България | 20.12.2008
Омръзнали са ми националните държави
Омръзнали са ми националните държави - част от текста, който Александър Андреев прочете в София при връчването на голямата награда за журналистика Робер Шуман.
Животът понякога си прави евтини каламбури. Ето един такъв: Първите двайсетина години от своята биография аз прекарах на улица Московска, последните пет – на улица Европа. Ако го бях казал като метафора – щеше да е кич. Но то е просто факт. Не че имам нещо против улица Московска. Но на
улица Европа
се чувствам по в хармония със себе си. Знаете ли защо ми харесва обединена Европа? Най-вече, защото не изисква от мен да я обичам, не очаква от мен да мра заради нея. Доколкото съм осведомен, обединена Европа очаква от мен само да спазвам законите и разчита на моята политическа активност, но няма никакви претенции към душата и тялото ми. А хората от моето и от предишните поколения доста са се напатили с национални държави, политически и военни съюзи, партии и идеологии, претендиращи за умовете, сърцата, душите и телата им. 
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: "На улица Европа се чувствам по в хармония със себе си" Ще кажете: ами че на Европа това й е слабото място - не съумява да увлече хората, не създава колективна идентичност, не поражда чувство за „ние”. Всички го знаем това вайкане и то може би донякъде е основателно, макар че колективните идентичности и чувството за „ние” са един доста хлъзгав терен. Нещо повече, чувството за „ние” е измамно, то е субективно и често пъти много опасно. Впрочем, дори чувството за „аз” било измамно, твърдят някои съвременни изследователи на човешкия мозък, според които нашата субектност била въображаема и всъщност не оказвала голямо влияние върху действията ни. Не искам да навлизам в чужди територии, тъй че ще се върна само за момент към колективната идентичност като уж-проблем на Европа. Мисля си, че в днешния свят всеки тъй или иначе има по няколко идентичности, с които оперира в зависимост от ситуацията. Ето, аз, например, се легитимирам ту като българин, ту като европеец, ту като журналист, ту като писател или преводач, с особено удоволствие се легитимирам през семейството и приятелите си, когато трябва – през работното си място или през държавата, чийто паспорт нося в джоба си. В този
ситуативен избор на идентичност
няма нищо шизофренно – просто комплексността и динамиката на времето го налагат. Ако преди 1000 години е било достатъчно да кажеш, че си християнин или селянин, за да изчерпаш въпроса за идентичността, днес работата е станала далеч по-сложна. Още един пример от живота в обединена Европа, който, мисля, добре ще затвори темата за мешавицата от идентичности. Дъщеря ми, която завърши европеистика в Маастрихт и европейско право в Единбург, а сега работи в Брюксел, в един момент беше потопена в следната почти необозрима шарения: родена в България, завършила гимназия в Германия, учи в Холандия на английски, живее в Белгия, дели квартира с рускоезична германка от Казахстан, чийто приятел е хърватин, приятелят на дъщеря ми е турчин, най-добрите им приятели са германско-италианска двойка, а съседите – шотландци. Ако не сте сколасали с броенето – точно десет различни национални обозначения. Не е чудно, че при тях въпросът за националната идентичност е някъде съвсем на заден план. Както каза веднъж дъщеря ми в отговор на въпроса за нечий произход:
„Ми не знам – Венецуела или Венеция”
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Европа - пъстра и различна
За да се върна към началото: не смятам, че на европейците им е необходима колективна идентичност в традиционния смисъл. По-скоро – и сигурно доста идеалистично – си представям, че може да ги сплоти нещо подобно на „конституционния патриотизъм”, за който пише германският философ Юрген Хабермас. Тоест: една общност от близо 500 милиона души, които са заедно главно поради това, че спазват едни и същи закони. Знам, че тук мнозина ще ми възразят с аргументи за общата история и култура, за Европа на общите ценности, за обединена Европа като алтернатива на войната и тъй нататък. Всичко това е вярно. Въпреки това обаче си мисля, че най-здравата спойка на този ЕС е правовата държава – нещо разбираемо и приемливо за всички, което не ограничава отделния човек в неговата индивидуалност, един минимален общ знаменател, върху който може да са надгражда.
С правовата държава непосредствено (макар че не се вижда с просто око) е свързана и още една стандартна критика срещу ЕС: за ужасната бюрокрация и ужасните пари, които се харчат в Брюксел. Навярно всички тук знаят, че парите изобщо не са толкова много. Цялата прословута брюкселска бюрокрация се издържа с една сума, която – доколкото си спомням – не е по-висока от общинските разходи на град Мюнхен. Но по-важно е друго: правовата държава просто няма как да функционира без бюрокрация, без ясни и стриктно спазвани процедури, без сложната конструкция от институции, служби и хора, които се грижат за нейната жизнеспособност. И като съм започнал с критиките срещу обединена Европа, нека да спомена и още една: че
Евросъюзът бил далеч от гражданите
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:
В отговор на тази критика стотици автобуси непрекъснато изсипват отегчени ученици, пенсионери или други туристи пред европейските сгради в Брюксел и Страсбург, възникват инициативи, организират се конкурси, пишат се есета, стихове и песни, раздават се и награди, една от които получавам и аз тази вечер. Всъщност, с въвеждането на еврото ЕС направи една прагматична, лишена от патос и възвишеност крачка към своите граждани, която има поразителен ефект. Подобни, чисто практични решения, сближаващи не само Брюксел с гражданите, но и самите граждани помежду им, са свободното пътуване, грижата за интересите на потребителите, хармонизацията и поевтиняването на телекомуникационните услуги и тъй нататък – нека не изброявам всичко. Да, не отричам: Брюксел е надут, Брюксел понякога е аутистично затворен в собствената си вселена. Но въпреки това не Брюксел е крив, че Берлемон не се вижда от Н-ския селски мегдан. Криви са националните политици, повечето от които (макар и по принуда) играят двойна игра: хем подкрепят Европа, хем зорко пазят правомощията си в национален мащаб. Защото за тях гласуват на национални избори. Така кръгът се затвори и пак се оказахме при жилавите и устойчиви нагласи, свързани с националните идентичности и националните държави. Няма сега да се паля на тема Лисабонски договор, ще кажа само, че ако някой пита за моето мнение (а то май точно това е идеята на организаторите, които ми предложиха да говоря), коментарът ми ще бъде съвсем кратък: да, харесва ми да има федерален държавен съюз в Европа, защото националните държави са ми омръзнали и мисля, че им е минало времето. Особено в днешния свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар