В Турция не е насаждана омраза към България,българите сме тези,които имат резерви

Турците не ни мразят, българите сме хората с резерви

©

Източник:	Интервю на Милена МИХОВА
Публикувано:	09:15 / 17.05.2009

Преживях второ кръщение във водите на река Йордан. В христовата вяра ме посвети испански свещеник с колумбийски корен, под звуците на католически хор. Беше вълнуващо, разказва морякът-алпинист Щерю Щерев, който кметува в тополовградското село Хлябово. Морето и планината осмислят живота му. Докато за някои двете стихии взаимно се изключват, за него те са части от едно цяло. Планината е сухото море. Животът е еднакво суров, кагото се носиш по бурните вълни или катериш някои връх. Сам си. Няма вр

©

ъзки, интриги, игри на интереси, партии, разказва един от малкото кметове в България покорили гигантът на Европа

- връх Елбрус. Хлябовци имат всички основания да се гордеят със своя Щерю Щерев.

Щерю, озовал си се на кметското

кресло след бурна морско-планинска одисея. Кой

е най-високия ти връх?

-В буквалния смисъл е Елбрус. Той не е

чак толкова висок, но е труден за качване, Върхът е загаснал вулкан. Катери се само вечер, защото от слънцето денем започват силни серни изпарения. Не стига, че няма кислород ами те души и сярата!

На 4 600-я метър се намира прочутият “Приют на 11-те”. Там през 1941 г руснаците слагат 11 души да пазят върха, защото вярвали че това е “пъпът на Европа”. Но през зимата идва Хитлер, избива пазачите и се качва на върха. Хората му забиват знамето на хитлеристка Германия, а той, опианен от триумфа казва историческата реплика:”Европа е моя”.

През лятото на 1985 г и ние се отправихме към Елбрус. От 19 души експедиция, върха стигнахме 11. Аз със мойте 38 години бях

един от най-старите. Младоците на по 20-22 г. ми се смееха. После обаче ролите се размениха. Някои от тях не можаха да се

изкачат догоре, защото пренебрегнаха златните правила на планинарството. За да покориш връх поне 1 месец трябва да не поглеждаш цигари, алкохол и жени. По пътя нагоре няма кой да ти помогне. Върхове с връзки не се изкачват! Пътят на опитния алпинист Щерю Щерев към Елбрус не е гладък. На 5 500 м. височина, ледът под краката ми се пропука и аз пропаднах. Изчезнах в пропастта! Пред мен вървяха две свръзки по 2 души на общ парапет. Добре, че бях вързан за тях и въжето издържа. Ако се бе скъсало, сега нямаше да се познаваме. На тази височина и умората си казва думата. При оскъдния кислород горе човек не му мисли много. Колегите ми алпинисти ме спасиха.

Елбрус е затрупан с ледена покривка дебела 1 600 м. Всяка година по метър-два от нея се топят и се получават цепнатини. Една такава нацелих и аз. Това бе един специфичен леден

мост. Преди мен минаха двама души, които бяха с по 1 кг по-тежки от мен. Ледът обаче се пропука под мойте крака. Последва ново премеждие. Двама от групата пропаданаха. Спаси ги въжето вързано за кръста ми. Изживяването на експедициата бе неповторимо.

Сигурно имаш връх и в океана?

- Кръстен съм в река Йордан, събитието е филмирано с камера. Кръсти ме испански свещеник от колумбийски произход. Симпатяга. Цялата церемония се изпълнява от цяла свита хора. Пазя си кръщелната бяла роба с кърпа. Бил съм на рожденото място на Дева Мария, майката на Христос. В Йерусалим съм ходл хиляди пъти. Наближат ли Коледа и Великден, носим стока там, работим на пристанищата на Израел. Идват кораби с пасажери от цял свят да видят Йерусалим. Говорил съм с много български еврей. Имаше един Байрон, много се имахме с него. Викам му Рони какво ще кажеш за тия параходи. А, той отговаря:” 7 % и половина от бюджета на страната идва с тия кораби6”. Великите евреи 7 процента от бюджета си свъртат с Христос, когото те самите убиха.

Това е страшна работа. Кораби идват постоянно, особено по празници. Пристанищата врят от пасажери. После автобусите ги карат във вътрешността, за да вземат документ за хаджия. Това са още пари за транспорт, подслон и храна. Чист бизнес!

Религията в глобален мащаб може и да е бизнес. Но за едно малко село като Хлябово е много

важно да има църква. Ти доста направи за

възстановявнето й след обира миналата година.

-Да. Почти всичко е възстановено. Иконостасът е почти възстановен. Всеки дари каквото може. Свързахме се с една хлябовка, която живее в Хасково. Тя има сериозни

контакти с гръцки манастири, от там донесе десетина икони. Поръчал съм икона на Св.Стефан. Синът ми е Стоян все пак. Единият ми внук е Стефан. Това е моят дан. Правя разлика между глобалната религия, която е бизнес и вярата човешка. Българинът се обезвери по време на комунизма. Това е една от големите трагедии. Нашата църква е строена 1937 г., но е хубава и запазена. Виждам, че хората влизат в храмовете, ама се оглеждат, кой ще ги види, че са отишли да запалят свещичка.

Показност, това е. Виждам, че само възрастните жени на 70-80 години, отиват с вярата си там. Те знаят и ритуалите. Аз съм и поп на селото, защото свещеник нямаме. На погребения ходя да чета надгробно слово, няма кой друг. Гледам ги как опитват да се кръстят. Ами те половината католици?!Викам си, как да им изнеса една лекция как да се прекръстят.

Обезверяването ли е най-големият удар, който комунизмът нанесе на България?

-Не. Дори тук на село виждам как хората се озлобиха. Завиждат си. Не вярват един на друг. Това е лошо. Но младите са различни, слава богу. Направихме си един рокерски клуб. Вече 5-6 години, втората събота на юли се събираме с моторетките. Кой какъвто мотор има. Даже бащите на децата от село ми се карат, че съм ги запалил. Имаме атрактивни мотори. Два “Днепър”-а. Откъде ги изровиха хлапетата, не знам! Съвсем оригинални, с немски кошове. Спомням си, че бяха на въоръжение, едно време, докато аз бях войник. Наблюдавам младите от 10 до 18-20 годишните. Те си вярват. Помагат си. Непрекъснато са заедно. В Сакар имаме едно две трасета. От село към Орлов дол има една права отсечка, отцепваме движението и правим състезание. В клуба има вече 20-тина деца. И възрастните се запалиха.

Сега ме натискат да регистрираме официално клуба. Умувам да ги включа в националните програми. Само за мотори се говори сред младите в селото. Прозвъняват си постоянно, обменят информация. Всяка година аз им шия по една черна фланелка с череп и надпис “Мотоклуб Хлябово”. Тая година ще поръчам 100 м синджир и ще насека на всеки по един, да са точно като рокери.

За какво мечтаят хлябовските рокери?

-Поработват. И те разбират, че само с работа, могат да оцелеят. През лятото деца на 10-15 години са около бащите си по морето, сервитьори, продавачи...Няма шега. Няма го онова разбиране от комунизма “Учи мама, да не работиш като мене”. Сегашните деца не са мързеливи, не са и глупави.

Обаче животът на село си има и тъмна страна - обезлюдяването....

-Няма обезлюдяване в Хлябово. Повече имаме усмъртяване. Няма популяция, няма раждаемост. За последните 15 г едно семейство напусна селото. Оправданието им бе, че в Раднево, където се преместиха училището е по-близо и удобно за децата. Ама са си постоянно тука. Не пропускат събота и неделя. Викат, децата като поотраснат и ги оставяме там, а ние се връщаме. Миналата година в село се родиха две бебета. Тая година няма засега. Питам тук-таме за заченато, няма. Не искат да раждат младите жени.

Има ли бъдеще българското село. Не питам само за Хлябово?

-Виждам, че има. Хлябово например не е съвсем в къра. Близо е до “Марица Изток”. Голямата комуникация - шосето е от наша полза. Харманли е на 30 км, Тополовград на 10. И Хасково не е далече. Магистралата е на 40 км. Не виждам желание хората да се напуска селото. Дори се връщат. Градът се замърси. Стана непривлекателен ­бараки, сажди, мръсотия...А при нас е чисто. Има три-четири фабрички в селото. Дават работа на 70-80 души. И Тополовград не може да се похвали с такова нещо. Там имаше две три шивашки предприятия, ама и тях ги затвориха. От града идват хора в нашия завод за един болт, защото там вече няма един работещ струг.

Като кмет как виждаш собствената си роля в битката за оцеляване?

-Това, което трябва да направи всеки селски кмет - животът на село да стане по-близък до градския. И улиците да са по-осветени, и асфалтирани. Ние асфалт си имаме, но искат ремонт улиците. 500-600 хил лв ни трябват. Не са малко пари, но не са и много.

Бил си моряк, алпинист си, сега и кмет. Къде е най-трудно?

-Кметуването не може да се сравнява нито с морето, нито с алпинизма. Цял живот съм работил с хора, с много хора. И най-вулгарно казано, винаги съм карал на просия. Ето сега оправям водопровода. За един болт трябва да ходяя до Търговище. Е, при това положение, той ще ми излезе златен. Затова с хората тук, си разменяме услуги, аз на тях, те на мен. Ако трябва да кажа, кой ми е най-големият проблем като кмет - това е водата в селото. Поддръжката му е майката. Е, да през лятото имаме режим за поливната вода. С това мога да се оправя. Но ме мъчи лошото отношение между хората. То е страшно. В селото са ставали сбивания. Уж са комшии, пък са озлобени. Времената са страшни.

Твоят колега Бойко Борисов е най-популярният кмет в момента. Харесваш ли управленския му маниер?

-Никога не съм го харесвал. Т.нар скандал с боклука на София си е една чисто предизборна кампания. Изкуствено създадена. Бойко изтърва положението, много рано започна кампанията си. А е ясно, че почнеш ли кампания си на мушка. А той я започна преди 2-3 години още. Ако се бе опазил от това, щеше да е с 2-3 степени нагоре. Но иначе го виждам, че работи здраво. Познавам двама-трима от съветниците му. Те казват”Да добър е, има нюх, усеща нещата, не се притеснява да иска съвет”.

Решенията му са на голям процент правилни. Чувал съм, че много държи на екипа си. Това, което сега прави за София, друг преди него не го е правил. Има визия на управленец.

Звучи сякаш се готви за премиерското място?

-Да, категорично.

Вярваш ли на прогнозите, че ни чака горещо лято?

-То лятото ще е горещо, няма начин. Изборите ще докарат само шумотевица и караници. На някои така им е по-лесно да управляват държавата, когато е разединена. Борисов не пада от небето, ако вземе властта няма да му трябва приплъзване във времето, да се учи за министър.

Нямаш ли усещането, че Борисов може да извърви политическия път на Симеон Сакскобургготски?

-Симеон много бързо го хванахме в лъжа. Вдигна много висока летва и сам попадна в капана си. Твърдо бях против него.

Възхищавам се на нашите държавници от периода 1918 - 1933 г. Направили са лева конвертируем. В онова време сме успели за 15 години да се вдигнем на крака след три тежки войни. Сега ГЕРБ са на гребена на вълната.

Но след изборите виждам нова партия, такава е логиката на нещата у нас. Така беше с царя, после с Бойко Борисов. Надявам се следващият да не е Яне Янев. Той прокламира явно етническо напрежение. Това е нож с две остриета. Другите значими играчи на политическата сцена сега са Атака. За мен обаче те са една чисто турска партия. Познавам семейството на Волен Сидеров - върли

ямболски комунисти. А да кажеш бивш комунист, е все едно да кажеш бивш негър.

Какво трябва да се случи сега, че да повторим това постижението на българските управници от преди близо век?

-Имам мнение, но то е доста радикално ­гражданска война. Или да си потърсим честен цар, да ни оправи дереджето.

Има ли треска за избори на село?

-Много информация се бълва. Хората четат, слушат. Интересно им е. Вече подпитват, кмете за кого ще гласуваме. Викам им - не знам. За себе си се съм решил, ще подкрепя нещо ново. “Бай Цървул” не е прост - хората казват - трябва да имаме държава, ние сме мнозинството. Ако гласът ни достига до някъде изборите са времето да ни чуят.

Чувстват ли се ударите на кризата?

-Нашият регион винаги е бил в криза, затова нищо различно не усещаме. В Хлябово криза обаче няма, нямаме закрити предприятия, дори от Тополовград идват на работа тук. Но вижте какво става в Кремиковци, комунистическия гигант се оказа прекалено голяма лъжица за нечии уста. Не могат лесно да го закрият и да пратят хората на борсата. Там заплатите не са случайни, как ще броят на съкратените по един калпак пари. Затова е цялата гюрюлтия. Кризата като такава си има различни измерения, за различните хора. За Бил Гейтс чух, че загубил 10 млрд. от 164 милиардното си богатство. Освободил 3 000 работници, но с обезщетения за десет години...

Заплаха ли е ДПС?

-Обикновените хора, които подкрепят тази партия, не са. Но онези горе... Четох една прогнозна статия на американски социолог, според който до 40 г Турция ще нарасне до размерите на Османската империя от 1620 г. Това бе една много грозна статия.

Вярваш ли, че в България може да пламне етническо напрежение?

-Не. Като моряк съм бил на едно турско пристанище - Сейхан, на границата с Иран, на 2 500 км от България. Няма да забравя слизам на брега и едно ваксаджийче ми вика “Комшу здравей”. Ние ги привличаме, чувстват ни близки. Българите сме тези, които имат резерви. Имах един приятел, стар турски дипломат, бивш консул в София и Пловдив. При едно ходене в Турция, влязох в едно кафе с увита около главата лозова пръчка. Поръчвам си “кармазъ шира”, а той от съседната маса на чист български ми вика – “Съседе, седни тука. Този обичай опитах да го въведа в Турция, но те са диванета...”. От този стар дипломат знам, че в Турция не е насаждана омраза към България. Нашият бащица Ататюрк, го е казал – “С българите и руснаците, трябва да сме приятели”, твърдеше приятелят ми. Призна ми, че турското четмо и писмо е крадено

от България и Европа. Те, турците ни ценят,заради нещата, които са взели от нас.

Но ние, като че ли не ценим

нещата, които имаме. Само беднотията ли гони българите зад граница?

-Само финансов е мотивът за бягство. Всеки лев изкаран от гурбет се харчи у нас, за семейството, за дома. Чужбината е скъпо удоволствие. Бил съм на десетки брегове, но съм се разхождал и във вътрешността на държавите. Виждал съм столици, красиви градове. Два пъти гледах Павароти в Милано. По пак казвам, това е скъпо удоволствие. Нашите хора там са между работата и квартирата. Другото е трудно.

Видял си много красиви места, хрумвало ли ти е да останеш някъде завинаги?

-На ръба бях да остана в Сирия. Имах много добро предложение. В едно пристанище отстраних повреда на брегови кран. Разбрахме се със собственика да плати 3 000 долара за шесте часа, в които трябва да отстраня повредата и по 500 долара за всеки спестен час. Ангажирах целия свободен персонал на кораба ни и за 5 часа свършихме работата. Пред това време бяхме наобиколени от араби, които ни пазеха от палещото слънце с чадъри, сервираха ни ледени напитки, изобщо грижиха се за комфорта ни. Собственикът само стоеше и поглеждаше часовника си. Много ме хареса. Предложи ми заплата от 3 500 долара - работата ми бе само диагностика на 18 крана на две пристанища. В добавка към парите ми предложи къща, една лична кола и една за работа, жена и домашна помощница. Капитанът на нашия кораб ми вика - “Ей, будала, оставай”. Беше лесно да остана, офертата бе добра, но не приех. Ако бях останал нямаше да видя света. Това е една огромна екскурзия, от която никога не бих се отказал.

Кое е най-красивото място, на което си бил?

-Всяко е място е различно и красиво, само по себе си. Помня красивите фигурки от абаносово дърво, които видях в сталицата на Сенегал - Дакар. Една огромна манифактура, за производство на ръка. Екскурзовод там се наема срещу шише ракия. Абаносът е най-ценното нещо, там нищо не се купува с пари. Странно място бе това, хората няма какво да ядат и пият, а имат пари. Потресе ме самодисциплината на финландците. Не чакат някои да ги проконтролира, сами си пазят реда. Слизайки на брега, много ни се пушеше. Запалихме всички, въпреки табелите “No smoking”. Случайно минаващ човек ни ги посочи и подсказа, че трябва да загасим. Пазят си държавата хората. Няма моряк да не пие, а във финландското пристанище имаше една единствена

кръчма. Всяка седмица сменят филтрите на вентилацията, да не би отровата от изпушените цигари да излезе навън.

Как бореше носталгията в

моряшките години?

-За моряка светът е една огромна килия, потопен си в един гьол, обиколен от 4 тенекиени стени. Най-трудно е да отплаваш от родния бряг, случвало ми се е 10-15 пъти. Знаеш накъде отиваш, но никой не те е карал. Това си е твое решение. Най-хубаво е като наближи връщането. 1 седмица преди това сънят си отива, виждаш само дома в мечтите си. На един от рейсовете получихме пробойна в Азовско море. Успяхме да намалим теча, но руснаците ни изгониха, отказаха да помогнат. Изходът беше да се върнем във Варна за 10-часов ремонт. Реших да не се обаждам на семейството, защото щях да съм си в България за кратко. Докато ремонтираха кораба, аз си се разхождах по палубата загорял от слънце и с брада. Видях да ни доближава лодка с роднините на варнеските ми колеги. Гледам едно момиче вика “Татко, татко”- дъщеря ми Евгения. Беше студентка във Варна разбрала, че си идвам и дошла да ме види. Голяма радост беше! Децата ми никога не са ми се сърдили, че станах моряк. Пък и когато отплавах, те бяха големи. Наложи се да чакам да падне комунизма, за да ме пуснат по море.

Липсва ли ти морето?

-На морето се наситих. Е, понякога още сънувам кораби да плават в реката край село... Остава ми планината, нея никога не съм я напускал.snews.bg