Eвропейската алтернатива на Турция е неизбежна и
един ден тя ще бъде неотделима част от Европа като политическо, икономическо и културно пространство !

Орхан Памук

четвъртък, 10 март 2011 г.

Орхан Памук,последователният

Написано от Орхан Памук

Това интервю с Орхан Памук беше проведено в две отделни срещи в Лондон и чрез кореспонденция.

Първият разговор се проведе през май 2004, по време на английската публикация на Сняг.

За срещата беше запазено специално помещение – една осветена от луминесцентни лампи, с шумна климатична инсталация стая в мазето на хотела.

Памук се появи, облечен в черно кадифено сако, светлосиня риза и тъмни панталони, казвайки: „Бихме могли да умрем тук и никой няма да ни намери“.

Оттеглихме се в един приятен, спокоен ъгъл на хотелското фоайе, където разговаряхме в продължение на три часа, с кратки паузи единствено за кафе и сандвичи.


През април 2005 Памук се завърна в Лондон за публикацията на Истанбул и ние се разположихме в същия ъгъл на фоайето, за да разговаряме. В началото той изглеждаше доста напрегнат, и не без причина. Два месеца преди това, в интервю за швейцарския вестник Der Tages-Anzeiger, той беше казал по повод Турция, че „тридесет хиляди кюрди и един милион арменци бяха убити в тези земи и никой освен мен не се осмелява да говори за това.“ Тази реплика постави в ход яростна кампания срещу него в турската национална преса. Турското правителство продължава да отрича геноцидните кланета на арменци в Турция и е наложило закони, строго ограничаващи публичните дискусии по въпроса, надявайки се, че той ще отпадне от само себе си. Но през август Памук беше обвинен официално по член 301/1 на Турския наказателен кодекс, за „публично унижение“ на турската идентичност – престъпление, за което там се полагат до три години затвор. Въпреки възмущението, изразено от международната преса по този повод, както и енергичните протести, отправени към турското правителство от Европейския парламент и Международния PEN, в момента на излизане на това интервю, в средата на ноември 2005, Памук все още трябва да се яви пред съда на 16 декември 2005.

Интервюиращ: Как се чувствате, когато давате интервюта?

Орхан Памук: Понякога съм нервен, защото давам глупави отговори на някои безсмислени въпроси. Това ми се случва и на турски, и на английски език. Говоря лош турски език и произнасям глупави изречения. В Турция съм атакуван много повече заради интервютата, отколкото заради книгите си. Политическите наблюдатели и колумнистите в Турция не четат романи.

Реакцията към вашите книги в Европа и Съединените щати е по принцип положителна. Как ви приема критиката в Турция?

Добрите години вече отминаха. Когато публикувах първите си книги, предишното поколение от писатели залязваше, така че аз бях приветстван, защото бях нов автор.

Когато казвате „предишното поколение“, кого имате пред вид?

Авторите, които се чувстваха социално отговорни, автори, които вярваха, че литературата служи на морала и политиката. Това бяха чисти реалисти, а не експериментатори. Като авторите в толкова много други бедни страни, и те пилееха таланта си в опити да служат на нацията. Аз не исках да бъда като тях, защото дори в младостта си бях се наслаждавал на Фокнър, Вирджиния Улф, Пруст – никога не бях се стремял към социално-реалистичния модел на Стайнбек и Горки. Литературата, създавана през шестдесетте и седемдесетте, започваше да остарява, така че аз бях приветстван като автор на новото поколение.

След средата на деветдесетте, когато книгите ми започнаха да се продават в Турция в количества, за които никой дотогава не беше смеел да мечтае, годините на моя меден месец с турската преса и интелектуалци свършиха. От тогава нататък, критичното възприятие беше преди всичко реакция на публичността и продажбите, а не отговор на съдържанието на книгите. Сега, за съжаление, аз съм известен най-вече с политическите си коментари – повечето от които биват подбирани от международни интервюта и безсрамно манипулирани от някои турски националистично настроени журналисти, за да ме направят да изглеждам по-радикален и политически глупав, отколкото всъщност съм.

Значи реакцията към вашата популярност е враждебна?

Собственото ми мнение е, че това е един вид наказание заради цифрите на продажбите и политическите коментари. Но не искам да продължавам да говоря така, защото това звучи като самозащита. Може би разбирам погрешно цялата картина.

Къде пишете?

Винаги съм мислил, че мястото, където спите или мястото, което споделяте с партньорката си, трябва да бъде отделено от мястото, където пишете. Домашните ритуали и детайли по някакъв начин убиват въображението. Те убиват демона в мен. Домашното, кротко ежедневие кара да увяхва копнежа по другия свят, от който въображението се нуждае, за да може да функционира. Винаги съм имал различни апартаменти.

Веднъж обаче прекарах половин семестър в САЩ, докато бившата ми съпруга правеше докторската си дисертация в Колумбийския университет. Живеехме в апартамент за женени студенти и нямахме никакво свободно пространство, така че ми се наложи да спя и пиша на едно и също място. Напомнянията за семейния живот бяха навсякъде. Това ме разстройваше. Сутрин казвах довиждане на жена си като човек, който отива на работа. Напусках къщата, обикалях малко из квартала и се връщах обратно като човек, който идва на работа.

Преди десет години намерих един апартамент точно над Босфора, с изглед към стария град. Той може би има една от най-добрите гледки към Истанбул. Намира се на двадесет и пет минути път пеша от мястото, където живея. Всеки ден прекарвам по около десет часа там.

Десет часа на ден?

Да, аз съм голям работяга. Това ми доставя удоволствие. Хората казват, че съм бил амбициозен, и може би това също е истина. Но аз обичам това, което правя. Обичам да седя на бюрото си като дете, играещо с играчките си По същество това е работа, но същевременно то е и удоволствие, и игра.

Орхан, вашият съименник и разказвач от „Сняг“, описва себе си като чиновник, който сяда да работи всеки ден по едно и също време. Притежавате ли същата дисциплина, когато пишете?

Подчертавах чиновническата природа на писателя в противоположност на онази на поета, който в Турция е наследник на невъобразимо престижна традиция. Да бъдеш поет е нещо изключително популярно и уважавано. Повечето от османските султани и държавници са били поети. Но не по начина, по който възприемаме поетите днес. В продължение на стотици години това е бил начинът, по който човек се е утвърждавал като интелектуалец. Повечето от тези хора са събирали поемите си в ръкописи, наричани дивани. Всъщност руската дворцова поезия се нарича диванска поезия. Половината от османските държавници са създавали дивани. Това е един изтънчен и образован начин на писане, с множество правила и ритуали. Много конвенционален и много повтарящ се. След като западните идеи започват да достигат Турция, това наследство се съчетава с романтичната и модерна представа за поета като човек, изгарящ за истината. Това прибавя допълнителна тежест към престижа на поета. От друга страна, един романист е по същество човек, който преброжда пространствата чрез търпението си, бавно, подобно на мравка. Романистът впечатлява не чрез демоничната си и романтична визия, а чрез търпението си.

Писали ли сте някога поезия?

Често ми задават този въпрос. Да, когато бях на осемнадесет, публикувах няколко стихотворения в Турция, но после се отказах. Собственото ми обяснение е, че разбрах, че поетът е човек, чрез когото говори Бог. Трябва да сте обсебени от поезията. Опитах се да пиша поезия, но след известно време осъзнах, че Бог не говори с мен. Това ме натъжи и тогава се опитах да си представя какво би казал Бог, ако би говорил чрез мен. Започнах да пиша бавно и педантично, опитвайки се да го разбера. Това е писането на проза, на белетристика. Така че заработих като чиновник. Други писатели гледат на този израз като на малко обиден. Но аз го приемам; работя като чиновник.

Бихте ли казали, че писането на проза ви се удава по-лесно с течение на времето.

За нещастие не. Понякога чувствам, че героят ми трябва да влезе в някаква стая, но не знам как да го накарам. Може би сега съм по-самоуверен, което не е особено от полза, защото когато човек не експериментира, той просто записва онова, което се появява на върха на писалката му. Пиша белетристика в продължение на тридесет години, така че би трябвало да вярвам, че съм постигнал някакъв напредък. И все пак понякога стигам до задънена улица там, където никога не съм вярвал, че може да има такава. Героят не може да влезе в някоя стая и аз не знам какво да правя. Все още! След тридесет години.

Разделянето на една книга на глави е много важно за моето мислене. Когато пиша някой роман, ако знам цялата история предварително – а в повечето случаи го знам – аз го разделям на глави и си измислям детайлите, които трябва да се получат във всяка от тях. Не започвам непременно с първата глава, нито пък ги пиша по ред. Когато блокирам, което не е нещо особено тежко за мен, продължавам с всяка възможна глава, която занимава въображението ми. Може например да напиша първата до петата глава, а след това, ако не ми доставя удоволствие, да прескоча на номер петнадесет и да продължа оттам.

Искате да кажете, че очертавате цялата книга предварително?

Всичко. В Името ми е червен, например, има много герои, и за всеки герой аз бях предвидил определен брой глави. Когато пишех, понякога ми се искаше да продължа „да бъда“ някой от героите. Така че, когато свърших една от главите на Шекюре, може би глава седма, прескочих до глава единадесета, която отново е нейна. Харесваше ми да бъда Шекюре. Да се прескача от една глава на друга и да се сменя персонажа може да се окаже нещо депресивно.

Но последната глава винаги пиша най-накрая. Това е нещо фиксирано. Обичам да дразня самия себе си, да се питам какъв би трябвало да бъде краят. Мога да го напиша само веднъж. Към края, преди да свърша, спирам и преработвам повечето от ранните глави.

Имате ли читател, когато работите?

Винаги чета нещата си на човека, с когото споделям живота си. Винаги съм много благодарен, когато тази личност казва, покажи ми повече или, покажи ми какво си свършил днес. Това не само предоставя малко от необходимия външен натиск, то е също като да ви потупат по рамото майка ви или баща ви, и да ви кажат: „добра работа“. Понякога този човек може и да каже „съжалявам, не ми харесва“, но това също е наред. Харесвам този ритуал.

Винаги си спомням за Томас Ман, един от моите ролеви модели. Той събирал цялото си семейство, шестте си деца и жена си. Четял на цялото си събрано семейство. Това ми харесва. Татко разказва някаква история.

В младостта си сте искали да бъдете художник. Кога любовта към рисуването отстъпи на онази към писането?

На двадесет и две годишна възраст. От седемгодишната си възраст бях искал да стана художник и семейството ми го беше приело. Всички те мислеха, че ще бъда известен художник. Но тогава нещо се случи в главата ми – разбрах, че ми хлопа някаква дъска – и тогава спрях да рисувам и веднага започнах да пиша първия си роман.

Една дъска хлопаше?

Не мога да кажа какви бяха причините за това решение. Наскоро публикувах една книга на име Истанбул. Половината от нея е моята автобиография, до онзи момент, а останалата част е есе за Истанбул или, казано по-точно, визията на едно дете за Истанбул. Това е комбинация от мислене за образи и ландшафти, и химията на един град, от една страна – и начинът, по който едно дете възприема този град, както и автобиографията на това дете, от друга страна. Последното изречение от книгата гласи: „Не искам да бъда художник“, казах аз. „Ще бъда писател.“ Обяснение няма. Макар че четенето на цялата книга може би предоставя някакво обяснение.

Зарадва ли се семейството ви на това решение?

Майка ми беше разстроена. Баща ми показа повече разбиране, защото в младостта си е искал да бъде поет и е превел Валери на турски, но се отказал, когато бил засипан с подигравки от страна на висшата класа, към която принадлежеше.

Семейството ви прие, че можете да бъдете художник, но не и писател?

Да, защото не мислеха, че ще бъда художник по професия. Семейната традиция е строителното инженерство. Дядо ми е бил строителен инженер, спечелил много пари в строителството на железници. Чичо ми и баща ми изгубиха парите, но всички те посещаваха едно и също инженерно училище, Истанбулския технически университет. От мен се очакваше също да постъпя там и аз казах, добре, ще го направя. Но тъй като бях артистът в семейството, от мен се очакваше да стана архитект. Изглежда, че това беше решение, задоволяващо всички. Така че аз постъпих в тоя университет, но по средата на архитектурното си образование изведнъж престанах да рисувам и започнах да пиша романи.

Бяхте ли вече очертали в ума си първия роман, когато решихте да напуснете? Затова ли го направихте?

Доколкото си спомням, исках да бъда писател преди да знам какво ще пиша. Всъщност, когато започнах, имах два или три фал-старта. Още имам бележниците. Но след около шест месеца започнах сериозен проект за роман, който в края на краищата беше публикуван под името Джевдет бей и неговите синове.

Той не е преведен на английски.

По същество това е фамилна сага, също като Форсайтови или Буденброкови. Малко след като го написах започнах да съжалявам, че съм написал нещо толкова демодирано, един роман от деветнадесети век. Съжалявах, защото, някъде на около двадесет и пет, двадесет и шест години, започнах да си налагам представата, че трябва да бъда модерен писател. По времето, когато романът най-после беше публикуван, когато бях на тридесет, писането ми беше станало много по-експериментално.

Когато казвате, че сте искали да бъдете много по-модерен и експериментален, имахте ли пред очи някакъв пример?

По това време великите писатели за мен вече бяха не Толстой, Достоевски, Стендал или Томас Ман. Героите ми бяха Вирджиния Улф и Фокнър. Днес бих прибавил към тях Пруст и Набоков.

Първото изречение от „Новият живот“ е „Четях по една книга на ден и целият ми живот се промени.“ Имала ли е някоя книга такова въздействие върху вас?

Врява и безумие беше много важна за мен когато бях на двадесет и една или двадесет и две. Купих екземпляр от изданието на Пенгуин. Беше много труден за разбиране, особено с моя лош английски. Но имаше великолепен превод на турски, така че започнах да поставям турското и английско издание едни до други на масата и да чета половин абзац от едното, след което се прехвърлях на другото. Тази книга ми повлия много силно. Онова, което остана, беше гласът, който си създадох. Скоро започнах да пиша от първо лице единствено число. Обикновено се чувствам по-добре, ако персонифицирам някой герой, отколкото ако пиша от трето лице.

Казвате, че ви е отнело години, докато сте публикували първия си роман?

В двадесетте си години нямах никакви литературни връзки; не принадлежах към никоя от литературните групи в Истанбул. Единственият начин да публикувам първата си книга беше да я предложа за литературен конкурс за непубликувани ръкописи в Турция. Направих го и спечелих наградата, която беше да бъда публикуван от голямо, добро издателство. По онова време икономиката на Турция беше в тежко състояние. Те казаха, добре, ще ви дадем договор, но отложиха публикуването на романа.

Беше ли по-лесно, по-бързо, при втория ви роман?

Втората ми книга беше политическа. Не пропаганда. Вече я пишех, докато чаках първата книга да се появи. Давах на новата книга две, две и половина години. Внезапно, една нощ беше проведен военен преврат. Това беше в 1980. На следващия ден издателят на първата книга каза, че няма да я публикува, макар че имахме договор. Разбрах, че дори и да довърша втората си книга – политическата – в същия този ден, не бих могъл да я публикувам в продължение на шест или седем години, защото военните не биха го позволили. Така че мислите ми вървяха в следния ред: на двадесет и две години казах, че ще стана писател и писах в продължение на седем години, надявайки се да публикувам нещо в Турция… и нищо. Сега съм почти на тридесет и няма възможност да публикувам нищо. Готовите страници от онзи политически роман, някъде към двеста и петдесет, все още лежат някъде из чекмеджетата ми.

Веднага след военния преврат, защото не исках да изпадам в депресия, започнах трета книга, на име Тихата къща. Работех над нея през 1982, когато първата книга най-после беше публикувана. Джевдет беше добре приета, което означаваше, че можах да публикувам книгата, която вече пишех. Така че третата книга, която написах, беше втората публикувана.

Какво направи книгата ви невъзможна за публикуване по време на военния режим?

Героите бяха млади марксисти от висшата класа. Бащите и майките им посещаваха летни курорти, а самите те живееха в големи, богати къщи и се наслаждаваха на това, че са марксисти. Бореха се едни срещу други, ревнуваха се и планираха да взривят министър-председателя.

Позлатени революционни кръгове?

Младежи от висшето общество с навиците на богати хора, преструващи се, че са ултра-радикали. Но не правех морални съждения по този повод. По-скоро донякъде се опитвах да романтизирам младостта си. Представата да се хвърли бомба срещу министър-председателя щеше да бъде достатъчна, за да бъде книгата забранена.

Така че не я довърших. А човек се променя, докато пише книги. Не можете отново да станете същата личност. Не можете да продължите както преди. Всяка книга, която пише даден автор, представя определен период от развитието му. Романите могат да бъдат видени като жалони в развитието на духа на автора. Така че човек не може да се върне назад. Свърши ли се веднъж еластичността на фикцията, човек не може да я помръдне отново.

Когато експериментирате с идеи, как избирате формата на романите си? С какво започвате, с някакъв образ или с начално изречение?

Няма постоянна формула. Но за мен е въпрос на подход да не пиша два романа по един и същи начин. Опитвам се да променям всичко. Това е причината, поради която толкова много читатели ми казват, харесвах този ваш роман, жалко, че не сте написали и други като него, или пък, никога не съм харесвал романите ви докато не написахте този – това съм го слушал особено често по повод на Черната книга. Ненавиждам да чувам това. Приятно е, предизвикателство е, да се експериментира с формата и стила, с езика, с настроението и героите, и да се мисли за всяка книга по различен начин.

Темите на книгите идват при мен от различни източници. При Името ми е червен, исках да пиша за амбицията си да стана художник. Началото беше фал-старт – започнах да пиша монография, фокусираща се върху един художник. След това направих от него различни художници, работещи заедно в едно ателие. Промени се и перспективата, защото сега говореха и други художници. В началото мислех да пиша за съвременен художник, но след това си помислих, че този турски художник ще се получи твърде неоригинален, твърде повлиян от Запада, така че се върнах назад във времето, за да пиша за миниатюристите. Така намерих темата си.

Някои теми правят необходими определени формални нововъведения или разказвачески стратегии. Понякога, например, тъкмо сте видели нещо, чули нещо или видели някой филм, чели статия от вестник, а после си мислите, ще накарам един картоф да говори, или куче, или дърво. След като веднъж ви е дошла идеята, започвате да мислите за симетрия и последователност в романа. И си казвате, великолепно, още никой не е правил това преди.

И накрая, има неща, за които мисля в продължение на години. Може да ми хрумнат идеи, които споделям с приятелите си. Имам множество тефтерчета за евентуалните романи, които може би ще напиша. Не винаги ги пиша, но ако отворя едно тефтерче и започна да си записвам бележки, много вероятно е, че ще напиша този роман.

Много автори никога не биха коментирали нещата, над които работят в момента. Вие също ли пазите това в тайна?

Никога не говоря за историята. При официални случаи, когато хората питат какво пиша, имам готов отговор: роман, който се случва в съвременна Турция. Откривам се само пред много малко хора и то само когато знам, че те няма да ме наранят. Онова, което правя, е че говоря за джунджуриите – ще накарам един облак да говори, например. Обичам да гледам как хората реагират на такива неща. Това е детинско. Правех го много често докато пишех Истанбул. Мисълта ми е като на малко игриво дете, опитващо се да покаже на баща си колко е умно.

Думата „джунджурия“ има негативна конотация.

Човек започва с някаква джунджурия, но ако вярва в нейната литературна и морална сериозност, в края на краищата тя се превръща в сериозно литературно откритие. Превръща се в литературно послание.

Критиците често окачествяват романите ви като постмодерни. Струва ми се обаче, че вие извличате разказваческите си трикове преди всичко от традиционни източници. Цитирате например от „Хиляда и една нощ“ и други класически текстове на източната традиция.

Това започна с Черната книга, макар и да бях чел Борхес и Калвино още преди това. Отидох с жена си в Съединените щати през 1985 и там за пръв път се срещнах със забележителността и огромното богатство на американската култура. Като турчин идещ от Средния изток, опитващ се да се утвърди като автор, се почувствах сплашен. Така че се върнах обратно, отидох обратно при „корените“ си. И разбрах, че моето поколение трябва да изобрети една модерна национална култура.

Борхес и Калвино ме освободиха. Разбирането за традиционната ислямска култура беше толкова реакционно, толкова политическо, и използвано от консерваторите по такива остарели и глупави начини, че никога не съм си мислил, че мога да захвана нещо с този материал. Но когато се оказах в Съединените щати, осъзнах, че мога да се завърна към този материал с една Калвиновска или Борхевска умонагласа. Трябваше да започна с прокарването на строго разграничение между религиозните и литературни конотации на ислямската литература, така че да мога лесно да усвоя нейното богатство от игри, джунджурии и притчи. Турция притежава изтънчена традиция на много изискана, орнаментална литература. Но по-късно социално ангажираните писатели изпразниха литературата от новаторското й съдържание.

Има множество алегории, които се повтарят в различните разказвачески традиции – ония на Китай, Индия, Персия. Реших да ги използвам и да ги поставя в съвременния Истанбул. Това е експеримент – да се смеси всичко, като в някакъв дадаистки колаж; Черната книга притежава това качество. Понякога всички тези източници се смесват и възниква нещо ново. Така че аз поставих всички тези пренаписани истории в Истанбул, прибавих детективска интрига – и онова, което се получи, беше Черната книга. Но в основата й стоеше пълната сила на американската култура и моето желание да бъда сериозен експериментален автор. Не бих могъл да пиша социален коментар за проблемите на Турция – те ме карат да се чувствам прекалено заплашен. Така че трябваше да опитам нещо друго.

Искали ли сте някога да правите социални коментари чрез литературата?

Не. Реагирах срещу по-старото поколение писатели, особено през осемдесетте години. Казвам това с цялото полагащо се уважение, но техните теми бяха много тесни и провинциални.

Да се върнем обратно към времето преди „Черната книга“. Какво ви накара да напишете „Бялата крепост“? Това е първата книга, при която използвате една тема, която ще се повтаря отново и отново в останалите ви романи – превъплъщението. Как мислите, защо идеята да се превърнете в някой друг се явява толкова често в прозата ви?

Това е нещо много лично. Имам много конкурентно настроен брат, който е само осемнадесет месеца по-възрастен от мен. По един особен начин той се превърна в мой баща – в един фройдистки смисъл, така да се каже. Той беше човекът, който се превърна в мое второ аз, в олицетворение на властта. От друга страна, ние имахме и едно изпълнено с конкуренция, братско другарство. Много сложна връзка. Писал съм обширно за това в Истанбул. Бях типично турско момче, добър във футбола и възторжено участващ във всякакви игри и състезания. Той беше много добър в училище, по-добър от мен. Изпитвах ревност към него, както и той към мен. Той беше разумната и отговорна личност, човекът, към когото се обръщаха възрастните. И докато аз се интересувах от игри, той се интересуваше от правила. Състезавахме се през цялото време. И аз си въобразявах, че съм той, такива неща. Създадох си образец. Завист, ревност – това са темите, които чувствам дълбоко. Винаги се безпокоя от мисълта до каква степен силата или успехите на брат ми може да оказват влияние върху мен. Това е много съществена част от моята умонагласа. Осъзнавам го, така че поставям известна дистанция между себе си и тези чувства. Знам, че те са нещо лошо, така че притежавам решимостта на един цивилизован човек да се боря срещу тях. Не казвам, че съм жертва на ревността. Но това е галактиката от нервни точки, с които се опитвам да се справям през цялото време. И, разбира се, в края на краищата те се превръщат в теми на всичките ми истории. В Бялата крепост, например, почти садомазохистичното отношение между двамата герои се основава на отношението ми към брат ми.

От друга страна, темата на това превъплъщение се отразява в несигурността, която Турция изпитва при срещите си със западната култура. След като написах Бялата крепост, аз осъзнах, че ревността – страхът да бъдеш повлиян от някой друг – напомня за позицията на Турция, когато тя гледа на запад. Нали разбирате, стремежът да бъдеш озападнен, а след това обвинението, че не си достатъчно автентичен. Опитът да сграбчиш европейския дух, и последващото го чувство за вина, поради стремежа към имитация. Подемите и спадовете на това настроение напомнят за отношението между състезаващи се един с друг братя.

Мислите ли, че постоянната конфронтация между източните и западни импулси на Турция ще бъде някога разрешена по мирен начин?

Аз съм оптимист. Турция не трябва да се безпокои от това, че има две умонагласи, че принадлежи към две култури, има две души. Шизофренията ви прави интелигентни. Човек може и да изгуби връзката с реалността – аз съм писател на фикции, така че не мисля, че това е нещо чак толкова лошо – но той не трябва да се страхува от шизофренията си. Ако се безпокоите прекалено много от това, че една част от вас може да убие другата, ще си останете с единичен дух. А това е нещо по-лошо от болестта. Това е моята теория. Опитвам се да я разпространявам в турската политика, сред турските политици, които изискват страната да има една последователна душа – че тя трябва да принадлежи или към Изтока, или към Запада, или да бъде националистическа. Аз се отнасям критично към този монистичен възглед.

И как се приема това в Турция?

Колкото повече се възприема идеята за една демократична, либерална Турция, толкова повече се възприема и моето мислене. Турция може да се присъедини към Европейския съюз единствено с тази визия. Това е един начин на борба против национализма, борба против реториката на „нас“ против „тях“.

И все пак в „Истанбул“, в начина, по който романтизирате града, вие изглежда оплаквате загубата на Османската империя.

Не оплаквам Османската империя. Аз съм човек, който се стреми към Запада. Радвам се, че процесът на озападняване се е случил. Критикувам само ограничения начин, по който управляващият елит – имайки пред вид както бюрокрацията, така и новите богаташи – са възприемали този процес. Липсвало им е самочувствието, необходимо, за да се създаде една национална култура, богата на свои собствени символи и ритуали. Те не са се стремили да създадат една истанбулска култура, която да бъде органично съчетание от Изток и Запад; те просто са събрали едни с други западните и източни неща. Разбира се, съществувала е силна местна османска култура, но тя малко по малко е завехнала. Онова, което те е трябвало да направят, и вероятно не са могли да направят в достатъчна степен, е било да изобретят една силна местна култура, която да бъде комбинация – а не имитация – от източното минало и западното настояще. Самият аз се опитвам да върша същото в книгите си. Вероятно новите поколения ще го направят, и присъединяването към Европейския съюз няма да разруши турската идентичност, а ще я накара да разцъфти и ще ни даде повече свобода и самочувствие, за да изобретим една нова турска култура. Робското имитиране на Запада или на старата мъртва османска култура не може да бъде решение. Трябва да се направи нещо от тези неща без прекомерни страхове дали принадлежим прекалено много към едните или другите от тях.

В „Истанбул“ обаче вие изглежда се идентифицирате с чуждия, западен поглед към собствения си град.

Но аз обяснявам и защо един озападнен турски интелектуалец може да се идентифицира със западния поглед – създаването на Истанбул е процес на идентификация със Запада. Винаги е налице тази дихотомия и е много лесно човек да се идентифицира с източния гняв. Всеки човек е понякога от Изтока, а понякога от Запада – всъщност една постоянна комбинация от двете неща. Харесва ми идеята на Едуард Саид за Ориентализма, но тъй като Турция никога не е била колония, нейното романтизиране никога не е било проблем за турците. Западният човек не е унижавал Турция по същия начин, по който е унижавал арабите или индийците. Истанбул е бил окупиран само в продължение на две години и вражеските кораби са си отишли както са и дошли, така че това не е оставило дълбок белег върху духа на нацията. Онова, което е оставило дълбок белег, е загубата на Османската империя, така че аз не изпитвам този страх, това чувство, че западняците гледат на мен отвисоко. Но след основаването на републиката е възникнал един вид силно притеснение, защото турците са искали да усвоят западната култура, но не са отишли достатъчно далеч, което пък е оставило усещането за културна малоценност, с което трябва да се занимаваме днес и което аз вероятно правя от време на време.

От друга страна, белезите не са толкова дълбоки, колкото при други нации, които са били окупирани или колонизирани в продължение на няколкостотин години. Турците никога не са били потискани от западните сили. Потисничеството, от което турците са страдали, е било самоналожено; ние сме изтрили историята си, защото това е било практичното решение. В това потискане има и едно усещане за нестабилност. Но самоналоженото озападняване е донесло със себе си и изолация. Индийците са се изправили лице в лице с потисниците си. Турците са били странно изолирани от западния свят, който са имитирали. През 1950-те и дори през 1960-те, когато някой чужденец е отсядал в истанбулския Хилтън, това е било отбелязвано от всички вестници.

Вярвате ли, че съществува някакъв канон или че нещо такова изобщо трябва да съществува? Чували сме за западен канон, но какво ще кажете за един не-западен канон?

Да, съществува и друг канон. Той трябва да бъде изследван, развиван, споделян, критикуван и най-накрая, приет. В момента така нареченият източен канон е в развалини. Величествените текстове са навсякъде около нас, но няма воля те да бъдат събрани на едно място. От персийските класици, до всички индийски, китайски и японски текстове, тези неща трябва да бъдат оценени критически. А в момента канонът се намира в ръцете на западни учени. Това е центърът на разпространение и комуникация.

Романът е една много западна културна форма. Има ли той някакво място в източната традиция?

Модерният роман, откъснат от епическата форма, е по същество нещо не-ориенталско. Защото романистът е човек, който не принадлежи към някаква общност, не споделя основните инстинкти на общността, който мисли и съди с култура, различна от онази, в която живее. Щом веднъж съзнанието му стане различно от онова на общността, към която принадлежи, той става аутсайдер, самотник. И богатството на неговия текст идва от тази воайористка визия на аутсайдера.

Щом веднъж развиете навика да гледате на света и да пишете за него по този начин, получавате и желанието да се разделите от общността. Това е моделът, за който мислех при писането на Сняг.

„Сняг“ е вашата най-политическа книга, публикувана досега. Как я замислихте?

Когато започнах да ставам известен в Турция в средата на 1990-те, по време, в което войната срещу кюрдските партизани беше много силна, старите леви автори и новите модерни либерали искаха да им помогна, да подписвам петиции – започнаха да ме карат да върша политически неща, несвързани с книгите ми.

Скоро управляващите реагираха с кампания за опетняване на името ми. Започнаха да ме наричат с различни епитети. Това ме разгневи силно. След известно време започнах да се питам какво ще стане, ако напиша политически роман, в който да се заема със собствените си духовни дилеми – произходът от семейство от високата средна класа, чувството за отговорност пред ония, които не разполагат с политическа репрезентация. Започнах да го пиша веднага след като свърших Името ми е червен.

Защо го поставихте в малко градче, Карс?

Карс е известен като един от най-студените градове в Турция. И от най-бедните. През ранните осемдесет години цялата първа страница на един от големите вестници беше посветена на бедността в Карс. Някой беше пресметнал, че целият град може да бъде купен за около един милион долара. Политическият климат беше труден, когато аз исках да отида там. Околностите на града са населени най-вече от кюрди, но центърът е комбинация от кюрди, хора от Азербайджан, турци и всякакви други. Имаше също и руснаци, и германци. А освен това има и религиозни различия, между сунити и шиити. Войната, която турското правителство водеше против кюрдските партизани беше толкова ожесточена, че беше невъзможно да се отиде като турист. Знаех, че не мога да отида там просто като романист, така че помолих един издател на вестник да ми даде журналистическа карта, с която да посетя района. Той е доста влиятелен и лично се обади на кмета и шефа на полицията, за да им каже, че идвам.

Веднага щом пристигнах отидох на посещение при кмета и се ръкувах с шефа на полицията, така че да не ме арестуват още не улицата. Всъщност други полицаи, които не са знаели, че съм там, действително ме арестуваха и ме отведоха, вероятно с намерение да ме бият. Незабавно им посочих имена – познавам кмета, познавам шефа… Бях подозрителен за тях. Защото, макар и на теория Турция да е свободна страна, всеки чужденец вече беше подозрителен – някъде докъм 1999. Надявам се, че днес нещата са станали много по-прости.

Повечето от хората и местата от книгата се основават на реални неща. Например, местният вестник, от който се продават двеста и петдесет екземпляра, е истински. Отидох в Карс с фотоапарат и видеокамера. Снемах всичко и след това го показвах на приятелите си в Истанбул. Всички мислеха, че съм малко луд. Случиха се и други неща. Като например разговорът с издателя на вестника, който описвам, и който казва на Ка какво той е правил предния ден и Ка го пита откъде знае, а той му отговаря, че е слушал полицейските предаватели и че полицията е следила Ка през цялото време. Това е истина. Те следяха и мен.

Местният телевизионен говорител ме представи по телевизията и каза, нашият известен писател пише статия за националния вестник – това беше много важно нещо. Наближаваха местни избори и хората започнаха да ми отварят вратите си. Всички искаха да ми кажат по нещо за националния вестник, да покажат на правителството колко бедни са. Не знаеха, че ще ги поставя в роман. Мислеха, че ще ги представя в статия. Признавам, че това беше цинично и жестоко от моя страна. Макар че наистина мислех да напиша и статия.

Изминаха четири години. Отивах дотам и се връщах. Имаше едно малко кафене, в което отсядах да пиша и да си вземам бележки. Един приятел-фотограф, когото бях поканил да дойде заедно с мен, защото Карс е красиво място когато вали сняг, чул там един разговор. Хората си приказвали, докато аз съм си записвал това или онова, що за статия пише тоя? Минаха три години, достатъчно време, за да се напише роман. Бяха ме хванали.

Каква беше реакцията по отношение на книгата?

В Турция, както консерваторите – или политическите ислямисти – така и секуларистите бяха подразнени. Не чак дотам, че да се опитват да забраняват книгата или да ме преследват. Но те бяха подразнени и писаха за това в националните ежедневници. Секуларистите бяха подразнени, защото бях написал, че цената на това да бъдеш секуларен радикал в Турция е да забравиш, че заедно с това трябва да бъдеш и демократ. Силата на секуларистите в Турция идва от армията. Това разрушава турската демокрация и културата на толерантността. Когато имате такава силна намеса на армията в политическата култура, хората губят самочувствието си и се осланят изцяло на армията за решаването на проблемите си. Те обикновено казват „страната и икономиката са пълна бъркотия, да повикаме армията да оправи нещата.“ Но както те почистват, така и разрушават културата на толерантността. Множество заподозрени бяха измъчвани; сто хиляди души бяха хвърлени в затвора. Това подготвя почвата за нови военни преврати. Имаше по един такъв на всеки десет години. Така че аз се отнасях критично към секуларистите по тази причина. А на тях не им харесваше и това, че описвах ислямистите като човешки същества.

Политическите ислямисти пък бяха подразнени от това, че бях писал за един ислямист, който е имал секс преди женитбата. Точно толкова просто. Ислямистите винаги се отнасят подозрително към мен, защото аз не идвам от тяхната култура и защото имам езика, поведението и дори жестовете на един по-западно настроен и привилегирован човек. Те си имат собствени проблеми на представянето и питат „как е възможно той изобщо да пише за нас? Той не разбира.“ Това също са неща, които включих в части от романа.

Но не ми се иска да преувеличавам. Оцелях. Те всички четоха книгата. Може да са се разгневили, но все пак това, че приеха мен и книгата ми такива, каквито сме, е знак за увеличаващите се либерални настроения. Реакциите на хората от Карс също бяха раздвоени. Някои казаха, да, така е. Други, обикновено турски националисти, се чувстваха нервни поради това, че съм споменал арменците. Онзи телевизионен говорител например постави книгата ми в символична черна торба, изпрати ми я по пощата и каза на пресконференция, че съм правел арменска пропаганда – което, разбира се, е абсурдно. Ние имаме една толкова провинциална, националистическа култура.

Превърна ли се книгата ви в един вид cause célèbre, в смисъла на Рушди?

Не, ни най-малко.

Това е една ужасяващо мрачна, песимистична книга. Единственият човек в целия роман, който е способен да слуша всички – Ка – накрая е презиран от всички.

Може и да съм драматизирал позицията си на писател в Турция. Макар и да знае, че е презиран, той се наслаждава на възможността да води диалог с всички. А освен това той притежава много силен инстинкт за самосъхранение. Ка е презиран, защото те виждат в негово лице западен шпионин – нещо, което е казвано за мен много пъти.

За мрачността съм съгласен. Но пък хуморът е начин да се излезе от нея. Когато хората казват, че тя е мрачна, аз ги питам, а не е ли смешна? Мисля, че в нея има хумор. Поне това беше нещото, което се опитвах да правя.

Отдаването на писателството ви е донесло неприятности. И много вероятно ще ви донесе още повече. То е довело до прекъсване на емоционални връзки. Това е висока цена.

Да, но то е нещо чудесно. Когато пътувам и не съм сам на писалищната си маса, след известно време ставам депресивен. Най-щастлив съм, когато съм сам в някоя стая и си измислям неща. Повече от обричане на изкуството или на професията, това е обричане на самотата в някоя стая. Продължавам да поддържам този ритуал, да вярвам, че това, което върша сега, ще бъде публикувано някой ден, оправдавайки моите блянове. Нуждая се от самотните часове на една писалищна маса с добра хартия и писалка – по същия начин, по който някои хора се нуждаят от хапчета, за да поддържат здравето си. Зависим съм от тези ритуали.

За кого пишете тогава?

Колкото повече напредва животът, толкова повече си задавам този въпрос. Написал съм седем романа. Много би ми се искало да напиша други седем преди да умра. Но пък животът е кратък. Защо да не му се наслаждаваме малко повече? Понякога наистина трябва да се принуждавам. Защо го правя? Какъв е смисълът на всичко това? Първо, както казах, това е инстинкт – да бъда сам в някаква стая. Второ, у мен има една почти момчешка страна, която постоянно иска да напише отново някоя добра книга. Все по-малко и по-малко вярвам във вечността на авторите. Ние четем много малко от книгите, написани преди двеста години. Нещата се променят толкова бързо, че днешните книги сигурно ще бъдат забравени след сто години. Много малко от тях ще продължават да се четат. След двеста години, може би пет книги, написани днес, ще продължават да живеят. Сигурен ли съм, че пиша една от тези пет? Но пък дали това изобщо е смисълът на писането? Защо би трябвало да се тревожа от въпроса дали ще бъда четен след двеста години? Не трябва ли да се тревожа по-скоро от това, че трябва да живея повече? Необходимо ли ми е утешението, че ще бъда четен в бъдещето? Мисля си за всички тези неща и продължавам да пиша. Не знам защо. Но никога не се отказвам. Вярата, че книгите му ще имат някакво влияние в бъдещето е единственото утешение, с което писателят разполага, за да изпитва удоволствие в този живот.

Вие сте много продаван автор в Турция, но книгите, които продавате у дома, са далеч по-малко от ония, които се продават в чужбина. Преведен сте на четиридесет езика. Когато пишете сега, мислите ли вече за една по-широка глобална публика? Пишете ли сега за една по-голяма аудитория?

Разбирам, че публиката ми вече не е изключително национална. Но дори и когато започвах да пиша, сигурно съм се опитвал да достигна една по-широка група читатели. Баща ми често казваше зад гърбовете на някои от своите турски приятели-писатели, че те „се обръщат само към националната аудитория“.

Налице е един проблем при осъзнаването на собствената читателска публика, независимо дали тя е национална или международна. Последните ми две книги имаха средно по около половин милион читатели по целия свят. Не мога да отричам, че осъзнавам тяхното съществуване. От друга страна, никога не изпитвам усещането, че върша нещата, за да им се харесвам. Дори мисля, че читателите ми биха го почувствали, ако бих го направил. Установил съм си собствено правило, още от самото начало, че когато и да почувствам очакванията на някой читател, ще бягам настрана. Дори и начинът, по който композирам изреченията си – подготвям читателя за нещо, а след това го изненадвам. Може би това е причината, поради която обичам дългите изречения.

За повечето не-турски читатели оригиналността на вашето писане има силна връзка с турската обстановка. Но как бихте разграничили работата си от останалите в един турски контекст?

Налице е проблемът с онова, което Харолд Блум нарича „страхът от влиянието“. Като всички автори и аз го изпитвах, когато бях млад. В ранните ми тридесет години постоянно си мислех, че може би съм прекалено силно повлиян от Толстой или Томас Ман – стремях се към този вид благородна, аристократична проза в първия си роман. Но в края на краищата ми хрумна, че ако и да съм може би повлиян в техниките си, фактът, че работя в тази част на света, толкова далеч от Европа – или поне така ми се струваше по онова време – и опитвайки се да привлека вниманието на една толкова по-различна аудитория, в един толкова по-различен културен и исторически климат, ще ми гарантира оригиналност, дори и ако тя е евтино спечелена. Но това е и доста трудна работа, тъй като техниките не се превеждат, нито пък пътуват толкова лесно.

Формулата на оригиналността е много проста – поставете заедно две неща, които не са били заедно преди това. Погледнете към Истанбул, едно есе за града и за начина, по който определени чужди автори – Флобер, Нервал, Готие – са го виждали, и как техните гледища са повлияли на определена група турски писатели. Заедно с това есе за изобретяването на истанбулския романтичен пейзаж ви се поднася една автобиография. Никой не е правил нещо такова преди. Поемайте рискове и ще направите нещо ново. С Истанбул се опитах да направя една оригинална книга. Не знам до каква степен съм успял. Черната книга също беше нещо такова – съчетайте в едно някакъв носталгичен прустовски свят с ислямски алегории, истории и трикове, а след това ги поставете всички в Истанбул и гледайте какво става.

„Истанбул“ създава усещането, че вие винаги сте били много самотна фигура. Със сигурност вие сте сам като писател в днешна Турция. Вие сте израснал и продължавате да живеете в един свят, от който сте откъснат.

Макар и да съм израсъл в многобройно семейство и да съм научен да почитам общността, по-късно аз придобих импулса да се отдръпвам настрана. У мен има една саморазрушителна страна, и в моменти на ярост или гняв аз върша неща, които ме откъсват от приятната компания на общността. Рано в живота си установих, че общността убива въображението ми. Нуждая се от болката на самотата, за да накарам въображението си да работи. И тогава се чувствам щастлив. Но, бидейки турчин, след известно време аз отново се нуждая от утешителната нежност на общността, която може би съм разрушил преди това. Истанбул разруши връзката с майка ми – ние не се виждаме вече. И, разбира се, почти не се срещам с брат си. Връзката ми с турската публика, поради последните ми коментари, също е трудна.

До каква степен се чувствате турчин тогава?

Първо, роден съм турчин. Щастлив съм за това. В международен план: възприеман съм повече като турчин, отколкото самият аз виждам себе си. Познат съм като турски автор. Когато Пруст пише за любовта, хората виждат в това някой, който говори за универсалната любов. А, особено в началото, когато аз пишех за любов, хората казваха, че съм пишел за турската любов. Когато нещата ми започнаха да бъдат превеждани, турците се гордееха с това. Те ме изтъкваха като един от тях. За тях аз бях повече турчин. Щом веднъж станете международно известен и вашата турскост започне да бъде подчертавана международно, то и самите турци започват да я подчертават, те ви искат за себе си. Чувството ви за национална идентичност става нещо, което другите манипулират. То ви се налага от други хора. Сега те се притесняват повече за международното представяне на Турция, отколкото за моето изкуство. Това причинява все повече и повече проблеми в моята страна. Благодарение на онова, което четат в популярната преса, все повече и повече хора, които не са чели книгите ми, започват да се тревожат за нещата, които казвам пред външния свят за Турция. Литературата е направена от добро и зло, от демони и ангели, и все повече и повече те се тревожат единствено за моите демони.

Ноември 2005
Интервю: Анхел Гуриа-Кинтана

http://www.librev.com / portalturkey.blogspot.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Петиция за свалянето на имунитета на Волен Сидеров

Избитите от комунистическия режим на Тодор Живков по време на т.нар. "Възродителен процес".2