Един фениксолог в Истанбул,ЯRсен ВасилеВ

Брой 5 (2532), 04 февруари 2009 г.

Един фениксолог в Истанбул
(Istanbul Dali cats and rolling heads)

Истанбул – 14 милионен град – три империи – два континента – един художник – и много котки. Истанбул е град на котките – доста отворени, без въобще да се смущават от човешкото обкръжение, те се разхождат по улиците, парковете, заведенията, ресторантите, магазините, къщите, дворовете и се държат така, сякаш знаят, че имат 9 живота. И като става дума за множество животи, в древен Египет, където котките също са били на почит, безсмъртието е билo висша цел на една единствена Наука, която обединявала цялото древно познание. Символ на този копнеж по вечност е птицата Феникс, която на всеки хиляда години пристига в град Хелиополис, за да изгори и да се прероди от пепелта си. Най-вероятно, вдъхновен от тази легенда, испанският художник-сюрреалист Салвадор Дали измисля думата „фениксология‛ – за да опише измислената от него псевдонаука (която се оказва не чак толкова псевдо), чиято единствена цел е победа над смъртта. Херодот казва: „Всички се страхуват от времето, но дори времето се страхува от пирамидите‛. Е, има един човек, който не се страхува от времето – и затова го разтопява; един човек, който рисува „персистенцията на паметта‛, един човек, който мумифицира духа си и мистифицира личността си, който има мустаци, стърчащи към небето, който умее да естетизира дори лайното и пръднята, който не се колебае да се нарече гений, който не се срамува да признае, че е влюбен в парите и златото, който обожава скандала, който се държи като фараон и който с творбите си задава неразрешимите загадки на сфинкса. Един художник, който от дете иска да бъде крал; и е кралят-слънце на своя свят („Сюрреализмът, това съм аз‛). Един фениксолог в Истанбул.

Един сюрреалист в Истанбул – най-голямата изложба на Салвадор Дали извън родната му Испания включваше 270 произведения на художника, докарани директно от меката на меките часовници – музея-театър, построен в негова чест в родния му град Фигерас – 33 маслени платна, графики, рисунки, литографии, снимки, писма, дневници, издания, изрезки от вестници и други документи бяха изложени в залата на Sakip Sabanci University Museum на брега на Босфора. С повече от 90 000 посетители само през първата седмица след откриването й през септември, изложбата чупи всички рекорди по посещаемост в града.

Ние пристигаме рано сутринта в деня след Коледа, който минава в предчувствие за Дали и в сблъскване с елементи от неговия свят. Слизаме от трамвая в центъра в 6 сутринта и ни посреща Синята джамия, осветена в призрачна оранжева светлина, и грачещите корморани, които кръжат около минаретата – като оживяла сюрреалистична картина или като кадър от някой фентъзи филм. Хостелът, където спим, е само на 2 пресечки оттам – над вратата виси надписът „World peace is inevitable‛1. И някак усещам, че до края на престоя ни ще се убедим в това.

Първият ден се запознаваме с румънец, актьор на 32 години – последната пиеса, в която е играл, е „Принцеса Турандот‛, предстои му „Тартюф‛ – вечерта очакваме да ни превърне във вампири или поне да ни вземе бъбреците – и не защото е румънец и вероятно потомък на популярния граф, а защото е живял 7 години в центъра на Ню Йорк – където, по неговите думи, всички са много повече вампири, отколкото в Румъния. Румънецът се казва Стефан и има имен ден в деня, в който се запознаваме. Развежда ни из Истанбул, разказва ни за живота си в Манхатън, в Букурещ, в родния му град, за Дракула, колебаем се къде да обядваме – в Европа или в Азия, возим се на кораб по Босфора, черпи ни дюнери, фрешове от нар и портокал и баклави, говорим си за изкуство, за театър, за Дали, за Бог. В деня, след като си тръгва, отиваме до „Свети Стефан‛, желязната (единствена в света) българска църква на брега на Златния рог, където вниманието ми грабват две обезглавени мраморни статуи на ангели. Едва ли е случайно – Дали е обсебен и от отрязани глави, и от небесни обитатели. Разпитвам с надежда човека, който продава свещици на входа, но уви – няма някаква мистична история около обезглавяването им. Главите им просто са се изтърколили някъде назад по херодотовата линия на историята. Междувременно, докато хапваме всякакви турски лакомства (които се рекламират с постери на Мона Лиза, която се тъпче с баклави), зарибени от Стефан, започваме постоянно да си вземаме фреш от нар – друг повтарящ се елемент в много картини на Дали, най-известната от които „Сън, предизвикан от полета на пчела около нар секунда преди събуждането‛.

След нашето събуждане на другия ден най-сетне успяваме да се доберем до изложбата (която между другото се случва по същото време, когато в София гостуват картини на Пикасо, а в Милано – на Мaгрит). Музеят се намира на около час път с автобус от центъра. Вали проливен дъжд, точи се дълга опашка. На вратата ни проверяват далеч по-сериозно, отколкото на границата или при преминаването ни от Азия в Европа през Босфора. Оказва се, че затова си има причина – отново триумф за Дали, който обожава скандала и продължава да го предизвиква дори и след смъртта си. Някакъв фанатичен 21-годишен мюсюлманин счупил витрините пред две от картините и ги залял с кръвта си, крещейки: „Защо има картини на голи жени?‛. Младежът бил задържан в психиатрично заведение, а един от организаторите на изложбата сравнил случая с подобен в Париж, където някой хвърлил яйце (а не баклава) по Мона Лиза. Дали сигурно ликува.

Както и да е, стените в музея също са в кървавочервено по подобие на фасадата на музея-театър във Фигерас. Изложбата е разположена на три етажа, разделени по периоди и теми: ранно творчество във Фигерас, Мадрид и Академията, Париж и Сюрреалистите, САЩ и славата, Ядрен мистицизъм, връщане към Класиката. На видеоекрани се прожектират филмовите проекти, създадени с участието на художника – „Андалуското куче‛ и „Златният век‛ на Луис Бунюел и „Destino‛ – анимационният филм на Дисни, нарисуван изцяло от Дали, който съдържа най-любимите мотиви от картините му (включително балетен танц с търкалящи се глави). Из залите и извън тях са разпръснати копия на известния диван-устни на Мей Уест, проектиран от Дали (който се появява и в една от картините му: „Mae West’s Face Which Can Be Used as a Surrealist Apartment‛). На самия вход стои огромна снимка на художника – с палто и куфар в ръка на палубата на кораб, на спасителния пояс на който пише New York. В очите му се чете онази увереност, че спасителен пояс няма да му трябва, а напротив – ще преплува без усилие не само до публиката в САЩ, но и до брега на вечността.

Специално място е отредено на прочутия портрет на Фройд – човекът, вдъхновил цял един период от творчеството и живота на Дали, а и повлиял цялото течение на сюрреализма. След срещата си с него Дали споделя в своята втора автобиография, че той прилича на бургундски охлюв. „Последствието е очевидно: ако искате да изядете мисълта му, трябва да я извадите с игла. Само тогава излиза цяла.‛ Дали, между другото, е бил обсебен и от акта на ядене, и от храната като символ – и това се вижда в картините му. Нар и диня в „Intra-Atomic Equilibrium of a Swan’s Feather‛ – толкова истински, че ти се струва, че можеш да изцедиш сока им. А когато след четири часа на крак в изложбената зала застанеш пред „Две парчета хляб, изразяващи любовното чувство‛ и устата ти се напълни със слюнка, се сещаш за онази приказка – че любовта на мъжа минава през стомаха.

Но вместо да отидеш да се наядеш, се качваш на втория етаж, където са разположени илюстрациите му към най-различни книги: „Божествена комедия‛ на Данте, „Дон Кихот‛ на Сервантес, първата му автобиография „Тайният живот на Салвадор Дали‛ и книгата му „10 рецепти за безсмъртие‛, която съдържа възгледите му за вечността и фениксологията. Под витрини пък са разположени издания, на които Дали е автор – първият му и единствен роман „Скрити лица‛, книгата с поеми „Покоряване на ирационалното‛, Мистичният Манифест (в който описва вижданията си за модерното изкуство), „10 рецепти за безсмъртие‛ – все издания, които са му стрували скъпо, не са му носели никаква печалба и е печатал в малки тиражи за себе си, близки приятели и богати диви фенове на творчеството му. След като върху него се е изсипал „дъжд от злато‛, както самият той казва, Дали е можел да си позволи да експериментира и в други области на изкуството – литература, кино, театър, опера – в които се е хвърлял с хъс и ентусиазъм, но не е имал особени успехи. И все пак, не можеш да очакваш успеха във всичко, с което се захванеш, дори и да си Дали.

В експозицията има проекти за декори за операта „Лудият Тристан‛ (написана от него по мотиви от легендата за Тристан и Изолда), много първоначални версии на известни картини – подготовки преди същинската работа, и множество снимки, които проследяват развитието му от самото му детство във Фигерас до преклонна възраст в дома му в Порт Лигат. През цялото това време очите все повече се ококорват, а мустаците постепенно се изправят и насочват към космоса. Дали като млад: рошава коса (а на една снимка – след скъсването на всички връзки със семейството си – и с бръсната глава), разкопчани ризи, развлечени широки ленени панталони и хипарски вид – в компанията на Федерико Гарсия Лорка, Луис Бунюел, Пол Елюар и жена му (и бъдеща съпруга на самия Дали) Гала. Някъде сред тези снимки е вмъкнат и текстът на ‛Ода за Салвадор Дали‛ от Лорка, както и множество портрети на Гала. По-късно, от периода му в САЩ: Дали в лъскави скъпи костюми със сака и вратовръзки сред Уолт Дисни, Алфред Хичкок, Грегъри Пек, Ингрид Бергман (и разбира се – Дали на корицата на „Times Magazine‛ – първи стъпки към световна слава). Към финала - една от последните фотосесии в живота му: Дали с побеляла коса, седнал във величествен фотьойл, със скиптър в ръка и кралско наметало.

Освен като крал, в късните си периоди, след като надмогва сюрреализма, Дали се е изживявал и като Спасител на изкуството от унищожителните тенденции на модерността – като възродител на класиката и традициите на Ренесанса. Всъщност, Салвадор на испански означава точно това – Спасител. И това ми напомня за една от най-впечатляващите графики от изложбата – надраскана върху малко изпокъсано парче пожълтяла хартия – съдържа запазената далианска марка – мек часовник, а отстрани с криви букви Дали е написал: „Dalinian. A clock decomposes itself very quickly. Sometimes the hours bleed like Christ.‛2 Тези думи така се врязаха в паметта ми, че когато се върнах в България, написах нещо съвсем кратко за Дали, меките часовници, времето, вечността и Гала:


Царска цитадела с мек часовник

„Силата се състои в това да предизвикаш срам, а не състрадание‛

Гала Дали


отвън съм далианска царска крепост

със зъбери и ров и кули и тъмници

отвътре мекият биологичен часовник на плътта ми

тиктака в такт със сладострастието на остаряването


Последната вечер: два часа преди да потегли автобусът ни, пушим наргиле в типично заведение и сме настанени до група турски младежи. Говорим си, те ни пеят турски народни песни, разменяме си всякакви модерни форми на комуникация – сайтове, MySpace, Facebook, Skype и мейли; накрая за довиждане те ни казват: „God bless you‛, което затваря рамката с надписа над вратата на хостела „World peace is inevitable‛. Неизбежно е.

Часовете неусетно изтичат като кръвта на Христос и ние потичаме обратно към България с чувството, че не само в картините, но в цялото пътуване е имало далианска мистерия, интуиция, философия, еротика, егоизъм, хермафро(й)дитизъм, бог, религия, безсмъртие, вечност ∞ ∞ ∞





Някои от по-известните платна в изложбата:

„Figures lying on the sand‛, ‛Portrait of Mr. Emilio Terry‛, ‛Leda Atomica‛, ‛Man with his head full of clouds‛, ‛Portrait of Freud‛, ‛Intra-Atomic Equilibrium of a Swan’s Feather‛, ‛Dematerialization near the Nose of Nero‛, ‛Dali from behind, Painting Gala from behind, who is Perpetuated in Six Virtual Corneas which are Temporarily Reflected in Six Real Mirrors‛, ‛Apparition of the Face of Aphrodite of Knidos in a Landscape Setting‛, ‛Surrealist composition with invisible figures‛, ‛Two pieces of bread expressing the sentiment of love‛, ‛Napoleon’s nose transformed into a pregnant woman strolling his shadow with melancholia amongst original ruins‛, ‛Average pagan landscape‛, ‛Gala contemplating the corpus hypercubicus‛, ‛Saint Jerome‛, ‛Untitled. Double image with horse, numbers and nails‛, ‛The harmony of the Spheres. Stereoscopic work in a single element‛, ‛Bed and two bedside tables ferociously attacking a cello‛.

1. Световният мир е неизбежен

2. Далианско. Часовник се разлага много бързо. Понякога часовете кървят като Христос.
ЯRсен ВасилеВ
Ясен Василев е роден през 1988. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин‛. В момента следва Драматургия в НАТФИЗ. Автор на проекта „Делюзии‛ (Януари 2008, Хамбара) – поезия и проза в диалог – съвместно с Мина Стоянова. Автор на експерименталния пърформанс „Когато часовниците се топят‛ (май, 2008, Аулата на СУ) по авторски текстове и стихове на Гео Милев (ще се играе на 6 февруари в къщата-музей Гео Милев в Стара Загора). В момента работи по текстовете от предстоящия авторски пърформанс „Dirtify‛.