Изкуство - Литература
Автор Орхан Памук
February 2009
В сърцето на моята библиотека е библиотеката на баща ми. Когато бях на седемнадесет или осемнадесет и започнах да посвещавам по-голямата част от времето си на четене, аз поглъщах томовете, които баща ми държеше в нашата всекидневна, както и ония, които намирах из истанбулските книжарници. Имаше дни в които, ако прочетях някоя книга от библиотеката на баща ми и я харесах, аз я взимах в моята стая и я поставях сред собствените си книги. Баща ми, който се радваше да види, че синът му чете, се радваше и на това, че някои от книгите му се преселваха в моята библиотека – и всеки път, когато видеше някоя от книгите си на моята лавица, той ме закачаше, казвайки: „Аха, виждам, че този том е бил повишен до по-горните ешелони!“
През 1970, когато бях на 18, аз – като всички турски деца, интересуващи се от книги – започнах да пиша поезия. Рисувах и следвах архитектура, но удоволствието, което ми доставяха тези неща, намаляваше; през нощите пушех цигари и пишех поезия, която криех от всички. Именно по това време прочетох стихосбирките, които баща ми (който беше искал да бъде поет в младостта си) държеше по рафтовете си.
Обичах тънките, избелели томчета от поети, които са познати в турската литература като принадлежащи към Първата Вълна (1940-те и 1950-те) и Втората Вълна (1960-те и 1970-те); след като ги прочитах, обичах да пиша стихове в същия стил. Поетите от Първата Вълна – Орхан Вели, Мелих Чевдет и Октай Рифат – се помнят с името на първата поетична сбирка, която са публикували заедно – Garip, или Странно. Те внесоха в модерната турска поезия езика на улиците, великолепен с остроумието си и отхвърлящ формалните конвенции на официалния език, както и потисническия, авторитарен свят, който те отразяваха. Понякога баща ми отваряше едно от първите издания на някой от тези поети и ни развличаше с едно или друго от техните забавни и непостоянни стихотворения, четейки ги с висок глас и придавайки си вид, който ни позволяваше да разберем, че литературата е едно от великолепните съкровища на живота.
Въодушевявах се и от поетите от Втората Вълна, които поеха този новаторски дух при следващото поколение, придавайки на поезията един разказвателен, експресионистичен тон, същевременно внасяйки понякога в композициите си една смесица от дадаистки, сюрреалистки и орнаментални мотиви. Когато четях тези вече мъртви поети (Кемал Сюрея, Тургут Уйар, Илхан Берк), аз бях убеден, че мога да пиша като тях, по същия начин, по който един човек, гледащ абстрактна картина, може да бъде достатъчно наивен, за да си мисли, че и сам би могъл да нарисува нещо такова. Или, по-скоро, аз бях като художник, който, разглеждайки картина, от която се възхищава, мисли, че е разбрал как тя е била нарисувана. Също както този художник би се втурнал към ателието си, за да докаже откритието си, аз сядах зад бюрото си, за да пиша поезия.
С някои редки изключения, произведенията на всички други турски поети бяха изкуствени и отдалечени от света на ежедневието, така че те не ме интересуваха като поезия; онова, което ме интересуваше, беше тяхната интелектуална основа. Борейки се за оцеляване сред смазващото въздействие на озападняването и Европа, какво би могъл да спаси местния поет от нащърбените и бързо изчезващи Османско-турски литературни традиции, и как? Кое от поезията на Дивана, създадена от османския елит под влиянието на персийската литература? И в какво се състоеше нейната значимост за модерната поезия сега, когато нейните красоти и литературни похвати можеха да бъдат разбрани от по-късните поколения само с помощта на речници и помагала?
Дразнещите въпроси, свързани с „черпенето от традицията“ занимаваха в много голяма степен писателите от поколението, което идеше преди мен, а също и моето поколение. Именно защото Османската поезия беше процъфтявала в продължение на векове, винаги оставайки чужда на западното влияние, съществуваше някакво чувство за приемственост, а това правеше по-лесни и по-удобни дискусиите по литературни и философски въпроси, отнасящи се до поезията. И понеже романът беше европейски внос, романистите и писателите в проза, опитващи се да се свържат с нашата литературна традиция, насочиха вниманието си към поезията.
През ранните 1970 години, след като ентусиазмът ми за поезия беше припламнал и вече изгорял, а аз бях решил да стана романист, на поезията в Турция все още се гледаше като на истинската литература, докато романът изглеждаше една по-низша, популистка форма. Не би било погрешно да се каже, че романът започна да се взема по-сериозно едва през последните тридесет и пет години, докато поезията изгуби част от важността си. През същото това време издателската индустрия се разрасна с огромна бързина, предлагайки едно все по-голямо разнообразие на все повече читатели.
Когато реших да стана писател, нито поемите, нито романите се ценяха като индивидуални изрази на една артистична чувствителност, на един странен дух, една душа: господстващото гледище беше, че сериозните писатели работят колективно; техните творби се ценяха заради начина, по който допринасяха за една социална утопия и отразяваха някаква споделена визия (като модернизъм, социализъм, ислямизъм, национализъм или секуларно републиканство). В литературните кръгове съществуваше само малко интерес към проблема за индивидуалния творящ писател, който черпи от историята и традицията, или който се опитва да намери литературната форма, която най-добре съответства на неговия глас.
Вместо това литературата беше обвързвана с бъдещето: нейната работа беше да работи ръка за ръка с държавата, за да построи едно щастливо и хармонично общество, или дори нация. Утопичният модернизъм – бил той секуларен, републикански, или социалистическо-егалитарен – беше вторачен толкова упорито в бъдещето, че понякога, така поне си мисля, той ослепяваше за сърцето и душата на всичко, което се беше случвало по улиците и в домовете на Истанбул през последния век. Струва ми се, че писателите, които се ангажират толкова страстно с въпроса как да се доведе Турция до едно брилянтно бъдеще, не разказват една толкова честна история за нашия живот, както го правят писатели като Ахмет Хамди Танпинар и Абдулхак Шинази Хисар, които оплакваха загубата на нашата традиционна култура, или Саит Фаик и Азис Несин, които долавяха изтънко поезията на истанбулските улици и обичаха града без предразсъдъци.
Във времето на озападняването и бързата модернизация, основният въпрос – не само за турската литература, но и за всички литератури извън Запада – е свързан с трудността да се описват мечтите за утре с цветовете от днес, да се мечтае за една модерна страна с модерни ценности, като същевременно се приемат удоволствията на ежедневната традиция. Писателите, чиито мечти за едно радикално бъдеще ги тласкаха към политически конфликти, често свършваха в затвора, а злочестините придаваха на гласовете и възгледите им един твърд и огорчен тон.
В библиотеката на баща ми се намираше и първата книга, публикувана от Назъм Хикмет – най-важният турски поет – през 1930-те години, преди той да отиде в затвора заради революционните си идеи. Колкото и впечатлен да бях от сърдития, изпълнен с надежда тон на тези стихове, от тяхната утопична визия и формално новаторство, вдъхновено от руския футуризъм, аз бях също толкова потресен и от страданието, което поетът беше преживял, от годините, които той беше прекарал зад решетките, както и от разказите за затворническия живот в спомените и писмата на реалистични романисти като Орхан Кемал и Кемал Тахир, които бяха лежали в същите затвори. Човек би могъл да направи цяла библиотека от мемоарите, романите и разказите на турски интелектуалци и журналисти, които бяха попаднали в затвора.
Имаше време, в което четях толкова много затворническа литература, че познавах ежедневието в килиите, перченето и грубия език (и затворническия жаргон, който много обичах), сякаш сам съм бил в затвора. В онези дни представата ми за един писател беше за някой, пред чиято врата винаги чака полицията, който бива следен от цивилни полицаи, чиито телефони са подслушвани, самият той не може да получи паспорт и пише от затвора горчиви писма до любимите си. Този начин на живот, който аз познавах само от книги, не беше нещо, което желаех за самия себе си, но аз го намирах романтичен. Когато, тридесет години по-късно, вече сам имах подобни проблеми, аз се утеших като си припомних, че проблемите ми са толкова по-леки от ония, за които бях чел в младостта си.
Съжалявам, че не успях да се отърся от просветителската утилитарна идея, че книгите съществуват, за да ни подготвят за живота. Може би това се дължи на факта, че животът на един писател в Турция е доказателство именно за това гледище. Но то се дължи донякъде и на това, че през ония дни в Турция липсваше онзи тип голяма библиотека, в която лесно можете да намерите всяка книга, която желаете. Във въображаемата библиотека на Борхес, всяка книга придобива един мистичен аспект, а самата библиотека намеква за поетическа и метафизическа безкрайност, откликвайки на сложния свят там отвън; зад тази мечта се намират реални библиотеки с повече книги, отколкото изобщо биха могли да бъдат преброени или прочетени. Борхес беше директор на една такава библиотека в Буенос Айрес. Но когато бях млад, в Истанбул или в цяла Турция нямаше подобна библиотека. А що се отнася до книги на чужди езици, то нито една обществена библиотека не притежаваше такива. Ако бих желал да науча всичко, което трябва да се научи, да стана мъдър човек и по този начин да избегна ограниченията на националната литература – натрапени от литературните клики и литературната дипломация, и наложени чрез задушаващи забрани – аз трябваше да си изградя една собствена голяма библиотека.
Между 1970 и 1990 главното ми занимание след четенето беше купуването на книги за собствената ми библиотека; аз исках тя да включва всички книги, които смятах за важни или полезни. Баща ми даваше сериозна издръжка. От осемнадесетгодишна възраст бях свикнал да ходя по веднъж седмично до Сахафлар, стария книжен пазар в Беязит, центъра на Стария Град. Прекарах множество часове и дни в неговите малки магазинчета, отоплявани от неефективни електрически радиатори, задръстени от планини от некаталогизирани книги, където всички изглеждаха бедни – от продавача до собственика, случайния посетител или редовния клиент.
Отивах в някой антикварен магазин, претърсвах рафтовете, разлиствах книгите и една след друга разглеждах някоя история на отношенията между Швеция и Османската империя през осемнадесети век, или мемоарите на главния лекар на болницата за душевноболни Бакъркьой; свидетелските описания на някой журналист за пропаднал преврат; монография за Османските паметници в Македония; турско резюме на писанията на немски пътешественик, дошъл в Истанбул през седемнадесети век; размислите на професор от медицинския факултет Чапа относно маниакалните депресии и предразположението към шизофрения; малък сборник стихотворения от някой забравен османски поет в коментирано издание на модерен турски език; илюстрирана книга по въпросите на пропагандата, издадена от службата на губернатора на Истанбул през 1940-те, показваща всички сгради и паркове в чернобяло.
След пазаренето с продавача аз ги превозвах до вкъщи с количка. В началото събрах всички класици на световната и турска литература – би било по-точно да ги нарека книги „важни“ за турската литература. Мислех си, че сигурно ще чета и други книги, точно както бях го направил с класиците. Но когато майка ми, която се тревожеше за мен, защото смяташе, че чета прекалено много, виждаше как нося вкъщи повече книги, отколкото изобщо бих могъл да прочета, тя промърморваше уморено: „Поне не купувай повече книги докато не си свършил тези!“
Купувах не като колекционер на книги, а като фанатик, който отчаяно се опитва да разбере защо Турция е толкова бедна и има толкова проблеми. Когато бях в двадесетте си години и приятелите ми идваха на гости в къщата, където живеех с родителите си, и ме питаха защо купувам всички тези книги, които пълнят къщата с такава бързина, аз никога не можех да им дам задоволителен отговор. Домашният мотив в Легендите от Гюмюшхане; задкулисното описание на Етем Черкезина на бунта срещу Ататюрк; списъкът на политическите убийства по времето на Втория Конституционен Период (1908–1922), когато на власт бяха Младотурците; историята за папагала, който посланикът в Лондон беше изпратил на султан Абдулхамид; сборникът с образци за писане на любовни писма за срамежливите; политическите спомени на доктора, който беше открил първия санаториум в Турция; подготвителните бележки на един комисар, който беше преподавал на студенти в полицейското училище лекции по дребна улична престъпност, упражнявана от джебчии и измамници – и много други подобни неща.
Освен тях идваха шесттомните, изпълнени с документи спомени на един бивш президент; друга книга, описваща подробно начина, по който моралният код на османските гилдии е повлиял на съвременните бизнес-практики; парижките мемоари на един забравен артист; една книга за триковете, които използват търговците, за да покачват цената на лешниците; дебел сборник от петстотин страници, съдържащ критики на марксисти, подкрепящи Китай и Албания, написан от марксисти, подкрепящи Съветския Съюз; историята на трансформацията на град Ерегли след отварянето на тамошните фабрики за стомана и чугун; книга за деца на име Сто известни турци; историята на големия пожар в Аксарай през 1911; сборник статии, написани между двете световни войни от някакъв журналист, напълно забравен през последните тридесет години; история в двеста страници, покриваща две хиляди години в едно малко градче в централния Анадол, което беше почти невъзможно за откриване на картата; претенциите на един пенсиониран учител, който, без каквито и да било познания по английски език, беше открил кой е застрелял Кенеди, само чрез четене на турските вестници … Дали се интересувах достатъчно от авторите на такива произведения, за да ги чета от начало до край? В по-късните години, всеки път когато някой ме попиташе, „Господин Памук, чели ли сте всички книги в библиотеката си?“, аз отговарях, без да вземам въпроса на шега: „Да. Но дори и да не бях ги чел, те все пак могат да се окажат полезни.“
Имах пред вид точно онова, което казвах – и когато бях млад, връзката ми с книгите беше ограничена от оптимизма на един неизлечим позитивист, който вярваше, че би могъл да завладее целия свят чрез учене. Вярвах, че някой ден бих могъл да използвам цялата тази ерудиция в някой роман. У мен има нещо от самоукия герой от Гаденето на Сартр, който чете всяка книга в местната библиотека, от А до Я, и от Петер Клайн, героят от Заслепението на Елиас Канети, който се гордее с книгите си също толкова диво, колкото един войник може да се гордее с полка си. Библиотеката на Борхес е за мен не метафизическа фантазия за един безкраен свят – тя е библиотеката, която изградих в дома си в Истанбул, том по том. Понякога вземам книга за правните основи на османската селскостопанска икономика през петнадесети и шестнадесети век. Четейки в тази книга за данъците, налагани върху търговията с тигрови кожи, аз открих, че в Анадола по това време е имало тигри. Четейки тежките томове, съдържащи събраните писма, написани в изгнание от Намук Кемал – романтикът, активистът, патриотът, дидактическият поет от деветнадесети ек (турският Виктор Юго!), аз за пръв път узнах, че нашият легендарен поет, всепризнатият герой от читанки и ученически легенди, е имал изключително мръсен език. Един развлекателен политически мемоар от наш парламентарист, хвърлен в затвора; разказите на борсов играч за най-интересните пожари и катастрофи с коли, които е срещал през кариерата си; мемоарите на един претенциозен дипломат, чиято дъщеря някога ми беше съученичка – ако успеех да намеря такива книги, аз веднага ги купувах.
Пропусках живота, заравяйки се в книги – но дори и когато бях разбрал това, аз все пак продължавах да купувам книги, сякаш за да отмъстя на живота, от който бягах. Едва сега, толкова години по-късно, аз разбирам колко щастливи са били часовете, които прекарах, сприятелявайки се с продавачите в ония студени книжарници, пиейки чая, който те ми предлагаха и преглеждайки прашните планини от книги отдолу до горе.
След като бях претърсвал лавиците на истанбулските антикварни магазини от пазара Сахафлар в продължение на десет години, аз направих заключението, че всяка книга, публикувана на латинска азбука от основаването на републиката до 1970-те беше минала през ръцете ми. Понякога изчислявах, че през петдесетгодишния период, последвал решението на Ататюрк през 1928 да прехвърли цялата нация от арабско писмо на латиница, са били публикувани най-много петдесет хиляди книги. През 2008 тази цифра едва беше надхвърлила сто хиляди. Може би аз бях мотивиран от някакъв таен план да събера всички тези книги в моята библиотека …
Но най-често изборът ми беше спонтанен и импулсивен. Купуването на книги една по една е малко като строежа на къща тухла по тухла. През 1980-те виждах много хора като себе си, не само в антикварните магазини, но и в обикновените истанбулски книжарници. Имам пред вид хората, които се появяват към пет-шест часа вечерта и питат: „Има ли нещо ново днес?“, а след това преглеждат една по една всички книги, които са пристигнали в книжарницата от вчера насам.
През 2008 се публикуват около три пъти повече книги, отколкото преди тридесет години, но през 1980-те в Турция се публикуваха средно по три хиляди книги годишно. Виждал съм повечето от тях, почти половината бяха преводи. Понеже имаше толкова малко книги, внесени от чужбина, аз четях тези прибързани и небрежни преводи в опита си да разбера какво се случва в световната литература.
През 1970-те, звездите на всяка книжарница бяха големите исторически томове, търсещи причините за бедността, „назадничавостта“ и социалните и политически катаклизми в Турция. Тези амбициозни модерни истории бяха издържани в сърдит тон; в остър контраст със старите османски истории, които сега се издаваха в модерни турски издания – бях купил и всички тях – новите истории никога не хвърляха прекалено много вина върху самите нас за катастрофите, които бяхме преживели, предпочитайки да приписват нашата бедност, липса на образование и „назадничавост“ на чужди сили или на няколко зли и корумпирани души сред самите нас. Може би именно затова те бяха толкова широко четени и поглъщани.
Никога не съм бил в състояние да устоя на изкушението на каквато и да било история, роман или мемоар, разследващи военните преврати и политически движения от наше време, или серията военни поражения през последните години на Османската империя, или безкрайната поредица от политически убийства, проследяващи всяко от тях до някаква тайна, до зловеща конспирация или игра между чужди сили. Историите на градове, написани от пенсионирани учители и публикувани или от градските съвети, или от самите автори; мемоарите на доктори-идеалисти, инженери, данъчни чиновници, дипломати, политици, биографиите на филмови звезди, книги за шейхове и секти, експозета на масони, в които се изреждат имена – купувах ги всички, защото в тях имаше малко комедия, малко живот, малко реалност и, ако нищо друго, то поне малко от Турция.
Когато бях дете обичах да чета книги за Ататюрк, написани от неговите приятели и близки сътрудници. Те бяха написани от хора, които познаваха Ататюрк добре и наистина го обичаха; поради законите, защищаващи паметта на Ататюрк, за по-късните поколения беше много трудно да пишат за неговите човешки черти – и така образът на Ататюрк беше префасониран по начин, който го прави да изглежда като авторитарен расист, а с почитаемото му име беше злоупотребено, за да се оправдае политическото потисничество и жестоките закони. В днешна Турция обидата срещу името на Ататюрк си остава наказуемо деяние. Човек не може да го опише като нормална личност в някой роман, или да напише негова достоверна биография, без да попадне в затвора. Но дори и така за него се пишат стотици книги всяка година. Може би това е така защото – както и с книгите за исляма – забраните опростяват един труден и сложен проблем, като по този начин облекчават задачата на авторите.
В средата на 1970-те, когато се бях отказал от мечтата да стана художник и архитект, и реших да стана писател, всяка година в Турция се публикуваха между четиридесет и петдесет романа. Аз ги преглеждах всички и купувах повечето от тях, мислейки, че те могат да ми бъдат от полза някой ден; и ако прекарвах време с тях, то беше не защото имаха някакво литературно достойнство, а защото можех да открия в тях описания на живота в турските села и малки градчета, както и парчета от живота в Истнабул. Нашият знаменит критик от 1950-те, Нурула Аташ (който защищаваше гръмогласно правото ни да заемаме от западната, особено от френската, култура, но не можеше да се сдържа и да не се надсмива над зле образованите автори, опитващи се да имитират французите), веднъж каза, че в страна като нашата понякога е необходимо да се купуват поне някои от книгите, които се появяват на пазара, просто за да се поддържат автора и издателя. Аз следвах съвета му.
Докато разглеждах тези книги, аз се чувствах като част от една култура, една история; мислех си за книгите, които сам ще напиша някой ден, и се чувствах щастлив. Но понякога затъвах в опасна меланхолия. Бях поразен от правописните грешки в някоя книга, или от небрежността, демонстрирана от автора и неговия издател, вниманието ми намаляваше; четях книга, написана по тема, заслужаваща един нюансиран и проницателен анализ, но когато виждах как авторът беше я убил, чрез прибързаност, гняв или паника, аз изпитвах болка. И, освен това, сюжетът все пак изглеждаше малко глупав, пък и банален … Натъжаваше ме и това, че някоя глупава, безполезна книга беше много обичана, а някоя друга, интересна и запленяваща книга, не привличаше никакъв интерес …
Такива срещи пробуждаха един по-голям и по-дълбок страх, и постепенно аз започвах да чувствам съкрушителната студенина на облака, който виси над всички хора на литературата извън Запада, над целите им животи: Колко важно е да се знае, че през петнадесетия и шестнадесетия век в Анадола са бродели тигри? Какъв е смисъла в проследяването на влиянието на индийската литература върху Асаф Халет Челеби – един поет, почти непознат дори за турския читател? Нито пък ми се виждаше особено важно да знам, че ордите, които се разбунтуваха в Истанбул на 6 и 7 септември 1955, разбивайки магазините и ограбвайки домовете на истанбулските гръцки, арменски и еврейски малцинства, бяха подкрепяни и насърчавани не само от турските тайни служби, но и от Великобритания, която не искаше да види Кипър като част от Гърция; нито пък изглеждаше важно да се знае какво е дискутирал Ататюрк с шаха на Иран по време на тяхната разходка по Босфора. Изпитвах чувството, че ония, които се бяха занимавали с тези теми и написали романи и истории, бяха го направили напразно.
В най-мрачните си дни аз се чувствах като Фарук, героя на втория ми роман Тихата къща, който беше изследвал документи, отнасящи се до много стари времена, далеч назад в османските архиви, и ги носеше в главата си, без никога да забравя фактите, но и без да се чувства свързан с някой от тях: аз се чудех дали има нещо „важно“ в успешното запазване на подробностите от цяла една история, цяла една култура, цял един език. Колко важно беше да се знае кой е причинил Големия Пожар в Смирна през 1922? Струваше ми се, че освен самия мен има само четири или пет души, които искат да знаят причините за военния преврат от 27 май 1960, или за основаването на демократическата партия след Втората световна война. Беше ли всичко това, защото турската култура беше прекалено политическа? Или защото страната изразяваше себе си най-вече чрез политиката? Или това се дължеше на нашето усещане, че сме толкова далеч от центъра – че живеем по границата – което караше човек да открива толкова малко ценност в собствената си национална библиотека?
Когато размислях за фактите, научени от книгите, които толкова радостно бях донесъл вкъщи, когато мислех за това колко малко означават те за останалия свят, аз се чувствах празен и безполезен, и цялото удоволствие изчезваше. Но макар че през двадесетте си години аз бях силно измъчван от мисълта, че живея далеч от центъра на нещата, това не ми пречеше да обичам силно собствената си библиотека. Когато навлязох в тридесетте си години и за пръв път отидох до Америка, за да видя други библиотеки и да се срещна лице в лице с богатството на световната култура, аз се чувствах дълбоко натъжен да видя колко малко се знаеше за турската култура, за турската писменост. И в същото време тази болка позволи на романиста в мен да види по-ясно разликата между преходните аспекти на една култура и нейната същност. Аз приех това като предупреждение: трябваше да се вгледам по-дълбоко в живота – и в собствената си библиотека.
В романа на Милан Кундера Бавността има един чешки герой, който, докато взема участие в международна конференция, използва всяка възможност да разказва за това „как са нещата в моята страна“; като следствие от това той се превръща в обект на насмешки. Правилно е да му се надсмиват за това, че мисли само за собствената си страна и не успява да види връзката между собствената си човечност и тази на останалия свят. Но когато четях Бавността, аз не се идентифицирах с онези, които се надсмиват над човека, говорещ непрекъснато за „моята страна“. Аз се идентифицирах със смешния човек. Не защото исках да бъда като това смешно същество, а защото не исках. Беше през 1980-те, когато разбрах, че ако – тук ще заема две думи от героя на моя роман Черната книга – искам да „стана себе си“, то това щеше да стане не чрез надсмиване над „подражателя“ на Наипол, заради нещата, които той върши, за да се избави от своите провинциални привички, или своята депресия. То щеше да стане чрез идентифициране с него.
Турция никога не е била западна колония и така, когато турците започнаха да имитират Запада, както беше наредил Ататюрк, това никога не беше осъдителното, унизително начинание, описано от Кундера, Наипол и Едуард Саид – то се превърна във важна част от турската идентичност. Що се отнася до веселите абсурди на Ефруз Бей, един герой, който е обичан и мразен в еднаква степен, и създаден, за да портретира копнежа по всякакви западни неща като префърцунен и снобски (за турските читатели той не говори за богатството на турската литература), то всичко, което той показва е, че Юмер Сейфетин (1884–1920), националистическият, полемичен разказвач, който на места флиртува с идеи за расова чистота, е представял озападняването като движение на висшите класи, откъснато от народа.
Когато се сблъскам с такова маниерничене, аз напълно се съгласявам с Достоевски, който се чувстваше толкова разгневен от руските интелектуалци, познаващи Европа по-добре от Русия. Същевременно аз не мога да оправдая напълно този гняв, който накара Достоевски да се противопостави на Тургенев. Изхождайки от собствения си опит, аз знам, че зад защитата на Достоевски на руската култура и православния мистицизъм – да ги наречем ли Руската библиотека? – се крие гняв не само срещу Запада, но и срещу руските интелектуалци, които не познават собствената си култура.
През тридесет и петте години, които прекарах в писане на собствените си романи, аз се научих да не се надсмивам на книгите, написани от други, нито пък да ги захвърлям настрана, независимо от това колко глупави, несвоевременни, остарели, излезли от мода, повърхностни, дебелоглави или странни те могат да бъдат. Тайната на това как да се обичат тези книги не беше в това, може би, да се четат те по начина, който са имали пред вид техните автори … Работата беше в това да се четат тези книги – странни и безразлични, изпъстрени с моменти на удивителна красота – така, сякаш се поставяте на мястото на техните автори. Човек не избягва провинциалността като бяга от провинциите, а като ги прави част от себе си. Ето как аз се научих да се потопявам в моята бавно увеличаващата се библиотека, и как се научих да се поставям на разстояние. Едва след като станах на четиридесет аз разбрах, че най-силната причина да обичам библиотеката си беше, че нито турците, нито хората от запада знаеха за нея.
Но сега те казват: „Ти спечели Нобелова награда, а тази година Турция е почетен гост на Франкфуртския панаир на книгата. Така че, би ли могъл да ни опишеш твоята турска библиотека?“ Готов съм за това, както и да накарам и други да заобичат моята турска библиотека, но докато се готвя да изпълня молбата, аз започвам да се страхувам да не я разлюбя …Източник
"Либерален преглед"
-
Книги на Орхан Памук може да намерите в
Tulumba-онлайн магазин за турски стоки и услуги,доставка в цял свят!
Няма коментари:
Публикуване на коментар