За България е стратегически важно да подкрепя пътя към ЕС на Турция, а въпросът за самото членство няма да дойде още години наред.Фотограф: Shutterstock.
Българският Близък изток
Защо е крайно време за стратегия в отношенията с Турция
От Огнян Георгиев
Близкият запад. Така някога турските реформатори са разглеждали България, казват изследователи на съвременна Турция и на Кемал Мустафа Ататюрк, който сам е бил военен аташе в София в началото на миналия век.
В последното десетилетие в стремежа си да прескочи директно в клуба на развитите западни демокрации България като че ли забрави, че Турция винаги ще е нейният Близък изток. И почти пропусна бавната, но упорита промяна (виж текста), която тече там.
За пръв път от създаването й като република Турция не е доволна да е само мост между два свята вечен кандидат за ЕС. Страната съзнава своята сила и търси начина, по който да я прилага. Някои наричат това пробуждане на историческата памет или неоосманизъм, по израз от книга на външния министър и главен идеолог на тази нова политика Ахмет Давутоглу. Други го виждат като отстъпление от западната ориентация на Турция и приближаването й към ислямските традиции и Близкия изток. Според трети такава страна не може да има само една идентичност и е крайно време това да се промени.
Независимо от гледните точки, ясно е, че на югоизток от границата ни се случва ключов геополитически процес, при това не от вчера. По различни причини София пропуска тази промяна. Посещението в Турция преди дни на Бойко Борисов и правителствена делегация припомни нещо, което отдавна е ясно - заради собствените си интереси и заради тези на ЕС на България й трябва пълен и постоянен диалог с Анкара. С други думи, време е за стратегия.
Амбиция срещу анемия
Подписаният меморандум за сътрудничество по енергийни проекти (два терминала за втечнен газ на Мраморно море, нов газопровод за алтернативни на руските доставки и подкрепа за "Набуко") звучи добре, но остави впечатлението, че е донякъде импулсивно решение - министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков например бе включен в делегацията в последния момент. Импулсите обаче не са заместител на последователна външна политика (например, все още нямаме назначен нов посланик в Анкара). "Турската външна политика има три принципа: тя е визионерска, не кризисна; проактивна, не реакционна и няма само една ос", заяви в последната си реч за 2009 г. външният министър и основен идеолог на тази политика Ахмет Давутоглу. Как отговаря България на това?
"Българската политика към Турция страда от същите дефекти, от които и външната ни политика като цяло", казва политологът Огнян Минчев. "Фокусирана е около няколко общи теми, които не се разработват в стратегическа дълбочина, за да са съобразени с дългосрочните ни интереси. Това се отнася и за НАТО, и за ЕС, и за балканската и черноморската ни политика - двата региона, където трябва да бъдем основен играч." Всъщност, колкото и изненадващо да е, България не е променяла тези няколко теми с Турция от 60-те години на ХХ век и дори от по-рано. Двата чувствителни въпроса, поставени през 1966 г. в протокола "Башев - Чанглаянгил" - изселниците и финансово-имуществените претенции, присъстват (допълнени след "възродителния процес") и в основния съвременен документ, определящ отношенията - Договора за приятелство, добросъседство, сигурност и сътрудничество, подписан от Филип Димитров и Сюлейман Демирел през 1992 г. Те са същите, по които бяха създадени работни групи миналата година, в края на кабинета "Станишев".
Иначе последните сериозни стъпки, направени от българско правителство по посока югоизток, бяха през вече далечните 1997-1998 г. от кабинета "Костов". Тогава бе разрешен отчасти въпросът със статута на река Резовска и бе позволено изплащането на пенсии на изселниците с пълен работен стаж в България. Дело на същото правителство беше и амбициозната, но напълно провалила се схема "ток срещу инфраструктура". Инициативата обаче угасна при следващите две правителства, в които роля имаше ДПС.
ДПС: смущения по линията
"Нямаме нужда от посредник в отношенията с Турция", заяви Борисов на пресконференцията си с турския премиер Реджеп Тайип Ердоган. Такова нещо се е казвало и преди - Иван Костов в Бурса през 1998 г. В последните осем години, в които отношенията с Анкара се изчерпваха основно с неизчистени проблеми (отчасти заради концентрацията на България върху НАТО и ЕС), ДПС се оказа единствената партия, която беше активна в тази посока. И се възползва от това.
"Ние на партийно ниво имаме връзки с всички парламентарни партии в Турция, от най-високото до най-ниското ниво поддържаме контакти, много от нашите общини са приятелски общини, ние сме в постоянен контакт", казва депутатът и член на ръководството на ДПС Касим Дал. "Ние винаги сме използвали това нещо като капитал, но разграничете това от цялостна държавна политика. За нея трябва консенсус, не е работа само на движението." Дал твърди, че такъв консенсус е нямало с никоя от другите партии и казва, че ДПС е готово да работи за такава стратегия. Вредният ефект от тази политика бе, че сведе дебата в България до антитурски и националистически лозунги. На въпрос обаче защо ДПС не е инициирало създаването на държавна стратегия, Дал (който е и председател на групата за приятелство с Турция) вдига рамене. "Може би бяхме твърде инертни, защото не искахме да ни обвинят в задни мисли. Може би не сме били толкова активни, не знам. Може би нови реалности трябва да се решават."
Друго възможно обяснение е, че ДПС е имало изгода от тази анемичност на държавата. "В политиката на България има и комплекс, наследен от възродителния процес и задълбочен в резултат на интеграцията на ДПС във властта в последното десетилетие. Повече или по-малко срамежливо и двете последни управления делегираха българо-турските отношения на ДПС", категоричен е Минчев. Зам. външният министър Марин Райков е на същото мнение. "Без значение за коя партия става дума, не може статутът й да се издига над закона и тя да се превръща в посредник за отношенията с друга страна", казва той. "Дълго време е имало един паралелизъм в отношенията с Турция – на това трябва да се сложи край. Това посещение беше добро, защото трябваше да изчисти пращенето по линията."
Изгубени в детайлите
Дори и линията да беше кристално чиста и ясна обаче, българското правителство трябва да внимава какво казва по нея. Пример за това бе непремисленото изявление на министъра без портфейл Божидар Димитров, който обвърза членството на Турция в ЕС с изплащането на 20 млрд. долара компенсации за тракийските бежанци. Това е един от важните висящи въпроси между двете страни, но поставянето му по този начин надали помага за решаването му.
Българското правителство има защо да бъде твърдо, но по теми, където ефектът ще е незабавен. Такава е например ситуацията с проточилия се въпрос за река Резовска или за съвместното строителство на язовир на "Тунджа", който в настоящия си вид би предоставил на турската страна възможността да контролира част от водите на българска територия. Настойчивост е нужна и по въпроса за радиоразпръскването по Южното Черноморие, където по думите на дипломати самите турци знаят, че трябва бързо да решат проблема. България всъщност няма спешни и критични проблеми с Турция, за да си позволи да прави големи отстъпки без насрещни жестове. Така София може да се фокусира върху по-важната цел - какво "да се прави с една Турция, която по думите на Давутоглу "не иска да е периферна страна".
"Ние нямаме никаква стратегия по отношение на Турция", констатира очевидното д-р Бойко Маринков, историк от Института по балканистика към БАН. Той нарича българската представа за съседната държава "бъркоч" от най-различни страсти, страхове и представи, някои от които със столетна давност. "Сега, въпреки че има промяна във въшнополитическата стратегия и доктрина на Турция, която пряко се отнася и до региона, в който живеем, ние не можем да отговорим адекватно", казва и д-р Йорданка Бибина, ръководител на секция "Културна история на балканските народи" към института.
За или против
Ако питате дипломати, в момента не съществува въпрос за членството на Турция в ЕС. Първо, защото е изключително хипотетичен - никой не може да предвиди какъв ще е ЕС, когато Турция е готова да бъде приета, нито дали самата Турция ще го иска. И второ, защото България нито е подготвена за него, нито има полза да отговаря сега. Изследване от 2008 г. на "Отворено общество" показа, че 31% са за членство, 33% - против, а цели 36% не могат да преценят. Официалната позиция на правителството, както и досега, е, че подкрепя европейските реформи в Турция, защото те имат оздравителен ефект върху обществото.
Тази седмица ВМРО обяви началото на поредната кампания против това. Въпреки че на шумните отрицатели е лесно да скандират, България не може да си позволи да не подкрепя, поне декларативно, съседна държава, казва Минчев. Когато наистина стане време за членство, то със сигурност ще бъде обвързано с условия, които защитават националния интерес. Маринков припомня, че Турция върви към 100 мил. население в следващите 10 години. За да оцелее до такъв пазар и икономика и за да запази демографския си баланс, на България ще й е нужна например дългосрочна клауза за ограничаване свободата на работа на турски граждани на българска територия.
Една бъдеща стратегия на България трябва да отчете и посоката, която новата външна политика на Турция поема и която може да я отведе в непознати води. България няма как да не отчита новите амбиции на Турция и трябва да опита отново да бъде нейният модел за Близкия запад. В най-добрия вариант - това ще допринесе за диалога между ЕС и Турция и ще затвърди българската роля в региона. В най-лошия - България отново ще се превърне в гранична област на два свята.
http://capital.bg /
Няма коментари:
Публикуване на коментар