Вашите телевизии не показват ранените деца и убитите бебета, казва палестинецът
РАМИ АЗМИ ШУБЛАК
Снимка Ани Петрова
Палестинецът Рами Азми Шублак живее в България от 15 години. Женен е за българка и има син на 10 години. Занимава се с търговия от 5 години. Има малък магазин в столичния квартал "Люлин". Потърсихме Шублак, за да ни разкаже как един палестинец вижда отвън събитията около конфликта с Израел и как живее в нашата държава.
- Г-н Шублак, как попаднахте в България?
- Майка ми и баща ми са палестинци. В мен тече палестинска кръв, но живеех в Бахрейн, Арабския залив. През 1991 г. станахме жертви и ни изгониха. С документите, които имахме, нямаше къде другаде да отидем освен в България. Тогава бях на 17 години. България беше нова държава.
В смисъл страна след комунизъм и приемаше такива като нас. Само трябваше да имаш капитал. Дойдох с майка си, баща си, брат си и сестра си. Другите ни роднини са разпръснати по света. Баща ми и брат ми започнаха бизнес в България. Направиха един супермаркет, но нещата не потръгнаха. Решиха да сложат парите в банка,но тогава дойде една инфлация и загубихме това, което имахме. Преди 5 години аз и брат ми започнахме отначало.
Родителите ми са вече възрастни и трябваше аз да поема нещата. В момента имам малък магазин. Тук живеем добре, имахме проблеми, както и всички вие българите през онези години, в които имаше мутри. Тогава страната ви се командваше от мафията. Сега е по-добре. Имам 10-годишен син и успешен 13-годишен брак с българка.
- Какво ви направи най-голямо впечатление, когато стъпихте на българска земя?
- Когато пристигнах, първото, на което се зарадвах, беше времето. Беше лято, но беше прохладно. Когато излязох първия път навън, се хванах за главата. Гледам една жена работи на сергия и влачи касетки с плодове. Огледах се и видях, че само жени работят. Нямаше мъже. Прибрах се и казах на баща ми - каква е тази страна? Да се махаме оттук.
Тук няма мъже и жените работят. После се потресох, когато видях жена да кара тролей и даже такси. А мъжете ги няма никакви. Карат големи коли и седят по заведенията. Имам голямо уважение към жените тук. Никъде по света не съм виждал по-работливи от вас. В моята представа мъжът трябва да се труди и да изкарва пари, а жената, понеже е нежна, трябва да си почива или да работи нещо много леко. После се качих в един трамвай. Много стар.
Имаше дупка на пода и виждах земята. Казах на брат ми да слезем да изчакаме друг, че този е развален. А брат ми, който беше тук от 6 месеца, ми вика, че тука всички са такива. Казах на родителите си, че искам да се махна от България. 6 месеца не излизах навън. После реших, че това ще е мястото, въпреки че жените работят, мъже няма и всичко е старо и счупено. Запознах се с хора. Започнах да уча езика. И аз, и родителите ми сме научили българския език от улицата, телевизията и вестниците.
- Гледате ли новините и следите ли това, което се случва между Израел и Палестина?
- Гледам новините редовно и плача. Тези проблеми са от години и е жестоко това, което се случва. Това, което ми прави впечатление не само във вашите новини, а и в тези от други европейски държави, е, че когато има загинали от Израел, картинката е страшна, а когато загинат в Палестина, се съобщават само бройки.
Страховити кадри от Израел и просто разрушени сгради от Палестина. Когато си пуснете телевизия Ал Джазира, ще видите колко е страшно - ранени деца, убити бебета, жени. Това не се показва от вашите телевизии. Другото, което ми направи впечатление, беше един евреин, който беше в едно телевизионно шоу.
Той каза, че тези хора там се опасват с бомби и отиват да се взривяват в Израел, защото някакъв ходжа им обещал 50 жени след смъртта. Това не е така. Нека го докажат. Тези хора са там, защото пред очите им е бил убит или брат, или сестра, или родител.
- Според вас как може да се разреши този проблем и да се сложи край на стотиците жертви на тази война?
- Най-добрият вариант и решение е земята да се раздели на две. Половината за нас, другата половина за тях. Никой обаче не трябва да прекрачва правилата.
- Какво са ви разказвали родителите за Палестина?
- Война! Това са историите им. Майка ми е разказвала как, когато е била дете и е ходила на училище, са откривали въздушен огън срещу децата. Разказвали са ми как през нощта някой идва, чука на вратата ти и ако има младо момче, го взимат. Родителите го търсят с години, докато това момче не се върне някой ден от затвора. Арестували са ги, само защото са млади. Сега вече се страхуват не само от младите, а и от децата.
- Бихте ли отишли да видите роднините си в Палестина?
- Не. Аз имам семейство, дете. Виждаме се с роднините през няколко години на различни места по света. Чуваме се по телефона. В интерес на истината вътрешно ми се иска да отида. Аз много пътувам и когато се върна от някъде в България, тук ми мирише на България. Би ми се искало така да усетя как мирише в Палестина.
Страх ме е! Ако отида, може да не ме пуснат да се върна. Сега един братовчед е при мен. Той беше в строителния бизнес в Палестина, но нямаше работа. Замина да работи в Африка, но реши да се прибере и няма кой да му даде виза. При мен е от няколко месеца. Не се е виждал със семейството си от 2 години, а има 5 дъщери там. Чуват се по телефона и плачат. Тежко им е!
- Вашият син знае ли за тези неща, които се случват в Палестина?
- Знае. Гледа новините и се интересува. Пита ме защо тези деца умират и кой ги убива. Веднъж го видях и той да плаче пред телевизора. Аз се опитвам да му обясня, че хората там са като Христо Ботев, който учите в училище. Защитават земята си. Сега детето, когато види във филм по телевизията някой хванат или някой, когото бият или нападат, ми казва: "Виж татко бият един палестинец." Аз му обяснявам, че не всеки, който яде бой, е палестинец. Синът ми е българин, но знае какъв е баща му. Той и съпругата ми говорят перфектно и български, и арабски. Давам му да учи и християнската религия, и исляма и сам да реши коя от двете религии да проповядва.
- Ако някога ситуацията в Палестина се успокои, бихте ли отишли там?
- Бих отишъл на гости, но никога не бих живял там.
Още тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар