Съседства

Орхан Памук, турски писател, лауреат на Нобелова награда за литература за 2006 год.

Реч на Орхан Памук, носител на Нобелова награда за литература за 2006 г.

Нищо не ми доставя такова удоволствие като това да грабна две или три нови културни списания, да отида в кабинета си и да започна да чета. Но какво очаквам като читател? За мен културните издания оформят едно пространство, в което културата се съпротивява. Или би трябвало да се съпротивява. Намирам много смущаващо, когато културните издания се опитват да се конкурират с – и са повлияни от – езика и интересите на водещите медии. Културните издания би трябвало да отхвърлят темите, предлагани от големите медии и вместо това да настояват да се занимават със собствените си теми, със собствените си грижи.

Понякога езикът на големите медии ни харесва; понякога таблоидите грабват вниманието ни, което може да ни харесва. Въпреки това културните издания не би трябвало да се занимават с темите, разглеждани от големите вестници и телевизията, които се обръщат към една голяма аудитория. За нещастие, именно това е развитието, което ние сме принудени да следваме през последните няколко години, особено при някои от по-значителните културни издания. За да привлекат интереса на читателите, те също се занимават с темите, които са повдигнати, изследвани и разпространявани от големите медии. Може би, правейки това, те дори привличат известен интерес – временно. Но в дългосрочен план те просто стават като големите медии. Онова, което искам да видя, когато отварям тези издания, са именно нещата, които не мога да намеря никъде другаде.

Друга моя грижа при четенето на културни издания е това, че те се намират прекалено много под влиянието на англосаксонския свят. Културните издания би трябвало да комуникират много по-тясно с други култури, по-близки култури, както и с културата, вътре в която се намират и към която се обръщат. Те биха могли да се противопоставят на общите тенденции на културната индустрия; те могат и би трябвало да посочват други пътища, алтернативи срещу хегемонията на англо-американската култура.

Ние сме тук, за да говорим за „съседства“, едно понятие, което за Турция би трябвало да включва Европейския Съюз. Ние обаче още не сме се превърнали в пълноценен съсед на ЕС. Нещо повече, сред съседските страни ние имаме сравнително добри отношения единствено с Гърция. Ние се подобряваме, но не можем да твърдим, че имаме добри отношения със съседите си. Вместо това ние се намираме в постоянен конфликт с тях. Може да се каже, че решаваме проблемите си с европейските съседи просто за да влезем в ЕС.

„Добросъседските отношения“ обикновено се разглеждат като нещо добро само по себе си. Да, на тази среща ние можем да величаем, празнуваме и вярваме в добросъседското поведение; това със сигурност е нещо хубаво. За международния мир съседството е важно понятие и добрите съседски отношения са необходими. Но аз все пак бих искал да поставя под въпрос едно разбиране за съседството, което е здраво установено в нашата култура и предавано на поколенията чрез мъдри пословици и поговорки.

Да, Турция трябва да се разбира добре със съседите си. Но в този културен контекст аз имам някои проблеми със съседството, както може би ги имате и вие.

За мен, да живея в един модерен град по същество означава да живея без напрежението, което идва от това, че имам съседи. Съседът е личност, която би трябвало да обичаме и която – ако не го правим – донася за нас, проследява ни, изобличава грешките в нашето държание и поведение. Доминантният дискурс в нашата култура, която твърди, че човек трябва да се разбира със съседите си, е определян до голяма степен от необходимостта да се приспособяваме към съседите си (нека да се разбираме с него или нея, за да не доносничи за нас). Този дискурс ни кара да смятаме, че това е разумното нещо, което трябва да правим.

Модерността, или копнежа по бягството от провинциалното, до известна степен представлява едно желание да се избягва съседа, да се избягват шпиониращите и контролиращи очи на общността.

В международните отношения аз наистина намирам, че съседството е важно понятие. Аз го ценя високо. И мисля, че Турция трябва да се разбира със съседите си. Но онези от нас, които живеят в големи градове, трябва да се радват, за разлика от жителите на малки градчета, че са свободни от съседите си. Разбира се, от време на време ние чукаме на вратата на съседите – когато ни се свърши кафето например. Колкото и приятно да е това, същевременно то означава, че ние отваряме вратата си за контролиращите механизми на обществото.

В турския език съществува поговорката, че „съседът знае какво чувства съседа“. Тук ние мислим за съседа като за някого, който непрестанно проверява другия, който го наглежда, който разказва на другите за разликите, които наблюдава, записва ги в тефтерче и ги запазва, за да може да ги използва отново в някой труден момент.

В основата на това лежи обичаят от Османското общество, в което държавата възлагаше на общността задачата да се открие виновника за някое престъпление; където представителят на държавната власт не можеше да проникне в общността, по начина, който познаваме от западната култура и литература; където съществуваше една култура на общността, при която всеки беше полицай и доносник; където общностите бяха трансформирани от Османското общество (което придаваше голяма важност на системата на миллета[1]) в обкръжения, в които всеки следи всекиго.

Оттук идва произходът на понятието „съседство“ – едно понятие, което ние ценим високо дори и днес. Ние турците възхваляваме понятието за „добросъседски отношения“, ние много внимаваме да се разбираме добре със съседите си. Важно е обаче да се отбележи, че поради колективното общество това едновременно означава да се разбираме добре и с държавата, с полицията, с армията. Заради съседите, заради загрижеността от въпроса: „А какво ще кажат съседите?“ всеки от нас потиска своите спорни мисли, несъгласието си, запазвайки го за самия себе си.

Нека обичаме съседите си, нека обичаме Гърция, Иран, Сирия. Нека влезем в ЕС и да живеем в мир. Но нека не изоставяме собствените си мисли, собствената идентичност, собствената личност само защото се безпокоим от това „какво ще кажат съседите“, само защото трябвало да се разбираме добре със съседите си.

Културните издания обикновено се обръщат към най-зрелите и изтънчени хора в обществото, ония с най-високо образование и приходи. Културата на съседството, от друга страна, е понятие, което обслужва нуждите на хора, които не могат да оцелеят сами в модерния град, които се нуждаят от морала, дори от културната и религиозна поддръжка на съседите си, за да могат да се задържат в модерното градско обкръжение.

Разбира се, ние трябва да сме в добри отношения със съседите си, но нека не жертваме заради това своите мисли, своите противоречиви идеи. Когато родителите ни се карат вкъщи, може би е добре да ги предупредим: „Шт, шт, какво ще си помислят съседите?“, но страхът от съседа може да ни накара да се откажем от идеите си и да започнем да мислим като всички останали. За да се върнем там, откъдето започнах, онова, което очакваме от културните издания, е те да не ни водят до мислене, подчинено на съгласието с останалите.

Аз очаквам от тази конференция, както и от влизането на Турция в Европейския Съюз, да се развиват по такъв начин. Всеки от нас трябва да мисли малко по-различно; ние не трябва да приличаме едни на други; трябва да се гордеем от съседските си различия, а не от приликите си. Нашите съседи не трябва да обсъждат нашата различност. Това е светът, който си желаем. И това е причината, поради която понятието за съседство се намира в заглавието на тази среща: защото ние желаем да живеем в един свят на разнообразие.

/1/- Миллет е системата на управление в Османската империя от 16 до 20 век, според която се е определял малцинствения статус на не-мюсюлманите и автономията на религиозните общности. Миллетът е една религиозно определяна нация в Османската империя.

Списание "Либерален преглед"

Орхан Памук държа тази реч по време на откриването на осемнадесетата Европейска Среща на Културните Издания в Истанбул от 4 до 7 ноември 2005 г.