължавани да приемат исляма), които по-късно съставяха нейния военен и административен елит: така наречените капи кулларъ, или „роби на султана“.

В продължение на повече от два века, динамиката на тази мощна машина за завоевания, простираща се от Аден до Белград и от Крим до планинския Риф в северна Африка, внушаваше страхопочитание на Европа. Но към края на 17 век, след последната обсада на Виена, нейната енергия беше се изчерпила. „Управляващата институция“ на империята вече не беше набирана сред децата на неверниците, обръщайки се към самите мюсюлмани – и балансът на силите постепенно се обърна против Портата. След 18 век, когато Русия й нанесе няколко последователни поражения по северното Черноморие, а революционна Франция набързо завзе Египет, Османската държава никога повече не спечели някоя голяма война. През 19 век нейното оцеляване зависеше много повече от взаимните зависти на хищническите сили в Европа, отколкото от собствената й сила. От време на време тя беше спасявана от по-нататъшно осакатяване или разрушаване само чрез интервенцията на съперничещи си чужди столици – Лондон, Париж, Виена, в една от големите кризи дори Санкт Петербург – за тяхна взаимна вреда.

Но макар че външните напрежения, все по-злокобни с разширяването на технологическата пропаст между Османската и европейските империи, по принцип биха могли да се неутрализират взаимно достатъчно дълго време, за да позволят една основна ревизия на обществото, така че то да посрещне предизвикателството на Запада, – примера на въстаналия сатрап от Египет, Мехмед Али[4], показваше какво може да се направи в това отношение – то възходът на национализма сред подчинените християнски народи на Балканите подкопа всякакво дипломатическо равновесие. Гръцката независимост, неохотно приета от Англия и Франция от страх, че инак Русия би могла да стане неин патрон, шокира султаната и го принуди да предприеме първия сериозен опит за вътрешни реформи. През периода на Танзимата (1839–76), модернизацията стана по-систематична. Палатът беше загърбен от бюрокрацията. Администрацията беше централизирана; бяха обявени юридическо равенство на всички поданици и сигурност на собствеността; образованието и науките бяха насърчени; идеи и навици бяха привнесени от Запада. След една поредица от про-британски везири, османският ред намери мястото си в европейската държавна система.

Но реформаторите от онова време, колкото и да бяха настроени светски, не можеха да променят религиозните основи на Османската империя. Три неравенства бяха кодирани в нея по традиция: между вярващи и неверници, между господари и роби, между мъже и жени. Отношенията между половете се промениха само малко, макар че към края на века предпочитанието към момчета беше станало по-рядко сред елита, а робството – много бавно – беше премахнато. Политически, най-важното отношение беше първото. На книга дискриминацията срещу неверниците беше премахната чрез реформите. Но, отречена по принцип, тя продължи да съществува на практика, тъй като не-мюсюлманите продължаваха да бъдат облагани с данък на глава, сега маскиран под формата на плащане за изключване от военната повинност, което не се отнасяше до мюсюлманите. Армията продължаваше да бъде място, запазено единствено за вярващите. Същото се отнасяше и до всички по-важни граждански постове. Тази защита на върховенството на исляма беше обаче недостатъчна да премахне народната враждебност срещу реформите, възприемани като капитулация пред европейския натиск и мода, несъвместими с благочестието или подобаващото положение на вярващите в империята. Като се оставят настрана „непристойните“ прояви на западен живот в градовете, непопулярните селски данъци бяха наложени и на мюсюлманите, докато християнските търговци, да не говорим пък за чуждите интереси, процъфтяваха при режима на свободна търговия, привнесен от реформаторите под натиска на западните сили.

Нито последователно модерен, нито грубо традиционен, режимът на Танзимата беше една данъчна катастрофа. Отдаването под аренда на данъчното събиране, официално отричано, продължаваше да съществува; вместо да се увеличават, приходите на държавата намаляваха, а капитулациите – извън-териториални привилегии, отдавани на чужденци – продължаваха. Заемите от чужбина се раздуха прекомерно, докато през 1875 се стигна до държавен банкрут. Две години по-късно османските армии отново бяха победени от Русия, а през 1878 – след като един кратък конституционен период беше завършил безславно – империята беше принудена да приеме независимостта на Сърбия, Черна Гора и Румъния, както и автономията на по-голямата част от България. През следващите тридесет години властта се върна обратно от бюрокрацията към палата, в лицето на султан Абдулхамид Втори, който съчета в едно технологическа и административна модернизация – железопътни линии, пощенски станции, военни кораби – с религиозна реставрация и полицейски репресии. Със загубата на по-голямата част от Балканите, населението на империята беше станало повече от 70 процента мюсюлманско. За да циментира лоялността към режима си, султанът възстанови отдавна занемарената титла „халиф“, същевременно разпращайки панислямски призиви и засищайки върховните административни постове с араби. Но никакви идеологически бури, нито пък фабрикуването на традиция в утвърдения викториански стил, можеха да променят продължаващата зависимост на империята от управлението на държавния дълг, ръководено от чужденци, както и от един европейски баланс на силите, неспособен да потисне пожара на национализма в Балканите.

Една широка ивица от османски земи все още се простираше до Адриатическо море. Там се подвизаваха различни въстанически чети – най-вече от македонската ВМРО –, а цветът на армията беше разположен в гарнизонни градове, за да поддържа онова, което беше останало от Румелия, богатото първоначално ядро на империята, нейната „римска“ част. Към началото на двадесети век противопоставянето срещу султанската тирания беше се превърнало тук в нещо общоприето сред младежите от всички етнически групи, а дори и сред самите млади турци. През 1908, след продължителни борби в Македония, Абдулхамид беше принуден да проведе избори, в които новосъздадената организация, известна под името Комитет за Обединение и Прогрес (КОП), спечели убедителна победа в цялата империя. Младите турци бяха спечелили властта.

Революцията от 1908 беше нещо странно и непоследователно. В много отношения тя беше предшественик на въстанията в Китай и Персия, които последваха три години по-късно, но същевременно те притежава и черти, които я различават от всички други последващи въстания от 20 век. От една страна тя представляваше истинско конституционно движение, пробуждащо народен ентусиазъм сред всички националности в империята; тя успя да създаде един впечатляващо етнически-смесен парламент въз основа на широко гласуване: един автентичен израз на все още либералния дух на времето. От друга страна, това беше военен преврат, проведен от тайна организация, състояща се от млади офицери и конспиратори, който може да претендира да бъде първия по рода си от една дълга серия от подобни епизоди в Третия Свят. Двете неща не бяха откъснати едно от друго, тъй като архитектите на преврата, малка група съзаклятници, получиха подкрепа в цялата империя буквално за броени дни – партията им наброяваше стотици хиляди членове в течение само на една година. Нито пък, говорейки формално, бяха откъснати едни от други целите им: речникът на времето (свобода, равенство, братство и справедливост), обявен от първите като условие за осигуряването на целостта на империята беше поддържан от вторите, чрез общото и равноправно гражданство, споделяно от всички нейни народи.

Но този синтез не можеше – а и никога не би могъл – да бъде стабилен. Основният мотор на революцията беше ядрото от офицери в КОП. Тяхната главна цел беше запазването на империята, на всяка цена. Конституционните и други такива подробности бяха неща само функционални – те бяха средства, а не цели сами по себе си. Тези хора не бяха либерали, но те не бяха и антиколониално настроени, по начина на по-късните военни патриоти от третия Свят, често много авторитарни, но решителни врагове на западния империализъм – Свободните офицери в Египет, Хунтата в Аржентина, Тридесетте Другари в Бирма. Заплахите за Османската империя идваха, както винаги, откъм европейските сили или откъм местните й съюзници, но Младотурците не отхвърляха Запада културно или политически: по-скоро те искаха да бъдат приети в неговия обръч от Machtpolitik на равна нога, като нормален участник сред всички останали. А за това беше необходимо да се трансформира Османската империя, да й се даде онази модерна масова основа, която беше се превърнала в такава сила сред нейните противници.

Но тук те се сблъскаха с една остра дилема. Какъв идеологически апел би могъл да обедини пъстрото население на Османската империя, разделено от език, религия и етнически произход? Някакъв обединяващ патриотизъм беше непременно необходим, но типичните съставки за него липсваха. Най-близкият еквивалент на османския ред беше Хабсбургската империя, но дори и тя беше значително по-компактна, състояща се от населения от една и съща вяра, имайки един все още сравнително уважаван владетел. Младотурците, управляващи държава, която се простираше от Йемен до Дунав, населена от хора, разделяни от отдавнашни, йерархизирани и несъвместими вероизповедания, не притежаваха такива предимства. Какво можеше да означава да бъдеш гражданин на тази държава, освен че си условен поданик на една династия, към която самите Младотурци се отнасяха с не особено страхопочитание, отстранявайки Абдулхамид от трона само една година след като взеха властта? Новият режим не можеше да избегне един скрит дефицит на легитимност. И осъзнаването на нестабилността на неговата идеологическа позиция беше видимо още от самото начало. Защото Младотурците запазиха дискредитираната монархия, срещу която бяха въстанали, възкачвайки на престола слабия брат на Абдулхамид като фигуративен наследник на султаната – и дори участваха в тържествената погребална процесия, когато старият звяр най-после умря.

Но такива парцалки от избеляла приемственост разбира се не бяха достатъчни, за да се облече новия колективен император. КОП се нуждаеше от пълното облекло на един модерен национализъм. Но как можеше да бъде определен той? Отговорът беше намерен в едно „двурелсово“ решение. За публична консумация беше обявен един „граждански“ национализъм, отворен за всеки гражданин на държавата, независимо от неговата вяра и произход: една доктрина с широка привлекателност, приета с първоначален изблик на огромна енергия и надежда от страна дори на досега най-непокорните групи в империята, включително и от арменците. В таен порядък, от друга страна, беше подготвен един по-конфесионален или етнически национализъм, ограничен до мюсюлманите или турците. Това беше една двойнственост, която по собствен начин отразяваше особената структура на самия КОП. Като партия, той беше спечелил голямо парламентарно мнозинство при първите свободни избори в империята – и с кратко прекъсване от 1912–13, беше определял политиките на държавата. Но неговото ръководство избягваше видимите постове в държавата, оставяйки ги на едно по-старо поколение от военни и бюрократи. Зад фасадата на конституционността и уважението към възрастта обаче действителната власт се държеше от Централния Комитет на партията – една група от 50 активисти, контролиращи една политическа организация, създадена по модела на македонските и арменски нелегални организации. Названието Младотурци не е погрешно. Когато поеха властта, ключовите водачи на КОП бяха в тридесетте или късните си двадесет години. В организацията преобладаваха армейски капитани и майори, но имаше и цивилни лица. Тримата най-важни участници бяха офицерите Енвер и Кемал, както и един бивш пощенски служител, Талат. Зад тях, по-малко видими за обществеността, но също важни дейци на организацията, бяха двамата военни лекари Назим Селяникли и Шакир Бахеттин. Всичките петима водачи идеха от „европейския“ сектор на империята: Енвер от богато истанбулско семейство, Талат и Шакир от днешна България, Назим от Солун, а малко по-старият Кемал – от остров Лесбос.

КОП скоро трябваше да защищава империята. През 1911 Италия й отне Либия, последната османска провинция в северна Африка. Една година по-късно Сърбия, Черна Гора, Гърция и България започнаха съвместна атака срещу османските армии на Балканите, като за броени седмици ги изтласкаха почти напълно извън Европа. КОП, който беше отстранен за кратко време от властта през лятото на 1912, успя да избегне омразата, породена от това масивно поражение – и когато съюзниците се нахвърлиха едни върху други, успя да си възвърне голяма част от Тракия. Но размерите на имперската катастрофа бяха травматични. В продължение на много дълго време Румелия беше била най-напредничавият регион на империята, като до 1912младите турци бяха държали централния си комитет в Солун, а не в Истанбул. Загубата й – даже не от ръцете на една от великите сили – смали османските владения в Европа до минимум и прогони около 400 000 турци от домовете им, превръщайки се по този начин в най-голямата катастрофа и унижение в историята на империята.

Ефектът върху КОП беше двустранен. Империята сега се състоеше от 85 процента мюсюлмани, което намали мотивацията за политически апели към оставащата част неверници и увеличи привлекателността на ислямската карта за повишаване на поддръжката към режима. Но макар че водачите на комитета, твърдо решени да запазят арабските си провинции, широко използваха тази карта, те имаха пред себе си горчивия опит с албанците – събратя-мюсюлмани, които бяха използвали възможността, предложена им от Балканските войни, за да извоюват независимостта си. Това отстъпничество показваше, че общата религия не е достатъчна, за да се предотврати по-нататъшното разпадане на държавата, която те бяха наследили. Резултатът беше, че идеологическата ос на КОП, особено сред неговия вътрешен кръг, беше наклонена в една все по-етническа – турска, различна от мюсюлманската – посока. Промяната не изискваше кой знае каква нова нагласа: буквално всички Младотурци бяха позитивисти, чиито възгледи по свещените въпроси бяха чисто инструментални.

Урокът, който КОП беше научил от Балканските войни беше, че османската власт може да бъде поддържана само в съюз с поне една от европейските велики сили, които бяха стояли настрана по време на Балканските войни. Младотурците нямаха особено предпочитание, опитвайки късмета си последователно при Великобритания, Австро-Унгария, Русия и Франция, само за да бъдат отблъснати навсякъде, докато най-накрая усилията им се увенчаха с успех при Германия – на 2 август 1914, два дни преди избухването на Първата световна война. По това време КОП вече заемаше предния план на властта: Енвер беше министър на войната, Талат на вътрешните работи, Кемал на флота. Сам по себе си договорът не задължаваше империята да обяви война на Антантата, но Младотурците разчитаха да спечелят от него без особен риск. Те очакваха Германия да победи Франция набързо, след което османските армии можеха спокойно да се присъединят към армиите на Центъра, за да победят Русия и да съберат плодовете на победата – възвръщайки си солидна част от Тракия, егейските острови, Кипър, Либия, цяла Арабия, някои от териториите, отстъпени на Русия в Кавказ, както и земи, простиращи се чак до Азербайджан и Туркестан.

Но когато Франция не се сгромоляса, а Германия започна да настоява за бързо османско участие във войната, за да се отслаби Русия, мнозина от членовете на кабинета започнаха да се обливат в студена пот. Едва след дълги седмици на несъгласия и колебания, Енвер – най-войнолюбивият член на управляващата хунта – успя да вкара правителството във войната, в късния октомври 1914, чрез едно не провокирано нападение срещу руските брегови позиции по Черноморието. Но османският флот, дори и с германски моряци, не успя да извърши десант в Украйна. Къде тогава можеше да се демонстрира младотурския характер? Символични сили бяха изпратени на север, за да подкрепят австро-унгарските линии в Галиция, а по настояване на Берлин, срещу британските линии в Египет бяха направени апатични атаки. Но това бяха само показни операции. Истинските сили на армията, водени лично от Енвер, бяха изпратени през руската граница в Кавказ. Там, очаквайки да бъдат възвърнати, се намираха трите провинции Батум, Ардахан и Карс, отнети от империята на Берлинския конгрес през 1878. В дълбоката зима на 1915 оттам се завърнаха само малцина. Османската атака беше отблъсната по-цялостно, отколкото която и да било друга подобна офанзива от Великата война – по-малко от един на всеки седем войници преживя тази кампания.

В Истанбул, КОП реагира бързо. Това не беше просто едно оттегляне. Цялата териториална ивица от двете страни на границата беше населена от арменци. Каква роля бяха играли те в конфликта? Исторически най-старите обитатели на региона, дори на по-голямата част от Анадола, те бяха християни чиято църква – водеща началото си от трети век на новото летоброене – можеше да претендира, че е по-стара дори от Рим. Но в 19 век, за разлика от сърбите, българите, гърците или албанците, те не бяха образували компактно национално мнозинство никъде в обитаваните от тях територии. През 1914 около една четвърт от тях бяха поданици на Руската, а останалите три четвърти – на Османската империя. При руските царе те нямаха никакви политически права, но като събратя-християни не бяха преследвани поради религията си и можеха да заемат постове в имперската администрация. При султаните те бяха изключени от девширме, кръвния данък, още от самото начало, можеха да бъдат търговци и да закупуват земя, но не и да получават служби. През 19 век те си създадоха значителна интелектуална прослойка – първите османски романи бяха написани от арменци.

Непосредствените страхове на КОП бяха, че местното арменско население в Кавказ ще подкрепи врага. На 25 февруари комитетът разпореди всички арменски участници във военните сили да бъдат обезоръжени. Телеграмите бяха изпратени в деня, в който англо-френските сили започнаха да бомбардират Дарданелите, поставяйки в опасност самия Истанбул. Към края на март, сред голямо напрежение в столицата, Централният Комитет – Талат беше главният инициатор – гласува цялото арменско население в Анадола да бъде депортирано в сирийските пустини, за да се осигури гърба на империята. Операцията трябваше да бъде проведена от Teskilât-i Mahsusa, „Специалната Организация“, създадена от партията за секретни операции през 1913, сега наброяваща около 30 000 души, под ръководството на Шакир Бахеттин.

Етническо прочистване от голям мащаб не беше нищо ново в този регион. Цели общности бяха прогонвани от домовете си, обикновено като бежанци пред чужди армии. Такава беше съдбата на стотици хиляди турци и черкези по времето, когато Русия беше завладяла сверен Кавказ през 1860, както и при извоюването на независимостта на балканските нации през следващия половин век. Анадола беше пълен с такива муджахир, изпълнени с горчиви спомени за това как се бяха отнесли към тях християните. Нито пък насилственото преселване по причини за сигурност беше нещо, ограничено единствено до Първата световна война: по-рано в Русия царският режим беше прогонил и депортирал поне половин милион евреи от Полша и Украйна.

Но операцията, която КОП предприе през пролетта на 1915, все пак беше нещо ново. Защото привидната депортация, колкото и да беше жестока сама по себе си, всъщност трябваше да бъде само прикритие за изтребване – систематично, държавно организирано унищожаване на цяла една общност. Убийствата започнаха през март, все още малко наслуки, докато руските сили започнаха да проникват в Анадола. На 20 април, в обстановка на все по-нарастващ страх, в град Ван се надигна арменско въстание. Пет дни по-късно англо-френските войски започнаха десант в Дарданелите и правителството започна да прави планове за спешна евакуация, ако столицата попадне в ръцете на Антантата. В тази ситуация КОП не чака дълго време. В началото на юни, централно разпореденото и координирано унищожаване на арменците беше в пълен ход. Както пише най-авторитетният изследовател по въпросите на етническото прочистване, Майкъл Ман: „ескалацията от първите инциденти до геноцид се извърши в течение на три месеца, много по-бързо, отколкото по-късно при Хитлер и евреите.“ Шакир – оригиналният създател на КОП – обикаляше определените зони, тайно и смъртоносно, ръководейки клането. Дори без да се използва претекста за сигурността, арменците от западния Анадола бяха унищожени, на стотици километри от фронта.

Няма достоверни цифри относно броя на убитите, нито пък относно начините, по които те са били убивани. Ман, който смята, че реалната цифра е между 1,2 и 1,4 милиона души, отбелязва, че „може би две трети от арменците бяха унищожени“ – „най-успешното убийствено прочистване, постигнато през 20 век“, надминаващо в пропорциите си дори Холокоста. Една катастрофа с тези размери не можеше да бъде скрита. Немците, присъстващи в Анадола като османски съюзници в много и различни длъжности – консултативни, военни и свещенически между другото – бяха свидетели на станалото и много от тях докладваха у дома, не рядко изпълнени с ужас и страдание. Конфронтиран от американския посланик, Талар дори не си направи труда да отрича. От своя страна Антантата, за разлика от съюзниците, които премълчаваха Холокоста по време на Втората световна война, незабавно осъди унищожението, издавайки тържествена декларация на 24 май 1915, обещавайки да накаже като престъпници неговите организатори.

Победата при Дарданелите спаси режима на КОП. Но това беше единственият реален успех в тази война. На други места, в Арабия, Палестина, Ирак, Черно Море, армиите на едно все още предимно земеделско общество бяха победени от неговите по-индустриализирани противници, при голямо страдание за цивилното население и огромни военни загуби, надминавани като пропорционална част от населението само в Сърбия. След колапса на България, османското спасително въже към Централните сили, съдбата на КОП беше решена. Талат, минавайки през София на връщане от Берлин, разбра, че играта е свършила и подаде оставка като велик везир. Две седмици по-късно беше създаден нов кабинет, с по-малко компрометирани водачи, а на 31 октомври Портата подписа с Антантата примирие, три дни преди Австрия и две седмици преди Германия. Изглеждаше така, сякаш доминото се събаря – от посока на най-слабите към по-силните плочки.

Но това впечатление беше измамливо. Във Виена, Хабсбургската монархия се разпадна за броени дни. В Берлин възникваха войнишки и работнически комитети, докато последния Хоенцолерн избяга в изгнание. В София Земеделската партия на Стамболийски получи властта. Във всеки от тези случаи поражението беше неоспоримо, старият ред беше непоправимо дискредитиран от него и сред руините му се появяваха революционни сили. В Истанбул такъв сценарий липсваше. Османската империя беше влязла във войната доброволно, за разлика от която и да било друга сила – и изходът, който тя избра, също не приличаше на никой друг. Защото водачите на КОП не приеха, че са били победени. Предаването на кабинета в чужди ръце беше за тях само тактически маньовър. В течение на двете седмици между отказа от властта и подписването на примирието, те се подготвиха за съпротива срещу предстоящата окупация, както и за втори рунд в борбата за утвърждаване на турската сила. Талат организира една полувоенна нелегална организация, Каракол, ръководена от близки негови съратници и въоръжена с екипировка от Специалната Организация, която от своя страна беше набързо разтурена, а името на партията беше променено. Архивите бяха скрити, а уличаващите документи – методично унищожени.

Капитулацията беше подписана на остров Лемнос на 31 октомври, но обединените сили все още не бяха навлезли в протока. В това време ръководителите на КОП направиха последния си ход. Приготовленията вече бяха завършени и нямаше паника. През нощта на първи срещу втори ноември осем водачи на режима тайно бяха качени на една немска подводница – бившият Счастливый, спечелен от руснаците – и закарани в Севастопол. Сред тях бяха Енвер, Талат, Шакир, Назим и Кемал. От Крим, Енвер се отправи към Кавказ, докато останалите бяха постепенно прехвърлени в Берлин, където стигнаха през януари 1919. Там им беше обещано покровителство от Еберт, новият социалдемократически президент на републиката. Турският унионизъм не е нацизъм, но ако бихме потърсили аналогии, това беше все едно през 1945 Хитлер, Химлер, Калтенбрунер, Гьобелс и Гьоринг, след като са предприели внимателна подготовка на операция „Върколак“ в Германия, да избягат хладнокръвно за Финландия, за да продължат борбата оттам.

Източник


[1] Джон Гревил Ейгард Поукок: световноизвестен историк от новозеландски произход, известен със студиите си върху републиканизма и ранния модерен период. Бел. пр.

[2] Изразът image d'Épinal е нарицателен във френския език и обозначава едно подчертано наивно описание на нещо, подчертаващо единствено неговите добри страни. Бел. пр.

[3] Умаяди: династия от халифи, владетели на сунитския Ислям от 660 до 750 г. След като през 756 г. биват изтласкани от ориента, те основават халифата в Кордова. Бел. пр.

[4] Мехмед Али Паша (1769–1849): османски военачалник от албански произход, който през 1807 г. побеждава британската армия и я принуждава да се изтегли от Египет. Основател на просъществувалата до 1953 египетска управническа династия; постига сравнителна независимост от Османската империя.. Бел. пр.

либерален преглед