Снимка:в."Марица"Ерол Ибрахимов:Не губя свободата си, защото не ме е страх
От Ангел Зафиров
Ерол Ибрахимов е фронтмен на българската Ска група Уикеда. Групата се появява на сцената през далечната 1998 година и всъщност много хора преживяха с тяхната музика тази идиотска трансформация на обществото ни. Десет години по-късно Ерол все още има какво да ни каже – за децата, за музиката, за революцията, за свободата, когато вече напълно заслужено може да обяви: „Музиката ни остана във времето“.
Дъщеря ти е на 8 години, а синът на 5. Когато се роди дъщеря ти, как се промени живота ти?
Когато я видях в родилния дом, не можех изобщо да проумея какво всъщност се случва, толкова бях шашнат и паниран – не знам за другите мъже, но аз бях по-притеснен от жена си. Бях в ступор, не можех да мисля, нямах никаква идея какво се случва.
Помогна ми това, че започнах да се включвам в тия най-обикновените неща – сменяне на памперс, хранене на детето. Да го носиш, когато има колики и реве, да ставаш нощно време и да го приспиваш, да я разхождам с количката. И малко по малко започнах да осъзнавам, да преодолявам тоя егоизъм.
Малко хора го осъзнават това нещо, някои хора не знаят, че са родители може би до края, докато са живи, защото не могат да преодолеят егоизъма си и да се прежалят. Те казват, че обичат децата си, но обичат повече себе си. А всичките проблеми с децата са точно заради това, че родителите обичат повече себе си, не са готови на тая саможертва в най-възвишения смисъл на думата.
Няма революция, няма идея, която заслужава такава саможертва. Имаш нов живот – най-истинското нещо, и това е истинското изпитание за човек и неговата стойност, за това колко е човек. За мен това е и смисълът на живота, колкото и да си говорим глупости – че има нещо, а може и да го няма, има ли Бог, няма ли Бог.
От какво БГ таткото лишава най-често децата си?
От присъствието си. Това е огромната грешка. Той липсва. На рождения ден се явява с подарък или някоя събота или неделя се ходи на Витоша, или в зоологическата градина. Общо взето така го е повлякъл живота и ситуацията, че трябва да се изкарват пари и да се осигури материалното благополучие на детето.
Да го прати на английски, на плуване, на карате, да му даде образование, а забравя най-важното нещо – детето иска родителя до себе си. И с нищо не можеш да купиш това да си поиграеш с него. Или да зададе един от тия хиляди въпроси, които децата започват да задават около 2, 3 години. Когато не си там, за да му отговориш на тия въпроси, после вече е късно. Те забравят да питат и не искат да питат.
Много родители достигат до това по-късно, че се прекъснала връзката с децата. Правят някакви неща, които ти не можеш да си обясниш защо. Защо не им казват?! Защо стават хора, които не познават. Тогава се получава тая пропаст.
Другият проблем е, че българските деца се отглеждат от българските майки и българските баби. В някакви по-редки случаи – от българските гледачки на деца.
А ти как постъпваш с твоите деца?
С моите деца сме учили много неща, когато играем. Когато ходим в парка и те ме питат „Тате как сега небето така се е образувало“ и аз започвам да им обяснявам теорията за Големия взрив.
А после ме питат „А не е ли дядо Бог създал Земята?“ И аз почвам да им разказвам библията. „Господ е създал света за 6 дни и на седмия си е починал. Направил човек от кал, а жената е направил от реброто на човека“. И стигаме до някакви спорове. Така децата получават познания по най-безболезнения начин.
Аз нямам доверие на образователната система, особено на българската. Много често уврежда развитието на децата. Особено когато родителят избягва отговорността за възпитанието на децата си и я прехвърли на образователната система. Нали много родители казват „На какво ги учат тия в училище?!“ Учат ги на каквото могат.
Дъщеря ми рисува много хубаво – като всяко дете. Страхотно въображение, разчупва пространството, за нея няма ограничения, истинска творческа фантазия. От както започна да ходи на училище и да има часове по изобразително изкуство, започна да рисува адски скучно. Прави земята отдолу, хората стъпили на нея, което за мене е прекъсване на творческото начало у човека в най-ранна възраст.
Отглеждането на деца е свързано с някаква особена саможертва, прежалване. Ти как постигна това?
В много случаи отглеждането на дете е свързано с неприятни преживявания. Тъкмо е почнал мача и трябва да станеш, защото реве бебето. И точно, когато си смачкан от работа, се излягаш на дивана и идва някакво малко същество „тате, защо…“ и някакъв въпрос, на който си отговарял хиляди пъти. И първата ти реакция е да му плеснеш един зад врата и да го изпратиш да си играе с хилядите играчки, които си му купил. „Е, вчера ти купих робот за 50 лева. Гормит, огромен, защо не си играеш с него, а ми идваш да ми досаждаш с глупави въпроси?!“. Това е огромна грешка, която правят много бащи.
Мислил ли си, ако има едно задължително нещо, на което да научиш децата си, което няма да престъпиш?
Мисля си, че ако аз съм добър в живота и спазвам някакви морални принципи, детето ми няма начин да не ги следва.
Единственото, което ми се иска да ги науча и което по някой път усещам, че като че ли нямам контрол и власт над това нещо, е толерантността. Моите деца например никога не са плашени със „Слушай, защото ще дойдат да те вземат циганите“. Обаче децата ми ходят на училище, на детска градина и започват да ми казват „Тате, да знаеш, че циганите крадат много“. И усещам как се ядосвам вече „Няма такова нещо“, казвам, „циганите са хора като всички останали. Те не крадат и не лъжат повече от българите“.
Имаше един случай, с дъщеря ми видяхме клошари – циганин и дете, в контейнерите ровеха и дъщеря ми отиде към тях и започна да им говори на английски. Каза „Хелоу, май нейм из Зора“. Нямаше понятие за това определение за циганите, което влага обществото, политически некоректното. Колкото и смешно да звучи на някакви хора, всичко започва с думите и това е което ми се ще да ги науча, че хората са хора. Звучи като клише, само че аз го виждам в действие – тая нетолерантност, която започна с думите най-напред и се превръща после в проблем. Не знам до каква степен ще успея да предпазя децата си от вредното влияние на обществото. Защото малко хора се замислят, когато говорят по между си. И е обяснимо – то тука политиците говорят без да се замислят.
И наистина в момента се чувствам като ги казвам тия неща малко глупаво: „На тоя па да му имам проблема. Какви други проблеми има, криза е сега, нема какво да ядеме. Не ми говори за политически коректен език“. Но за мен е важно да ги науча на толерантност.
Минаха 10 години от първия ви албум. Какво се спромени, какво се случи?
За мен най-важното е, че оцеляхме. Можеше да си останем някакво чудо за три дни. Минахме през много етапи, много периоди и ето, че 10-12 години по-късно ние продължаваме да свирим и да сме актуални. Изредиха се сигурно 3, 4 поколения, хората, които идваха тогава, 20 и няколко годишни на концертите, и сега са 30 и няколко годишни, вече ги няма. Нещо работят, заети са, не могат да дойдат. Сега почват да идват други. Напук на всичките прогнози музиката ни остана във времето.
А стана ли Уикеда част от масовата култура?
Предполагам, че сме част, щом сме продали на времето 30 000 копия, или са ни въртели парчето 3000 пъти по радиото за една седмица. Това е някакъв парадокс, защото това не сме го очаквали, а пък и никога тоя тип музика не е била в „мейнстрийма“. Гарт Брукс винаги е имал повече фенове от Съблайм и то това е нормално. На нас ни помогна това, че имахме хит.
Преди 10 години имаше едно такова радостно вълнение от това да си купиш касетка, диск, тениска, а сега?
Сега се изгуби се малко тая меломанщина, това манияшкото да имаш диск или плоча, но времената са други. Сега на емпетройката си правиш твои албуми, компилации. Много по-интерактивно е потреблението на културата.
Самият потребител е повече участник в процеса на потреблението. Има лоши неща в това, има и добри. Има албуми, примерно Dark Side of The Moon, не можеш да вземеш и да го накълцаш на парчета, и да го сложиш в Mp3 плеъра, както можеш да направиш с Лейди Гага или Рамщайн.
Лейди Гага и Рамщайн – това ли описва съвременното слушане на музика?
Имаше купон в блока и тийнейджърите слушаха точно така музиката. Рамщайн, после кючек, после Лейди Гага – това е някакво много еклектично слушане на музика. А напоследък много хора са започнали да купуват плочи и може би ще има някакво връщане към такова по-натурално слушане на музика, да го пипнеш, да го видиш, да му прочетеш обложката.
Има ли шоубизнес в България?
Искам, не искам и аз съм част от шоубизнеса, ние сме някакви артисти и представяме някаква програма. И в тоя смисъл има някакъв бизнес. Щом правим концерти, хората се събират в клубовете, но някак си се трансформират нещата, на друг принцип започва да работи бизнеса.
Откъде идват парите в тоя бизнес?
От свиренето, от живото свирене. Тенденцията сега е да се вдигат хонорарите за свирене за сметка на падналите продажби на музика.
Как си обясняваш падналите продажби?
Ами Интернет най-много, другото е, че българите си има старата нагласа, че музиката, театъра, киното е нещо, което не трябва чак някакви пари да се дават за него. Щуреца си свири, а баба Мравка мъкне зърното. На щуреца му е добре с гъдулката, забавлява се. Защо са му пари?! Но напоследък има някаква промяна, започват да оценяват хората това, което се прави.
Преди 4, 5 години, когато се опитвахме да вдигнем входа за свиренето, във форумите започна едно „алчници“. А сега хората свикнаха, че това нещо струва пари. То си е продукт като хляба и сиренето и тия хора, които го правят, трябва да живеят по някакъв начин. Трябва поне един път на ден да се хранят.
Но тия пари нямаше ли иначе да отидат при изпълнителите?
За мен нещата в шоубизнеса стоят много по-реално, по-човешки. Има един момент, в който някакви супер звезди, може би наистина, защото музиката им е добра и това, което правят е огромно, но получават огромни хонорари и живеят в дворци като някакви шейхове, но все пак това е артист. Тоя труд, който влага един артист не е толкова по-важен от труда на всеки един друг човек. Днес от Интернет губят най-много големите компании, които така или иначе облъчват хората, за да купуват някакъв боклук в буквалния смисъл на думата. Ако човек не е до такава степен облъчен, че да търси боклука, може да открие хубави и смислени неща. Да ги открие сам, без да има нужда от посредник.
Какво му остава на изпълнителя, който е извън системата на посредниците?
Естествено в медийното пространство, в телевизии, радиа, в големи списания, са си все същите боклуци, но понякога може да се пробие.
Онзи ден гледах в Интернет за Лилана, която направила парче със Снуп Дог, и в турска телевизия някаква водеща се присмива на акцента на Лилана. И тая турска телевизия получила хиляди гневни имейли от българи. Ама Бритни Спиърс да е по-добра певица от Лилана? Акцентът й е по-добър, защото тя е учила в училище английски език, а не български – хубаво, но защо хората трябва да се карат за такива безсмислени неща, когато е ясно, че това е продукт на някакви хитри продуценти, които са сетили да пробутат нещо на хората с цел печалба – то е ясно. То е като продажбата на мобилни телефони.
Кога си купи диск за последно?
От години не съм си купувал диск и то не е толкова заради средствата, макар че и на мен ми е непосилно да купя цялата музика, която искам да чуя. Но в Интернет наистина открих много неща. Такива, които никога нямаше да мога да си купя.
И поради тая причина аз тегля страшно много музика, но с образователна цел, при мене е професионално. Трябва да изучавам тая музика – какво е регето, какво е фънка, какво е соул музиката. Абе зависи как го използва човек, не машината прави човека да мисли машинно. Интернет не е виновен, сам по себе си е хубаво нещо, можеш да го използваш, за да се образоваш. За мен Фейбук не е просто начин да губя времето по цял ден, а поле за изява. Когато имам да кажа нещо, отивам там и го казвам. Имам директен контакт с хората, към които се обръщам. Получавам веднага обратната връзка. И това е добро. Лошото е безцелното събиране на някакви хора – човек не може да има 1600 приятели, нали? Той едва ли ще срещне и толкова хора, на които може да каже „здравей“.
bgtatko.bg / Портал Турция
Няма коментари:
Публикуване на коментар