 | | Емин (вляво) и Юсеин си спомнят как преди близо 60 години са им казали да си събират багажа. | |
САМУИЛ ДИМИТРОВ, СНИМКИ: ВЕЛИСЛАВ НИКОЛОВ
"Аз съм на 77, ама помня. Е, от време на време по нещо прескача, ама това го помня. Ще ви разкажа".
Оттогава са минали почти 60 години. Юсеин Адрахманов напомня герой на Хайтов. Вечно усмихнат, енергичен, без следа от старческа умора. Ръцете му са загрубели и изглеждат огромни. Разказва с охота, макар случката да не му е донесла нищо хубаво. Така или иначе тя вече е история. Юсеин махва с ръка, отново се усмихва и ни поглежда. Изгубил е едното си око много отдавна при злополука - ударило го парче метал.
"Беше на 15 ноември 1949 г. Като станахме, всичко беше обградено от милиция и войници, казаха всички да си събираме багажа. За един ден изкарахме всичко. Само вечерта останахме с животните, всеки беше определен къде да отиде. На следващия ден тръгнахме към Ягодина. Бяхме 10 семейства", разказва Юсеин.
Село Горна Арда е в Родопите на самата граница с Гърция. Браздата е само на около километър от къщите. Граничната зона започва далеч преди първите къщи. После се минава през кльона. Металната врата е омотана с бодлива тел, но е отворена. Навремето обаче не е било така.
През ноември 1949 г.
близо 500-те жители на Горна Арда са изселени.
Без обяснения, без право на избор. До ден-днешен хората не знаят защо е трябвало да напуснат домовете си. Твърдят, че никой не им е казал. По този въпрос в селото битуват две версии. Според едната за всичко е виновна границата - с изселването комунистическият режим се застрахова от евентуални бягства и нелегални канали. Местните хора твърдят, че никой не е бягал, нито пък е въртял нелегална търговия. Спомнят си единствено за трима дезертьори от армията, измъкнали се заедно със семействата си. През 1947 г. наказанието понесли роднините на невъзвръщенците. Според другото обяснение Горна Арда е разтурено заради ТКЗС-тата. Много стопани не били съгласни да си отстъпят земята, та се наложило да се действа по втория начин - земята била оставена без собственик.
"Аз тогава служех в трудовата повинност. Един ден идват нашите, водят мулето. Дойдоха да ми кажат къде да ги търся, като ме пуснат в отпуска", разказва Емин Календжиев. Всички са разпръснати по села на стотина километра разстояние навътре в страната. Семейството на Юсеин е изпратено в Ягодина. "Имаше оттам десет семейства, които бяха изселени в Северна България. Ние бяхме в техните къщи.
Нямаше път, стигнахме с коне
Нас ни вкараха две семейства в една къща с две стаи. А ние с нашите бяхме пет човека. В една стая живяхме, а в другата стая бяха седем човека. През пролетта на баща ми му дадоха стара къща, стегнахме я и се разширихме в две стаи. Дадоха ни и земя. Не ни се стоеше там, ама какво да направим", разказва той.
Странно, но каквито и да са били причините за решението на тогавашната власт, само 5 години по-късно те вече отпадат и през лятото на 1954 г. на хората от Горна Арда им е позволено да се върнат по домовете си. Сякаш всичко е било само височайша прищявка. Заварват къщите си порутени. Няма какво да правят, запретват ръкави и построяват всичко наново. После са превърнати в "доброволна" охрана на границата заедно с войниците. "Пазехме някой да не бяга през границата. Имаше и войници, но и ние. Имаха кучета. Не правеха нищо на хората, е, който се противеше, нали знаете... Всичко е минало", разказва Юсеин. Казва, че го е било яд на властта, но не е имал какво да направи. Когато ги изселили през ноември, хората са останали с празни ръце. "Цяло лято си работил, всичко си събрал, внесъл си вкъщи, сеновалът пълен, имахме 35 овце. Вдигнаха ни като пилета. Нямате представа каква мъка сме изкарали", спомня си той.
След падането на режима изселниците подават молби за обезщетения като репресирани. Всъщност от Смолянска област, където е селото, има
най-много молби за обезщетения - над 4000.
Плащат им по 25 хил. лв., но това е само половината от полагащото се обезщетение. Затова сега отново са подали молби за остатъка. "Става дума за около 300 заявления", казва кметът на Горна Арда Емил Узунов. На един репресиран се падат по 64 лв. за всеки месец, прекаран в чуждото село. Ако обаче парите се дават на наследниците - 48 лв. 25-те хиляди покриват само половината от петте години в изгнание. Така на изселените им остава да вземат още по 1984 лв. Като се прибавят и наследствените обезщетения за родителите, се получават още 2976 лв. към сметката - или 5476 лв. заедно със старите 25 хил. лв. отпреди деноминацията. Хората в Горна Арда обаче не им се надяват много.
И да получат компенсациите, вече са ги "наместили"
"Сега вече не е чак толкова лошо да се живее на границата, туризмът лека-полека тръгва и това е хубаво", казва кметът Узунов. Според него това е пътят, по който трябва да се върви. Иначе няма начин селото да задържи младите си хора и да оцелее. Вече има няколко малки хотела. Все повече хора се опитват да пригодят къщите си за туристи и на много места могат да се видят обяви за стаи. Постоянно живеещите са 160, но хората казват, че е селото с най-много деца. Училище обаче няма, затова децата пътуват до съседното село.
Докато някои разширяват къщите си с нови стаи, други като кмета строят барбекюта на метри от границата. Самата гранична линия трудно може да се познае, освен ако не видите пирамидата. Пътят е разкалян, на места вече е замръзнал. "Климатът се променя, преди години какви зими имахме, с по метър сняг по това време", разказва Узунов.
Една от главните цели на местните е пътят да се асфалтира, за да може по-лесно гръцките туристи да стигат до селото. В момента граничният пункт представлява дървена рампа. Отляво на пътя, на клоните на едно дърво е увиснал полицай от Гранична полиция. Колегата му пък е долу. "Прекарват кабел", казва кметът. Кабелът трябва да стигне до една новострояща се къщичка малко по-нагоре. Майсторите са отново граничарите. "Дадох им мястото да строят тука, че да има къде да се приберат зимата, когато обикалят. Сега дърпат кабела, поне една крушка да има вътре", обяснява Узунов.
Докато младите мислят за хотели, старите си държат на своето. "На село човек трябва да си има всичко", казва Юсеин. И обяснява, че в магазина ходи само за захар, сол и ориз. Другото сам си го произвежда. Има си кон, теле, крава и овце. Казва, че сам се справя с всичко. Обаче през главата му минават и мисли за бабички. "Щом е така, нищо му няма", шегува се собственикът на хотела Вихрен, чийто баща Милко също е бил изселен. "Аз съм женен четири пъти, първата ми жена почина, взех втора, не ни вървеше, шитнах я, взех трета, и с нея така, сега съм с четвърта, дето ще ми съдере кожата", смее се Емин, който е на 83. Иначе в Горна Арда предпочитат да гледат напред - дали пътят до границата ще бъде асфалтиран, дали ще има туристи, дали бизнесът ще успее. Важното е, че омотаната с бодлива тел врата е отворена. Поне засега.
ИСТОРИЯ
През август 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да не се препятства изселническата вълна на български турци от пограничните райони и да се заяви на Турция, че ако не ги приеме до края на 1949-а, те ще бъдат изселени в Северна България, а по границата ще бъдат заселени българи. Нагласата за изселване в Турция сред етническите турци се дължи на политическия натиск на властта - намесата в религията, предстоящата колективизация на земята и налагането на начин на живот, противоречащ на принципите и ценностите на българските мюсюлмани.
През юни 1950 г. започват първите селски вълнения и бунтове срещу насилията при масовизирането на ТКЗС и събирането на държавните доставки.
През август 1950 г. България иска от Турция да приеме 250 000 български турци, пожелали да се изселят, в срок от 3 месеца. Турция отказва.
През август-септември 1950 г. селяните от зърнопроизводителните райони масово влизат в ТКЗС, за да се спасят от насилието и непосилните държавни доставки. В този период е кооперирана до 40% от земята.
 | | Бъдещето на Горна Арда е в туризма, убедени са местните. В наши дни не е чак толкова лошо да си на границата. | |
 | | Вратата на пропусквателния пункт сега е отворена. | |
 | | Някои от децата в Горна Арда прекарват свободното си време в гората. | |
сега,15.12.08 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар