Eвропейската алтернатива на Турция е неизбежна и
един ден тя ще бъде неотделима част от Европа като политическо, икономическо и културно пространство !

Орхан Памук

728x90,booking

Booking.com

728x90

travel-in-turkey

travel-in-turkey
travel-in-turkey

неделя, 27 декември 2009 г.

Филмът “Гьоч” – или гледната точка на прокудените !

Филмът “Гьоч” – или гледната точка на прокудените !

Göçmen - Crossing the Border - premiere - part 1 of 2 from The Red House Centre for Culture on Vimeo.



Göçmen - Crossing the Border - premiere - part 2 of 2 from The Red House Centre for Culture on Vimeo.



Едвин Сугарев


“Гьоч – да прекрачиш границата” е особен, странен, запомнящ се филм. Неговите автори – Ирина Недева, Андрей Гетов и Даниела Горчева, са избрали един нестандартен подход – вместо да режисират и направляват, монтират и донагласяват своя материал, са оставили изповедите и емоциите на героите да определят нерва, сюжетните ходове и интонациите, като са ограничили своето присъствие само до визуални метафори и насочващи въпроси, провокиращи определени акценти – които често и дори не прозвучават в самия филм. Оставили са паметта да следва своето естествено русло – и пряко базисните закони на киноиндустрията, филмът не е изгубил, а е спечелил от това. Станал е автентичен, непосредствен и естествен; бих добавил и – много човешки.

Заглавието е обяснено още в първите кадри с Метин Сеит, шофиращ из Истанбул – гьочмените са изгнаниците, прокудените от родината им. “Гьоч” е самото прокуждане, процесът на неговото ставане. “Възродителният” процес – едно от най-тежките комунистически престъпления, вършени в България.

Не само по своите мащаби – с убитите, затваряните, насилваните, прогонените. Тежко и поради своя безмерен цинизъм, поради лицемерието, с което комунистическата партия оправдава потъпкването на човешкото достойнство, на най-основните човешки права.

Тежко поради лъжата, поради подмяната на българската история. Тежко за стотиците хиляди, които бяха прокудени и изгубиха родината си – но тежко и за милионите – за целия български народ, от чието име се вършеше това престъпление, за хората, които не смееха и не можеха, а може би и не поискаха да направят нищо, докато комунистическите копои се гавреха с честта и достойнството на техните сънародници. Едните изгубиха родината си. Другите понесоха и носят на гръб позора от варварство, което не са извършили, но пред което са останали само безмълвни свидетели.

За това престъпление нямаше наказание, нямаше и разкаяние. Когато след десети ноември българските турци дойдоха в столицата да си искат имената, по улиците се повлякоха и други шествия – тези на “героите” от самия възродителен процес.

Тези, които бяха обграждали села и бяха пребивали отказващите да си сменят името в провинциални МВР-та и кметски канцеларии.

Тези, които бяха изкупували на безценица земята и добитъка на заминаващите – и сега живееха в техните къщи, и копаеха техните ниви.

Тези, които искаха стотици и хиляди за един курс с камион до границата, за да могат бъдещите гьочмени да превозят челядта си и най-насъщната част от домакинството си до турската граница.

Тези, които не продаваха хляб на жени със забрадки и шалвари, не ги качваха в автобусите, не ги пускаха в болниците – дори когато идваха да раждат.

Тези, които прекръстваха живите и рушаха гробищата на мъртвите, заличаваха регистри, кръщелни актове и документи за собственост.

Тъй нареченият Обществен комитет за защита на националните интереси стана политически съюзник на провелата „възродителния” процес комунистическа партия; а в парламента и в политиката заедно с неговия лидер Минчо Минчев – бивш началник на ДС Кърджали, пряко отговорен за насилия и убийства, влезе и говорителят на ОКЗНИ – днешния президент Георги Първанов. А след време и Ахмед Доган: тъкмо човекът, който претендираше, че се е борил срещу „възродителния процес”, се оказа стратегически партньор на същата тази комунистическа партия. Партията, чийто лидер Тодор Живков в съвсем пряк текст беше заявил на 7 юни 1989 г. – в разгара на “голямата екскурзия”: “Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде нещо като Кипър или нещо подобно(....) Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население.”

ДС и нейните знайни и незнайни помагачи изпълниха, дори и преизпълниха това партийно поръчение. Този “гьоч”, който организираха те, включваше убийства, побоища, интернирания; възстановяване дейността на концлагерите (в Белене например бяха затворени стотици турци, отказващи да си сменят имената); насилствени екстрадиции на най-непокорните и включилите се в легална организирана съпротива; обосноваване на историческата лъжа, че българските турци били всъщност помохамеданчени българи – за която лъжа работеха цели научни институти, правеха се филми, пишеха се книги (“Време разделно” на Антон Дончев, например, е точно такава поръчкова книга, написана, за да бъде морално оправдан “възродителния” процес, започнал през 60-те години със смяната на имената на помаците); блокиране на цели области от България – включително с помощта на армията. Това е историческият контекст на тъй наречения “възродителен процес” – и този контекст е дълбоко трагичен.

Тази срамна страница от историята на България още не е прочетена. Нещо повече – опитите за прочит се сблъскваха с безогледна, но добре организирана съпротива – христоматиен е примерът с филма “Гори, гори огънче” на Малина Томова – срещу която – редом с публичното й охулване – бе направен дори опит за съдебна и дори физическа разправа. И до ден днешен истината за „възродителния процес” е нещо, което грижливо се заобикаля; освен когато се прави нещо по-лошо – когато се използва спекулативно с оглед определени политически интереси. Затова този период е рана в историческата плът на страната ни – рана, която и днес – двадесет години след тези събития, още не е зараснала.

“Гьоч – да прекрачиш границата” не се занимава пряко със събитията около „възродителния процес”, с тяхната фактология – за този филм е важна паметта за тях, важен е кодът, през който разчитаме тази памет. Той е прицелен в днешния ден – и към една друга гледна точка, различна от досегашните филми с подобна тематика. Опитва се да прочете събитията с днешна дата – но не през очите на българите и на България, а през очите на “гьочмените” – на жертвите на възродителния процес.

При това предполага двойна оптика – гледа събитията през очите на различните поколения: тези, които са преживяли събитията в зрялата си възраст – и съзнателно са се опълчили срещу насилието – и тези, които тогава са били деца – и на които им е било отнето името, а сетне и родината, без да могат да разберат смисъла на този варварски акт – и го оценяват именно днес, от гледна точка на своето емигрантско битие. От наслагването на тези две гледни точки – и от диалога между тях – се пораждат ефектите във филма.

Има много болка и горчивина в това, което споделят пред камерата героите в този филм. Например в думите на Кезим Тюрксьоз, когато споделя как се е чувствал при настояването да си смени името – в един миг, в който не знае къде е баща му – жив ли е или не е; не знае къде е майка му и дядо му. В думите на Авни Велиев, основал не друго, а Турска ленинска комунистическа партия (само че другарите решили, че това е опасно, защото искал плурализъм) – когато разказва как баща му бродел цял месец през зимата в планината, при сняг до кръста, което довело по-сетне и до смъртта му – само и само да не си смени името – или как хората на ДС нахлули при децата му, останали вече съвсем сами в опустошения от „възродителите” дом. В думите на Метин Сеит, когато споделя, че обича България толкова, че би си дал живота за нея – само че не са му позволили да я обича, забранили са му.

Тази болка е родена от понесените огорчения и унижения, от прекършените съдби. Същевременно и в думите, и в израженията на лицата, и в интонациите ние долавяме дълбоката човечност, с която всичко това е изстрадано и надживяно.

И може би усетът за тази дълбока човечност, нейното скрито, но пределно осезаемо присъствие е голямото достойнство на този филм. С всички тези хора е постъпено пределно несправедливо, постъпено е чудовищно и варварски – но от кадрите на филма не говори омразата. Понасяйки съдбата си, неговите герои са разбрали, че вина за техния труден жребий носи една престъпна власт – но не българите, не България.

Радостта, с която някогашните “ятачки” на Сабри Искандер го посрещат, тяхната гордост за това, че са приютили един толкова достоен човек при интернирането му от ДС, общият им разказ за тогавашните “конспирации” са може би най-убедителното свидетелство в това отношение. Въпреки всички усилия на тогавашните пропагандатори и днешните националисти тъкмо този човек, тогава секретар на Демократическата лига за защита на човешките права, е герой в техните очи – правото – и човешкото, и историческото, е на негова страна. При това забележете: става дума не за интелектуалци и дисиденти – а за две обикновени жени от село – и именно тяхната най-неподправена радост от срещата носи едно от посланията на филма: “възродителният” процес е провал. В политически, в морален и всякакъв друг смисъл.

Разбира се, има неща, които не могат да бъдат забравени. Няма как да се забрави примерно кутията бонбони, които насилниците носят със себе си, за да “почерпят” по случай смяната на името. Няма как например Сабри Искендер да забрави месеците в килията на сливенската ДС, изтезанията, при които тялото му от главата до петите било “като патладжан”. За него “това не са хора” – ала понесените страдания не се универсализират, не се прехвърлят върху съвестта на всички българи. Да, огорченията остават – но понесени с гордостта на човека, останал достоен за своя кръст – и надмогнал нанесените унижения.

Надмогнал, но не и забравил. Защото случилото се не може, а и не трябва да се забравя. И от жертвите на драматичния “Гьоч”, и от неговите неми свидетели – от нас, българите. Необходимостта да бъде запазена тази памет е другото същностно послание на този филм. И в него е едно от същностните му достойнства: той не заобикаля страшните истини, не се стреми да ги замаже с някакъв моралистичен хепиенд. Да – никой от свидетелите на този геноцид не таи ненавист към България. Тя е помнена и обичана – но е помнена също и болката от насилственото им отлъчване. Тук наистина няма как да бъдат заобиколени въпроси като: а другите, нашите съседи, българите – те тогава какво направиха за нас?

И не случайно Метин Сеит изпуска думите, че те, прогонените турци, не биха постъпили по този начин, ако бяха на тяхно място – и разказва за единствения жест на съпричастност: триста лева, пъхнати му в джоба от негов приятел, когато заминавал. Не случайно и Кезим Тюрксьоз подчертава, че има само турски паспорт – защото му се вижда неморално сега, когато България е член на ЕС, той да се възползва от това членство и възможностите, които двойното гражданство му осигурява – след всичко случило се това е недопустимо.

Тези, които са прогонени, няма да се върнат – казва този филм. Но те не са ни забравили, те не са забравили България – и ние също не трябва да ги забравяме. Трябва да положим усилия, за да стане диалогът между тях и нас възможен. Усилия, които предполагат и покаяние, и казване на неудобни истини, и разобличаване на удобни лъжи.

Филмът “Гьоч” прави тъкмо това – и го прави непосредствено и човешки. Сниман е за извънредно кратко време, буквално на прима виста, без отиграни положения и без добре режисирани емоции. Това впрочем се е превърнало в негов плюс – филмът е максимално естествен. И е важен – защото показва нещата от другата гледна точка – през погледа на тези, които са били принудени да се лишат от родина, за да запазят вярата и достойнството си на свободни хора.

Има едно стихотворение, писано в затвора – което Ердинч, синът на бургаския поет Реджеп Кюпчу, чете по време на филма. В него се говори за черното, за вътрешният, духовният мрак, който се сгъстява – поради невъзможността да кажеш на черното черно. Филми като “Гьоч” са важни и насъщни – понеже разсейват този мрак.


http://www.svobodata.com

11 ноември (сряда) 2009, 19.00 ч. – премиера, Червена зала
Гьочмен - Да прекрачиш границата* (документален филм, автори: Ирина
Недева, и Андрей Гетов. Сценарий: Даниела Горчева. Камера: Любен
Бързаков,Продуцент: фондация „Гъливер клиринг хауз” (c/o Център за
култура и дебат
„Червената къща”, 2009 г.)

Прожекция, последвана от обсъждане с участници и автори.

Отвъд границата – не само между територии, пространства и държави, но и отвъд границата на поносимото.

Модератор на вечерта: Стефан Кръстев На български език. Вход: 2/1 лв.

За филма:

Гьочмен – да прекрачиш границата, документален филм 2009

Отвъд границата – не само между територии, пространства и държави, но
отвъд границата на поносимото.

Зейнеп Ибрахимова Зафер (Zeynep Zafer) e окончателно изгонена през
февруари 1989г, след като цялото й семейство е изселено още след
драматичното преименуване в Родопите през 1972г. от с.Корница в
Североизточна България. Намираме я за кратко в Истанбул, на път от
Анкара където е доцент по българска и руска литература в университета.

Сабри Искендер (Sabri Iskender) е изхвърлен от НРБ няколко месеца преди т.нар. „голяма екскурзия”, въпреки че отказва да вземе паспорта, който му дават комунистическите власти, защото е с фалшиво, чуждо, не неговото име.

Зад гърба му вече има следствени арести в Сливен, разпити на Развигор, два пъти изселване в с.Камено поле, Белене, опит за бягство зад граница и …килия в Старозагорския затвор. Намираме го на път към миналото и към един заровен
скришен документ на Демократическата лига за правата на човека.

Авни Велиев ( Avni Veli) живее в Истанбул и … все още в страшните си
спомени от затвора и от Белене. И на въпроса дали се е подигравал с режима
когато създава Турската маркистко-ленинска партия по времето на късния
социализъм отговаря с дълъг….смях.

Ердинч Кюпчу (Erdinc Kupcu) е син на големия бургаския поет Реджеп
Кюпчу. В Истанбул чуваме как произнася своето стихотворение „Черно” писано някога в български затвор…

Метин Сейт (Metin Seyit) не успява да вземе последната си година в
гимназията в Силистра когато семейството му е принудено да напусне НРБ. Той е нашият водач в приключението да откриваме значението зад думите. Като
думата „гьочмен” (gocmen)…

Севнур Озтюрк (Sevnur Ozturk)… е жена, която не се страхува да
прави бизнес в свят на мъже, а на стената в ресторанта й „Лебед” в Истанбул до десетолевката с лика на Георги Димитров грее лика на Ататюрк.

Севги Нар (Sevgi Nar)е била съвсем малка. Ученичка. Още си спомня как се е почувствала на един особен „Трети март”…

Сюлейман Тюрксюз (Suleyman Turksoz)в Бурса не се страхува, че внуците му си играят с дървената табакера направена от затворници. С кибритени клечки върху нея е написана датата 24.ХII.1984г.– на влизането му в... Белене.

Това са само част от героите на този странен пъзел, 20 години по-късно

Същата информация е на уеб страницата на Червената къща:
http://www.redhouse-sofia.org/default.aspx

Портал Турция

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Петиция за свалянето на имунитета на Волен Сидеров

Избитите от комунистическия режим на Тодор Живков по време на т.нар. "Възродителен процес".2