Oткъм азиатския бряг на Босфора !

Репортаж с Живков на шията !

Димитър Денков

Димитър Денков

За да се разбере какво става вътре, е добре да се погледне отвън. В случая - откъм азиатския бряг на Босфора. Там Мевзи държи капанче; с жената и сина въртят кухнята и няколко маси. Понеже е встрани от туристическите маршрути, цяло чудо е, че сервира и бира. Дошъл в Турция - "не по линията на Балкантурист, с голямата екскурзия" - казва. Трудно било, сега е доволен. Бизнесът върви криво-ляво, има си паспорт с българско име, пътува свободно. Жена му прибавя по-особен довод: "Ако бяхме на село в България, да съм на нивата, Мевзито - в чужбина, пък и трябваше да ходя забрадена, ама в Истанбул може и по-европейски". Чакали доставки, та не гласували на изборите, но техните пуснали за когото трябва. "За ДПС-то, те пазят нашите. Тъй я разбирам аз демокрацията - да има работа и 'ляб за народа" - казва Мевзи, почти дословно повтаряйки Тодор Живков във възгледите за най-доброто от най-лошите обществени устройства. Думите понякога имат свойството да призовават духове. Може би затова в главата му се мярва призракът на Живков, за да онагледи още по-ясното съждение: "При бай Тошо, като почна кризата, ни почнаха с възродителния процес. Май и сега натам отива с Батмана, щото, докато нямаше криза, търпяха Доган".

Батмана е, разбира се, Бойко Борисов

Ако на Запад от Калотина сравнението с филмовия образ е с пародиен оттенък, напълно отговарящ на представата за България като "сериозен" член на ЕС, отвъд Капитан Андреево зад всесилния герой най-често изплува образът на Живков. При това с достатъчни основания, натрапвани от медийните сводки за резултатите от изборите у нас с биографията на Победителя. Тук неизменно стои службата му при Живков преди и след 1989 г., припомнят се изказванията за възродителния процес, чиито цели били оправдани, но не и средствата. Рядко се пропуска kotu insan malzemesi и boklu insan maddesi, както превеждат "лош човешки материал", отнесено към турци, цигани и пенсионери. "Добре пак, че не е bok olan - лайнян" - предлага по-остра преводаческа версия Мевзи.

У нас това може да мине за незначително с оглед на цялостната лайняна среда. Във видимо по-чистата Турция то тутакси събужда травматичния спомен за пресечената граница, отвъд която са "нашите", на които трябва да се помага. Но не само поради това никак не е маловажно как български политици пресичат границите на допустимото. Техни изказвания, колкото и да са приемливи за вътрешна употреба, а и привични за пичовския им речник, навън имат особена мобилизираща сила. Те изразяват ценностни нагласи, чието прикриване е невъзможно с обяснения, че са били изречени пред други хора и по друг повод. Макар и преобладаващо средна ръка хора, изселниците политически не са особено единни, когато гласуват на турски избори. Участват ли в български, те са монолитни - гласува се само за HOH, Hak ve Ozgurlukler Hareketi, т.е. ДПС. Както за Мевзи, така и за всички тях, това не е политически избор, а заявление за принадлежност и грижа за "нашите". Политическото като грижа за бъдещето отстъпва пред етническото като обща история, в която травмите сплотяват по-силно от целите, защото едните са факт, докато другите - възможност. Не ще и дума, че с това се злоупотребява и призраците на миналото стават по-реални от признаците на бъдещето. Затова, както у нас е разбираемо, че Комарницки може да направи чудесна карикатура на Бойко Борисов с обица на ухото, където виси Симеон Сакскобургготски, в Турция е по-разбираема карикатура с медальон на врата, откъдето гледа Живков. Естествено, могат да се намерят много доводи срещу това в рамките на т.нар. европейски избор на България. Ала тъкмо тук вече не само Мевзи, а и турската държава има достатъчно поводи за загриженост. Грижите съвсем не са само в областта на човешките и етническите права.

Те са грижи за един възможен

завой в българската външна политика,

нищо че в предизборните дебати тя почти напълно отсъстваше.

Всички български правителства след Живков изкупуваха греховете от възродителния процес с множество реверанси към Турция, които откъм друг ъгъл могат да се нарекат и "надупвания". След влизането в ЕС България се превърна в един от най-надеждните радетели на идеята за членство на Турция в съюза. Разбира се, това бе напълно в съгласие с постулатите за здравия южен фланг на НАТО. Резултатите от изборите у нас обаче са симптом, че България няма да е вече толкова непоколебим защитник на бързото приобщаване на югоизточната си съседка към европейската общност. Борисов, както и неговите явни и скрити партньори за мнозинство в Народното събрание - "Синята коалиция", РЗС и "Атака"- имат определено отношение против това. Обтекаемата фраза, че Турция ще стане член, когато изпълнела критериите, и то от устата на български политици, които иначе говорят, че тъкмо България е далеч от тези критерии; съжденията, че това ще е проблем след 20-30 години, са само дипломатичният начин да се изрази същото, което ясно се казва от техни европейски аналози: Турция не е желан член.

Затова и натрапчивата поява на Живков в турските медии покрай Борисов е обяснима реакция, както е и обясним вопълът на Доган НАТО и ЕС да наблюдавали добре ставащото у нас. То не е толкова етнически проблем, не е само следствие на масовата реакция срещу вътрешното състояние на страната, а е и резултат на една подкрепена от повечето българи външнополитическа преориентация. При нея пътят към Европа не трябва да минава през Босфора. Виж, екскурзиите и почивките - може.

"Бе политиката е празна работа. Какво друго интересно в България?"- пита Мевзи. "Лили Иванова стана полковник" - казвам му. "Земляци сме с Лилито" - гордо подчертава той. "Държелива е тя. Пък като стане генерал, след четири години може и нея да изберете", предвижда Мевзията и отива за още две бири.

Вестник "Сега"/Портал Турция