За малцинствата и тяхното политически коректно отхвърляне

Разговор с Мюмюн Исов и Антонина Желязкова

Д-р Мюмюн Исов е роден през 1968 г. Като учител по история в хасковско село пише докторска дисертация на тема ‛Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в българските учебници по история през втората половина на XХ век‛. Защитава доктората си през 2004 година пред специализирания научен съвет по история към ВАК (19 на 2 гласа).

Докторатът му е издаден от Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия през 2005 г. под заглавието ‛Най-различният съсед‛ (вж. ‛Култура‛, бр. 34 от 10 октомври 2007 г.)

За съдбата на книгата Антонина Желязкова казва: ‛Тя потъна в абсолютна тишина. Въпреки че става дума за учебниците, по които възпитаваме учениците в разбиране на османския период. Все едно, че не е излязла такава книга; все едно, че тя не би могла да се изучава в университетите; все едно, че тя не би могла да бъде помагало за учителите по история в гимназиалните класове.‛

Известно време д-р Исов преподава във филиала на Пловдивския университет в Кърджали. Но редовно място за него не се намира в никой български университет. Член е на Управителния съвет на Българското историческо дружество.

В момента изкарва прехраната си като професионален плочкаджия.

Антонина Желязкова преподава в магистърската програма на Историческия факултет Среща на цивилизациите на Балканите – ислям и християнство. Директор е на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.

Христо Буцев: Д-р Исов, това, че за вас не се намира преподавателско място, на предубеждения ли се дължи?

Мюмюн Исов: Не би могло да се каже, че 100 процента се дължи на предубеждения. Практиката в българските университети е такава - преди всичко трябва да има щат за докторантите от държавната поръчка. Разбира се, може да се каже и друго - че няма чувствителност към проблематиката за интеграцията на малцинствата, в частност на турското, защото ако имаше такава чувствителност, нещата щяха да бъдат разглеждани в дълбочина. Както го направи примерно преди петнадесетина години проф. Милчо Лалков, светла му памет; той ме насочи към тази проблематика. Ето и сега, покрай смъртта на Ахмед Емин, тази психоза, това антидепесарско и антитурско говорене показва непознаване на проблема за стереотипите, за предразсъдъците. А хората, от които зависи смекчаването, туширането на негативната представа за образа на другия, не осъзнават сериозността на проблема. Например държавата, в лицето на Министерство на образованието, показа индиферентно отношение към моята разработка. Макар че се говори много за българския етнически модел, за успешна интеграция на малцинствата, към темата за стереотипите в учебниците по история, която е изключително важна, министерството не показа абсолютно никакво отношение. Имах среща с висш чиновник в министерството и се опитах да му обясня, че трябва министерството да финансира методически пособия, така че учителите да боравят по-адекватно с тази тематика, защото те не са готвени в университета за нея. Отговорът беше: ‛Доктор Исов, аз в продължение на дълги години съм била учителка, ние, учителите, сме като поповете, пеем това, което знаем‛. От 2004 г. съществува Стратегия за образователна интеграция на децата и учениците от малцинствата. В нея министерството се е ангажирало с позицията, че учебниците за средно образование провокират негативно отношение към децата от малцинствата. Но почти нищо не е направено в тази посока и в крайна сметка този документ е една красива декларация. Оттук, мисля, че стана ясно защо не съм част от системата, защо не си работя по професията, за която съм се готвил дълго време.

Антонина Желязкова: Мисля, че отново трябва малко да поразмишляваме за нашата толерантност. Вече ми опротивя да говорим за българския етнически модел. Очевидно ние сме толерантни, но не чак дотам. Тези дни прочетох едно интервю с лидера на еврейската организация ‛Шалом‛. Г-н Бенвенисти разказва как в онези години нацистки настроени младежи тръгнали по ‛Пиротска‛, счупили две-три витрини и когато стигнали до работническия квартал Ючбунар, там ги посрещнали групи от младежи - и българи, и евреи - хубавичко ги набили, прогонили ги и с това се приключил опитът за нещо подобно на Кристална нощ в България. Винаги съм си задавала въпроса как е възможно по едно и също време, през 1943 г., българи да участват в акции за спасяването на българските евреи (моите родители примерно на 24 май са манифестирали заедно със свои състуденти евреи, гонила ги е конна полиция, били ги с палки, арестували ги и т.н.), а други българи по същото това време са безчинствали, натоварили са 11 343 евреи от Одринска Тракия и от Вардарска Македония на ешалоните на смъртта. Става дума за хора, принадлежащи към един народ, хора, принадлежащи може би и към едни и същи семейства. Само че едните са били изпратени с войската в новоприсъединените територии, те са изпълнявали заповеди, но и са мародерствали; и от тези 11 343 евреи са оцелели само пет или шест човека. Г-н Бенвенисти казва в разговора: ‛Евреите най-малко са страдали в България, защото са били най-силно интегрирани‛. Били са дотолкова добре интегрирани в българското общество, че са говорили перфектен български език, били са като българите, не е имало драматични социални разлики. Господин Бенвенисти казва още: ‛На българите много не им харесва, когато чуват да им говорят съседите на чужд език‛. Да, така е, това е точно. Евреите от новите територии са били безмилостно депортирани от българите, защото са били усещани, възприемани като чужди, други, говорещи на друг език.

Мюмюн Исов: В тази връзка мога да добавя конкретни примери. Миналата седмица бях в Момчилград, за да подготвя едно теренно проучване в града. Разгледах - понеже проучването минава през изследване на паметниците като места на колективната памет – една чешма, построена преди две-три години. С надпис на български, турски и на латиница, разбира се. Надписът на турски бе задраскан със син маркер и отгоре беше написано ‛Умри, бе‛. Мисля си, че има някаква нетърпимост към надписите на турски. Наблюдавам може би от четири-пет години две чешми, ктитори на които са мюсюлмани или турци. Едната чешма периодично, през два-три месеца, е осквернявана по най-различни начини. Миналата година, когато минах оттам, някой си беше направил труда да замаже надписите с цимент. И понеже чувам изказвания: ‛Защо ви трябва да слагате надпис само на турски?‛, да кажа и за друг пример – на една друга чешма (може би някой е посъветвал ктиторите) отвън, на фасадата, беше поставен надпис на български, а вътре - същият надпис на турски. Без коранически текстове, само имената на хората, в чиято памет е построена чешмата. На един 3 март по плочата, която беше на латиница, беше стреляно с ловна пушка, пейките бяха изпотрошени. Снощи чета, че три или четири хасковски гимназии осъмнали с някакви турски надписи, турско знаме и цитати от реч на Кемал Ататюрк... Когато коментирам тези неща с мои колеги, приятели, познати, стигаме до мисълта, че като че ли има един опит инстинктивно да оневиним, да омаловажим тези действия. Но ние първо трябва да ги заклеймим, трябва да демонстрираме обществена нетърпимост, а оттам вече да потърсим, както се казва, смекчаващи вината обстоятелства.

Колкото до толерантността, през трите години, в които имах часове в Кърджали, аз провеждах със студентите една своеобразна анкета. Когато те казваха: ‛Българската нация (или българската народност, или българската общност) е изключително толерантна‛, аз исках да ми дадат дефиниция какво разбират под толерантност. Общо взето дефиницията им беше: ‛Ние търпим малцинствата в България‛. И аз тогава им казвах, че това са различни понятия. Търпимостта е нещо много по-сложно, търпимостта е да приемеш другия такъв, какъвто е. А не да му приписваш провокирани от твоите страхове и стереотипи черти. Толерантността е място, пространство, в което протича диалог. Има ли диалог в България? Не диалог на битово ниво, между комшии. А диалог, който да е провокиран примерно от българските интелектуалци. Диалог, който е провокиран, ако щете, от българските държавни институции.

За тези неща трябва да се говори конкретно. Ето, бих могъл да ви дам пример с моя син. Той в момента е в седми клас в едно хасковско училище. Преди една година го преместихме, след като шест години и половина изкара в друго училище. Защото в продължение на години, по думите на неговата класна, е бил тормозен от своите съученици. Единственото, по което се различаваше от тях, беше името, нищо друго. (Между другото, ние с тъга наблюдавахме как през годините оредяваха неговите съученици, които идваха на рождените му дни. Възрастните заразяват със стереотипите, с предразсъдъците си децата в хода на времето...) Колкото до тормоза, възмутителното е, че това е ставало пред погледа на неговите учители. Аз съм далеч от мисълта да обвинявам децата. И направих възможното да противодействам, защото смятам, че съм силно интегриран в българското общество. Фактът, че съм завършил висшето си образование в България, че съм защитил доктората си в българска научна институция, мисля, е достатъчно ясен знак за степента на моята интеграция в българското общество. И се опитах с граждански стъпки да реша този проблем. Но видях много нисък професионализъм в учителите, много нисък професионализъм в административното ръководство на училището. Много нисък професионализъм и в началника на инспектората, та дори и в министерството. След като се върна с насинено око вкъщи, никой от училище не го потърси дни наред. Заведох го при началника на инспектората, нали не е редно това да се случва в едно хасковско, в едно българско училище. Той, вместо да се опита да задейства механизмите, които би трябвало да функционират в системата на средното образование, тръгна като следовател да го разпитва кой е почнал пръв... Впоследствие говорих с мои приятели, българи и турци, които ми казаха: ‛Защо не сезираш Комисията за защита срещу дискриминация? Защо не сезираш омбудсмана на Република България?‛ И аз все още се двоумя дали да го направя. Но нещо друго ми направи впечатление в тези разговори. Такива неща се случват, дали на турчета, където те са малцинство, или на българчета, където те са малцинство, но като че ли не им се дава достатъчно гласност. И си мисля, че тук робуваме на прословутата българска толерантност. От публичния коментар на подобен случай не мисля, че би пострадала българската толерантност. Вместо това ние си взимаме децата и ги местим... Включително и заместник министърът... Когато му изпратих e-mail заради този проблем, отговорът беше: ‛Това се случи и на моя син и аз го преместих в друго училище‛. Ако това ще е подходът...

Христо Буцев: В днешно време трябва да говорим за интегриране, за спойка на нацията, но ми се струва, че все повече и повече се издигат стени, че наблюдаваме капсулация, така да се каже – на турците, но и на българите, а като гледам видинския Нов път, имам чувството, че и там има капсулация.

Антонина Желязкова: Българинът е толерантен изключително прагматично - ако не се засягат неговите интереси; и ако хората, към които трябва да бъде толерантен, не се отличават чак толкова много от него.

Това съм го преживяла лично по време на Възродителния процес и националистическите истерии в края на 1989-та и в 1990-та година. Звъняха ми от Кърджали, тъй като бях говорител на Комитета за национално помирение: ‛Ние се въоръжаваме и ще ги избием тия турци‛. Казвам: ‛Почакайте, спрете се малко, вие нямате ли съседи турци?‛ И те ми отговарят: ‛Моят съсед Ахмед е много добър, моята съседка Емине е прекрасна, но турците са лоши‛. В България толерантността не е граждански и философски осъзната, толерантността е само на битово ниво. Тя се свежда до следното: ‛Моят съсед евреинът и моят приятел турчинът са добри и аз ще ги защитя, но като общност те са лоши и опасни‛. Има фантастични, трогателни случаи по време на Възродителния процес, когато турци, бягайки, са оставяли цялото си имущество на своите съседи и приятели българи и те са го опазвали без да се загуби едно копче. Но това е неговият съсед. А иначе, ако същия този закрилник на своя турчин го питаш, той ще каже: ‛Абе да, ама турците иначе са... Говорят на турски, преядоха с власт...‛ и така нататък. От поколения се знае - в смесените селища трябва да уважаваш своя съсед с неговите традиции, обичаи; когато е Байрамът, да си вземеш от неговото месо; когато е Великден, да му дадеш от твоите боядисани яйца - и това се спазва стриктно. Но това е битовото ниво. А толерантността трябва да бъде разбрана и като морал, като висша материя в нейните граждански измерения. Не може да имаш самочувствието, че си толерантен, и да казваш: ‛Защо те искат да изучават турски език в училищата, защо те ни управляват в общината?‛, ‛Защо един турчин е станал доктор на науките и иска да преподава на моите деца в университета?‛

Мюмюн Исов: Тук като че ли стигнахме до проблема за преформулиране на разбирането за нация и национализъм. Ърнст Гелнер казва: ‛Двама души са членове на една нация, когато всеки поотделно се чувства член и признава това право и на другия‛. Проблемът на такъв като мен в България е, че аз се чувствам сто процента член на българската нация. А в същото време други мислят за мен като за чужд. Този друг може да бъде библиотекарката в Народна библиотека ‛Иван Вазов‛ в Пловдив, например. След като съм поразпитал как мога да ползвам библиотеката, къде е читалнята, преди още да ми е издала читателска карта, усещам как погледът й много бързо се запълва с някакви стереотипи, някакви предразсъдъци, защото вече е чула името ми...

Антонина Желязкова: Едно вледеняване на погледа, познавам го от теренната ми работа. Моят термин за това е: политически коректното отхвърляне...Така обикновено постъпват и чиновниците, и работодателите...

Мюмюн Исов: Тя не ми казва: ЧЗащото си еди какъв си, аз няма да те обслужа‛... Но промяната в погледа е индикация за мен.

Антонина Желязкова: В социалните науки един от критериите, по които се съди дали има реална (етническа и религиозна) интеграция, дали съществува реална толерантност, са смесените бракове. В България няма смесени бракове, казвам го абсолютно категорично. Т.е., има, разбира се, но те са единици. При последното преброяване се вижда: на два милиона и половина брачни (и партньорски) двойки в България само 48 или 50 хиляди са смесени. Но това не са смесени двойки между българи, турци, цигани. Те са руснаци, с чехи, с поляци, дори с хора от Близкия и Средния Изток, с Африка. Във всеки случай с чужденци, не с местните малцинства. В смесените региони постоянно задавам въпроса: ‛Имате ли смесени бракове‛. Е, в някаква голяма община, където живеят 25 или 30 хиляди души, най-много да ми посочат един-два примера. Обикновено, когато този смесен брак се случи в едно селище със смесено население, младите хора, които са пристъпили волята и на едната, и на другата страна, на семействата и на общностите, си взимат багажа и заминават някъде в анонимността на големия град... Това показва, че ние не живеем заедно. Така са се сложили нещата в България, така сме си въобразили нашия етнически модел - ние всъщност живеем паралелно. И благодарение на някакви столетни правила, които са фундаментално важни, особено в регионите със смесено население, поддържаме някакво равновесие. Там се поддържат един неписани правила, за да няма сблъсъци, за да живеят хората нормално, в мир, но все пак паралелно, а не заедно.

Христо Буцев: Но защо е тази паралелност, тези стени...

Мюмюн Исов: Трябва да се вземе предвид силата на медиите. И поведението на политиците.

Аз съм далеч от това да бъда защитник на една или на друга партия, опитвам се да разсъждавам как нещата, за които ще говоря, рефлектират върху колективната психика. Когато при национални избори една голяма част от медийните излъчвания са от Капъкуле или от Кърджали, имате чувството, че като че ли върви някаква сталинградска битка, че в Кърджали се решава съдбата на България. По някакъв начин тези излъчвания внушават страх у, така да го наречем, българина във Видин, който никога не е виждал турчин и никога не е бил в Кърджали. Още повече, че в последните 20 или 30 години, особено по времето на Възродителния процес, в базовите нагласи влезе притеснението на членовете на мнозинството, че, видите ли, може да стане онова, което стана в Кипър. Че българските турци ще се опитат да откъснат някакви територии от България. И покрай последния политически скандал чух по медиите, че някой го употребява. От другата страна е преяждането с власт... Не говоря за политическите аспекти, говоря за визуализацията на турците като за различните...

Христо Буцев: Но, д-р Исов, в случая с Кърджали просто е очевидна една капсулация, която ДПС наложи. Извинявам се, че трябва да го кажа, но е точно така.

Мюмюн Исов: Разбира се, аз щях да стигна до този момент. Дали ще гласуват български граждани, изселили се някъде, в крайна сметка се определя от избирателния закон. Но този избирателен закон не се гласува от ДПС. Демокрацията е и аритметика, не може с този брой депутати ДПС така да завърти закона, че да бъде в негов интерес. Това обаче въобще не се казва в медийните облъчвания. Колкото до вашата констатация за Кърджали, проблемът не е толкова, че ДПС монополизира тези региони; големият проблем е, че българските партии са абдикирали оттам. Какво пречи на БСП, СДС, ДСБ да създадат структура в моето село, село Комунига, което е с чисто турско население? Какво им пречи?

Христо Буцев: А пречи ли им нещо?

Мюмюн Исов: Всяка партия иска да разшири своя електорален ресурс. Какво пречи примерно на БСП в Кърджали да разшири своя електорален ресурс? Аз ще отговоря по този начин: ако една партия казва: ‛Аз се променям‛, предполага се, че в листите й трябва да има ясен знак, че нещата се променят. Когато говорим за ДПС, на избираемо място в Кърджали трябва да има етнически българи. Когато говорим за БСП, трябва да видите в списъка на избираемо място етнически турчин. А не такъв, който е сложен просто ей така, формално. На неизбираемо, 10-то или 11-то място. Ако тези партии искат да създадат своя структура и да пропагандират своята програма в дадено населено място, но по някакъв начин са възпрепятствани, има в тази държава органи, които ще разследват и ще действат. Аз си мисля, че твърдението ‛българските партии искат да работят в тези региони, пък не могат‛ е само някакво оправдание.Общонационалните партии винаги изчисляват съвсем безскрупулно – аз ще спечеля толкова гласове от турците, но ще загубя три пъти повече от българите. Разбирате ли, затова говорех за предефинирането на разбирането за нация. В България все още е много активно, много популярно етническото разбиране за нацията.

Антонина Желязкова: Макар че конституционно ние сме политическа нация.

Мюмюн Исов: В България до 1989 г. проучванията за нациите и национализма са идеологизирани и повърхностни. А периодът след 1989 г. е твърде кратък, за да осветли всички детайли на един национализъм.

Моята идея е много проста. Аз продължавам да твърдя и ще го твърдя, докато някой не ме разубеди, че големите партии трябва да влязат при хората от малцинствата. Партиите винаги са правили сметки, ако се ангажират по-сериозно с проблемите на малцинствата, колко гласове ще спечелят от тях и колко гласове от своя сигурен електорат ще загубят. Това, мисля, не е националноотговорна позиция. Не може само покрай избори да флиртуваме с тези хора. Не може да привлечем в партията някой и друг кариерист (той може и да е свестен, разбира се), за да покажем, че сме национално ангажирана партия с ясна платформа по етническите проблеми.

Вижте министър-председателя, президента - покрай тази криза призоваха да не се етнизира проблемът; говорят за комшулука, за исторически традиции, създадени във времето. Аз се питам обаче какво правят тези политици, които са облечени с държавна власт, в посоката на съвместното живеене? Много е лесно човек да се хвали с нещо, което е създадено в миналото.

Винаги се вбесявам, когато в кризисни периоди политическите партии говорят спекулативно, манипулативно за междуетническите отношения – с това всъщност се разширява разломът между едната и другата общност. Докато няма открит дебат, докато българските интелектуалци не започнат да говорят, да разясняват междуетническите отношения, за да са изчистени от предубеждения, да са изчистени от манипулацията, нещата ще вървят по този начин, може да загрубеят още повече.

Христо Буцев: Напълно съм съгласен. Но, според вас, кой е по-отдалечен от другия, кой е по-свит в себе си? Говорим за българи и турци в момента. Вие сте човек, който може да направи тази оценка. Вие се движите и в двете общности.

Мюмюн Исов: Тази оценка трудно би могла да се направи без някакво конкретно проучване. Аз се доверявам на това, което съм чел. На това, което съм ползвал като резултати, достатъчно представителни...

Значи, има поне два момента. Първият е, че българите възприемат турците - като общност, не като конкретни индивиди - през призмата на историята.

Христо Буцев: Или през призмата на заплахата.

Мюмюн Исов: Оттам идва и заплахата. През призмата на историята. Голяма част от българското общество отъждествява Османската империя с Република Турция, турците - с османците, българските турци - с османските турци. Ако примерно обществото имаше познания, че това е една модерна държава, която почти няма нищо общо като политика, като идеология с Османската империя, тогава нещата щяха да стоят по друг начин. Когато в масовите нагласи има такова отъждествяване, много лесно се стига до заключението, че тази държава - особено в контекста на кризите и на кървавите конфликти тук, на Балканите - се опитва да има паносманистични и пантюркистки претенции, иска да възстанови по някакъв начин, в някакъв формат Османската империя. Още преди 1989 г., с оглед целите на Възродителния процес, е правено проучване от различните отдели на ЦК на БКП, изводите са валидни и днес - българите са по-затворени към турците, отколкото обратното. В Турция я няма тази държавно регламентирана образователна система, която да насажда омраза към българите.

Антонина Желязкова: Още повече, че Турция и турците изобщо не се страхуват от България и българите.

Мюмюн Исов: Така че, според мен, трябва да се работи за предефиниране на концепцията, на разбирането за българската нация. И болката ми е, че искам да работя за това, а не мога. Ето, преди няколко години, когато завършвах доктората, ми попадна една статистика за турците, загинали в българската армия по време на Първата световна война. Цифрата е 9604 - от 88 106 общо загинали или безследно изчезнали български войници. Търсейки да разбера дали тази статистика е точна, говорех с един историк и той внезапно ми казва: ‛Стига си говорил глупости. Как толкова много турци да са загинали в българската армия, и то по време на Първата световна война‛. В обществото има изключително дълбоки съмнения относно лоялността на българските турци като български граждани. Говоря от позицията на човек, който е следил сериозните социологически проучвания.

Според мен трябва, чрез положителния ресурс от историята, да покажем и на едните, че техните предци са загивали, защитавайки българския флаг; но да покажем и на мнозинството, че българските турци не са заплаха, не са пета колона. Че у тях не живее някаква латентна амбиция да откъснат територия от България.

Да погледнем нещата и от друга страна. Според данни от Националния статистически институт в 2001 г. в българската общност, т.е. в мнозинството, има 10 434 доктори в различните научни области. При българските турци са само 16. Съотношението, според броя население на едната и другата група, е около 9 към 1. Докторите са 625 към 1. Ако приемем, че има капсулация, ние не трябва да я разглеждаме през призмата само на спецификата на българските турци. Какво прави мнозинството? Прави ли опити да ги приобщи, да ги интегрира? Дава ли достатъчно ясни примери, предоставя ли им възможности за реална интеграция?..

Антонина Желязкова: Непрекъснато, ежегодно се правят такъв тип социологически сондажи и изследвания. И е абсолютно ясно, че ако съществува тази виртуална стена, разбира се, че българите са по-капсулирани и по-затворени по отношение на малцинствата. Българите страдат от доста повече негативни стереотипи по отношение на малцинствата, отколкото малцинствата към българите. Малцинствата по принцип са по-склонни да харесват мнозинството, по-отворени са към него и го привиждат като по-качествено. В същото време, през десетилетията българите някак си са живели с високомерно отношение към малцинствата – като към втора категория хора. Така е от Освобождението насам, това е влязло в националния психопортрет, в националния манталитет – турците са втора категория хора и така им се пада, след като пет века са ни тъпкали. Как тогава в сондажите да кажеш, че си съгласен дъщеря ти да се ожени за турчин или за ром, или пък учителят на децата или министърът да са от малцинствата.Заради това дори до 1989 г. в тези смесени региони, където българите са били малцинство, а турците - мнозинство, всичките управленски функции, всичките интелектуални функции са били в ръцете на малцинството, сиреч в ръцете на българите.

Напоследък решихме да видим как живеят българите и християните в общини, където са малцинство. Където турците или мюсюлманите са мнозинство, да кажем 75-80-85 %. Когато местната власт там премина демократично в ръцете на турците, те се опитват да поддържат видимост на представителство на малцинството във властта - да кажем, в общината кметът е турчин, но задължително секретарят е българин, дори в селището да са пет семейства българи. За мен беше много любопитно да разбера – и тази информация се изтръгва изключително трудно, с много ходене и дълго престояване на терена - какво има, какво ги гложди отвътре все пак българите в общините, където са малцинство; защо чувстват известен дискомфорт. И вечерта, на маса, когато седнем с тях, те тайно, на ухо, се опитват да отговорят на въпроса какво им е дискомфортното, след като имат работа, не са притеснени, никой не ги преследва по етнически и религиозен признак. Казват: ‛Е, лесно ви е на вас в София. Но ни оставихте тук турците да ни управляват‛. Това го казват много дискретно, защото иначе не живеят зле с турците в смесените селища. Разбират се, имат всякакви отношения и понякога общ бизнес, но не управляват, както са свикнали през последните 120 години.

Това, което Мюмюн нарича преразглеждане, преосмисляне, популяризиране на темата за гражданската нация, означава до всички да стигне темата за мултиетничността на българската нация - аз го наричам създаване на гражданска култура. Не може да живееш от векове заедно с тези хора и някак си да ти е дискомфортно, че в момента те управляват. Т.е. това, което ми се иска да видя в регионите със смесено население – тази битова култура, тази битова толерантност, която е фундаментално важна и здрава, да прерасне, да се развие в гражданска толерантност. И да не ти се зловиди, че управляват турци или евреи, или роми, че директорът на училището, че учителите на децата ти са турци. Ти си малцинство там, където живееш, това е.

Христо Буцев: Тази гражданска нация какъв език говори, д-р Исов?

Мюмюн Исов: Езика на мнозинството. Не съществува никаква заплаха, никакъв конспиративен подтекст, че искането за гражданска нация ще доведе до подриване устоите на българската нация. И не аз съм авторът на това разбиране. В теориите за нациите и национализма съществуват две концепции, два подхода. Едната е гражданска или политическа нация; другата е етническа или културна нация. Пример за гражданска нация са Съединените щати, Франция, а пример за етническата нация е Германия. Форматът на етнонацията се оформя в България по разбираеми причини, като народност, която е в границите на една мултиетническа империя. И основен стълб в традиционния български национализъм е антитурското говорене, антимюсюлманското. Това не е моя теза, а на Мария Тодорова и на ред други изследователи. Но форматът на нацията не се задава веднъж завинаги. И евентуалното му предефиниранене не означава предателство към строителите на модерната българска нация. Засега подобна теза не е особено популярна. Помня как, при интервю за един вестник, журналистът ми зададе въпроса: ‛Вие какъв се чувствате?‛. Аз тръгнах да му обяснявам, че във всеки човек живеят в сбор различни идентичности; в един момент може да доминира неговата полова идентичност, в друг момент - етническата и националната. И като му казах, че като етническа идентичност се определям като турчин, а като национална се определям като българин, той ме погледна многозначително, все едно беше чул отговор на марсианец.

Антонина Желязкова: Или е решил, че не си откровен от страх. Моят съпруг веднъж се вбеси, когато европейски журналисти, мои гости, щастливи, че са попаднали в Меката на етническата толерантност, му казаха следното: ‛Разбрахме, че вие сте от Пиринска Македония, македонец ли се определяте по националност?‛. А той им отговори: ‛Винаги съм знаел, че съм българин, но по национална принадлежност реално съм мъж на Антонина…‛

Мюмюн Исов: В настоящия момент турчин и българин като че ли са две несъвместими категории в разбирането на голяма част от хората. И аз ще го повторя отново – част от българските интелектуалци, които обичат да се изявяват по медиите, изключително много спекулират с емоциите на хората. Не се получава разговор, защото т.нар. иноватори (или привържениците на разбирането, че българските турци трябва наистина, а не декларативно, да станат, да бъдат възприемани от мнозинството като равноправна част от българската нация) биват обвинявани, че са агенти, че са национални предатели, че получават пари от външни централи. При такова говорене дискусия просто не може да се получи.

Христо Буцев: Какво ви е отношението към ДПС?

Мюмюн Исов: В първите години на прехода ДПС, разбира се, беше буфер, трансмисия, за да се намали етническото напрежение. Но оттам насетне... Някои хора се случва да се самозабравят и машината да започне да буксува. Но аз винаги правя тази уговорка, че ДПС трябва да се разглежда и в контекста, и в пряка връзка с поведението на другите партии. В тези региони няма алтернатива, няма друг избор... Нека не бъдат обвинявани турците, че дават гласовете си само за ДПС. А за кой друг да ги дадат?

Антонина Желязкова: Изключителна нужда имаше от ДПС, за да се свали напрежението, да се почувстват сигурни и равнопоставени турците и мюсюлманите в България в началото на прехода. Навремето, когато се създаде ДПС и навлезе във властта, прогнозирах, че десетина години ще има нужда от него, след което турците плавно ще се влеят в общонационалните партии. Очевидно това беше сбъркана прогноза, илюзия. Защото нито една от общонационалните партии нищо не направи през годините, за да може да създаде онова чувство за сигурност, от което турците имат нужда. Онова чувство на увереност, че тази общонационална партия - която и да е тя, БСП, ДСБ или СДС и т.н. – наистина ще защитава техните интереси. Че няма да позволи връщане към маргинализирането им. Никой не направи това. Нека не забравяме и близката история на прехода - преди първите свободни избори в България Ахмед Доган с новосъздаденото си ДПС пожела да участва в изборите като интегрална част или в коалиция със СДС, но тогавашните наши приятели, които бяха в предизборния щаб, отказаха. Мотивът им беше: ‛Ще спечелим 300 000 гласа на турците в тези региони, но ще загубим 900 000 гласа на уплашени българи.‛ Това беше един от големите грехове на ранната демокрация. Затова нека не се дивим, че дори сега, когато се случи тази криза след смъртта на рахметлията Ахмед Емин, когато и за най-безпросветния турчин и българин, някъде далече по планинските села, е ясно, че ДПС се е превърнала в корумпирана и недемократична партия, редиците на електората на ДПС се стегнаха, защото те отново се чувстват заплашени, че предстои реставрация на политиките срещу тях, че нещата някак си ще се обърнат към лошо, след като дори героичният Бойко Борисов го декларира по медиите.

В."Култура",Брой 42 (2525), 03 декември 2008 г.