Носорози от Истанбул ! Гьонюл Нухоглу, Те не са вредни, ако не ги докосваш, 13 ноември - 10 декември 2009 !
Още с влизането в галерия “Арт Алея” разбрах, че всъщност става дума за една кавалетна изложба в онзи смисъл на “кавалетно”, който поставя вкуса пред дилема. “Облечена” в примамливите одежди на философска и социална концепция и изпълнена в необичайни техники и материали, тя предлага най-вече естетическо преживяване в рамките на поносимата за всеки ексцентричност.
Гьонюл Нухоглу е родена и живее в Истанбул. Поради тази причина е имала възможността и привилегията да покаже своето изкуство на изумителни места, като църквата “Света Ирина” или Цистерните Йеребатан. Последният й проект е експониран буквално на перона на гара Сиркеджи (също уникална като архитектура) в центъра на Истанбул преди няколко месеца под куриозното наименование “Безделието ще спаси света”. (Защо това да не е един от възможните отговори на въпроса, поставен от кураторите на тазгодишното истанбулско биенале, “Какво поддържа човечеството живо?”. Въпреки че работата на Нухоглу се опира точно на онази отнесено мистична неангажираност, която беше напълно изключена от селекцията на биеналето.)
Турската авторка използва умело в работата си класическия и много благодатен контраст между стара ефектна архитектура и съвременни форми и материали. Тя работи със средата и чрез намесите си извлича красотата от нея в полза на собственото си произведение. Типична за почерка й е сценографията на пространството, постигната чрез привнасянето на пределно метафорични по същността си форми и образи. Ориенталският чар също допринася значително за общото въздействие, въпреки че авторката търси по-скоро универсални стойности на своите метафори.
Но не бих могла да определя този подход дори и като sitespecific с чиста съвест. Творчеството на Гьонюл Нухоглу някак не се вписва в норматива на съвременното изкуство. Приляга му повече изящната художественост и пластичност, поетичното тълкуване и съзерцанието. Наистина, вълнуващо е да наблюдаваш белите фигури на въртящи се дервиши, прожектирани направо на стената в хладното сводесто пространство на цистерните, въртящата се метална спирала, въртящия се като стрелки на гигантски часовник човешки силует, въртящ се монументализиран пумпал на перона на гарата или също толкова уголемени детски вятърни въртележки... Гьонюл Нухоглу сякаш постоянно се опитва да приспи съзнанието ни в хипноза и да ни внуши, че е по-добре светът да е красив, а не забързан и рационален. Тя очевидно не се чувства комфортно в това постоянно блъскане, динамика и безпардонно живеене, което ни налага съвремието.
Проектът й, който гостува в София, е едно откровение именно по тази тема. Да се превърнеш в носорог е трансформация, различна от простата промяна, защото е необратима. Това в общи линии е основното послание на изложбата, а носорогът, разбира се, е поредната метафора. Грубото същество, което мачка всичко наред, би трябвало да представя събирателния образ на днешното общество. Поставено насред тривиален фон от жилищни блокове, то става символ и паметник на негативизма.
Гьонюл Нухоглу обаче е приела носорога само като знак за дебелокожие, без да разсъждава върху неговите положителни инстинкти и праисторическата му осанка или например върху факта, че кожата на носорога всъщност е много чувствителна на външни влияния, или върху любопитните му функции на “пожарникар на саваната”...
Тя го поставя в комбинаториката на пейзажа, без усилието да прикрива някакъв по-сложен смисъл, превръща го в картина. Освен че са рисувани върху метал и плексиглас, за да потвърдят кавалетните подозрения, носорозите се появяват и като изрязани съвсем реалистично, пак от метал, двуизмерни силуети, които декорират чупките и нишите в пространството на галерията. Но колкото и авторката да се опитва да ми внуши някакъв социално критичен смисъл, не мога да се отърва от симпатията, която изпитвам към и без това изтормозеното от бракониерски издевателства създание. (По отношение на анималистичните сравнения, в работата на Нухоглу има доста по-успешен пример с отраженията на овце върху ескалаторите на един търговски център.)
Оттук ми хрумва и още едно подозрение – подобно на ренесансовите си предшественици, Нухоглу непоколебимо е отредила на Човека върховното господство, но на съвършения Витрувиански човек, с чийто образ работи в предишните си проекти и който като че ли е нейната отправна точка за съпоставка с днешния ден. Заради този вехт идеализъм тя поддържа в творчеството си най-вече повърхностното ниво на символика, която разглежда света твърде контрастно и твърде дистанцирано лирично. Дори и сред тълпите от пътници на гарата, то има по-скоро някакъв поучително възвишен пиедестал, отколкото реална комуникация.
Изкуството на Гьонюл Нухоглу е още един пример за това как може “художественото” да бъде преформулирано и преразказано със съвременни средства и материали, но да запази приоритета на естетическите си функции и идеали. В това отношение тази авторка може да срещне множество аналози на нашата сцена. Мистичната вглъбеност и екзистенциалното философстване също е подходяща допирателна на нейното изкуство с много примери от изявите на българските художници още от средата на 80-те. Не знам защо това интересно запознанство извиква толкова много “неконвенционални” асоциации в мен, но напоследък носталгията по онези “невинни” години като че ли се усеща все по-натрапливо тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар