ВЛАДИМИР ЧУКОВ
е роден на 22.04.1960 г. в Атина, Гърция, професор, доктор на икономическите науки. Автор е на редица книги и изследвания в областта на арабистиката. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. През периода 1995 - 1998 г. е главен редактор на списание "Международни отношения". През 1999 г. създава неправителствената организация "Български център за близкоизточни изследвания", а през 2002 г. - "Център за регионални и конфесионални изследвания". От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК, а от 2006 г. - член на комисията по обществени науки към ВАК. Член е на редица международни научни организации, сред които са European Association for Middle East Studies, Central Eurasian Society Studies и други.
Етническото „напрежение”, приближаващите избори и децентрализацията
проф. Владимир Чуков
проф. Владимир Чуков
През изминалата седмица българското общество стана свидетел на поредните престрелки между управляващите (предимно представители на БСП) и основната опозиционна партия ГЕРБ. Шумът, който се вдигна в медиите, не се различаваше по стойността на децибелите от перманентните виртуални препирни между водещите политици. Специфичното, което фокусира нашето внимание е, че обект на словесните сблъсъци не бяха действията на ДАНС, оперативните разработки за подслушване, правомерните или неправомерните действия на органите за сигурност или други подобни теми. Твърде малко български граждани са специалисти по тази проблематика и едва ли толкова много хора в страната се интересуват от детайлите на операции като „Лиана”, „Галерия”, „Гном” и всякакви подобни. Обекти на словесната канонада станаха оценката за възродителния процес (1984-1989) и свързаната с нея тема за ролята и бъдещето на ДПС във властта, интерпретирана в светлината на размислите за самоубийството на Ахмед Емин – секретаря на лидера Ахмед Доган.
Тази трагедия на активиста на ДПС провокира разкриването на истинския поглед на настоящите основни политически играчи върху етноконфесионалния модел на България, който има значими проекции върху политическата система на страната. Острият сблъсък между софийския кмет, от една страна, президента и премиера, от друга, показа, че т.нар. „български етнически модел” няма постоянни параметри. Видя се, че ако Борисов интуитивно визира неговия профил от 80-те години, то последните двама го свързват конкретно със специфичния му облик от 90-те години на ХХ век. Тримата говорят за две различни епохи и за две различни състояния от развитието на най-голямото етноконфесионално малцинство в България.
През 80-те години мюсюлманите станаха жертва на репресивната тоталитарна държава. Тази общност от български граждани беше подложена на репресии, асимилация и терор. През следващите 10 години нейните граждански права не само бяха реабилитирани, но и постепенно тя започна да търси, а впоследствие и да намира успешно своето място в областта на политическите права. Директорът на Института по история към БАН проф. Георги Марков много правилно отбеляза, че престъпленията на комунистическия режим бяха приписани колективно на цялото общество и респективно на мнозинството. Синдромът „възродителен процес” беше вменяван на българите по подобие на „нацисткото минало” за немците. Редица изследователи отстояват мнението, че този комплекс е една от причините Западна Германия така широко да разтвори границите си за нахлуването на всякакви религиозни секти през 50-те и най-вече през 60-те години на миналия век. Особено показателно е създаването на мрежите на „Мюсюлманските братя” в Мюнхен, Шутгарт и в други градове през този период. По тази причина в днешна обединена Германия единствено на територията на бившата ФРГ има джамии. Германските комунистически власти не допуснаха строежа на нито една джамия. Едва преди броени дни в столицата на бившата ГДР – Берлин беше открит първият ислямски молитвен храм. Днес в Западен Берлин има 77 джамии, а в Източен - едва една. Подобен факт е симптоматичен за народопсихологията на обществата в двете бивши германски държави – либералната и комунистическата.
Сблъсъкът между двете политически тези у нас до голяма степен възпроизвежда картината на гореописаната действителност в Германия. Там обаче двете тенденции бяха контрастно разграничени, тъй като съществуваха две държави, две общества и два типа политика. У нас двата нюанса трябва да съжителстват в едно общество, в една държава и по неизбежност – да изработят една политика. Истината трябва да бъде намерена някъде по средата и тя трябва да съответства едновременно както на новите политически европейски реалности, така и на психологическия стереотип, формиран у някои обществени среди в България преди 1989 г.
В този ред на размисли трябва да добавим, че етноконфесионалното мнозинство у нас отстъпваше по начин, който позволи на политическия субект на малцинството да продължи да бъде възприеман като демократична декорация (точният израз е „гарант за етническия мир”), независимо от факта, че той се превърна в основен играч („балансьор”) на политическата сцена. Постепенно ДПС, формацията на малцинството, получи привилегията да бъде имунизирана срещу незаконосъобразните действия, за които останалите играчи биваха санкционирани от избирателите. Става въпрос не толкова за мерките на съдебната система (тя е изключително неефективна и неслучайно ЕС продължава да отправя най-острите си критики към раздела „вътрешен ред и правораздаване”). Най-тежко е наказанието на българския избирател, който за разлика от гласоподавателите на ДПС вече изпрати в небитието редица политически партии.
Червена лампичка за неработещия либерален модел за правата на малцинствата у нас бе появата на крайно националистическата партия „Атака”. Тази формация няма шанс да попадне във властта, тъй като нейните действия противоречат на новата ценностна система на страна от ЕС. Омразата към малцинствата, ксенофобията и антисемитизмът не могат да бъдат характеристики на никоя съзидателна партия от ХХІ век. Нихилистичният национализъм означава изолация, а тя води след себе си бедност и разруха. В същото време създателите на нова България следва да осъзнаят, че постоянното парламентарно присъствие на радикалното формирование е крах на „българския етнически модел” от 90-те години на ХХ век, респективно – на политическата система, която беше рамкирана от конституцията през 1991 г.
Според социологическо изследване, цитирано от самия Ахмед Доган в една от разработките му по „българския етнически модел”, около 15% от българите са склонни да се повлияят от националистически послания. Такъв сериозен електорален контингент придава легитимност на хипотезите на софийския кмет. Въпрос на интерпретация е дали той съзнателно или предизборно-спекулативно лансира тезите си по възродителния процес. И в двата случая обаче подобно поведение може да буди единствено съжаление. Все пак остават съмненията, че лидерът на партия-членка на Европейската народна партия искрено мисли, че „възродителният процес е погрешен във формата, а не в целите си”.
Въпросните „разсъждения” за ролята на възродителния процес протичат в условията на тотално отрицание на съществуването на етническо напрежение в страната. За пореден път българските политици се оказаха откъснати от действителността и от реалните проблеми на обикновените граждани. Автентичните участници в етноконфесионалния модел много отдавна са намерили неговите истински параметри и са задали критериите за бъдещото му развитие.
„Българският етнически модел” през 80-те беше силово-репресивен, през 90-те – гражданско-политически, а през ХХІ век той трябва да се трансформира в социалнополитически. На този етап социалният компонент отсъства. Тримата цитирани политици не предлагат подходящата политическа парадигма, която да съответства на новите етноконфесионални реалности в страната. Кметът гледа назад (може би търсейки избиратели), а неговите опоненти тъпчат на едно място, хиперболизирайки либералните парадигми, въпреки че са социалисти. Причината за това е, че и тримата се намират в центъра на властта (в столицата), която е достатъчно отдалечена от периферията, където живее етноконфесионалното малцинство. Сегашният атрофиран вид на „българския етнически модел” е жертва на силно централизираното управление на държавата. Последното практически се помещава върху един квадратен километър и обхваща 20-25 човека. Това е държавата България. Отговорността на ДПС и Доган е, че те са част от тази цитадела. Централизацията на властта се отъждествява с липсата на достатъчно демократизация, с елиминирането на кадровото разнообразие и на естествения подбор между конкурентните идеи и политици. В крайна сметка засега перспективата отново сочи към бедното и буксуващо общество.
Днес ДПС е реален участник във властта. Наред с останалите политически субекти – БСП, НДСВ, ГЕРБ, то е част от политическата система. Ако движението трябва да бъде критикувано, то това трябва да стане заради конкретни политически практики и отстъплението му от декларираните социални функции, а не заради етническия произход на неговите избиратели. Водачите на движението носят пълната отговорност за проваления български преход наравно с останалите политически актьори.
Изработването на нова конституция, с ясно очертан профил на местната власт, която да си подели правата и задълженията с останалите три власти е единственият лост за социализирането на „българския етнически модел”. Хилядите кадри на ДПС в изпълнителната власт трябва директно да се заемат с разрешаването на проблемите на хората в смесените райони. Те трябва да дават отговори за субсидиите на фермерите, за оцеляването на училищата в труднодостъпните планински селища, за липсата на елементарна инфраструктура в регионите, в която партията управлява, и най-вече за жизненния стандарт на тези български граждани, живеещи в крайна мизерия.
Разумната децентрализация (политическа, административна и финансова) на държава на Балканите, смятани за последното убежище на европейския национализъм, е сложен процес. Много трудно балканските общества могат да създадат упраленски парадигми, подобни на тези в Швейцария, Австрия, Испания или Белгия, тъй като историческите комплекси и наследената народопсихология се оказват непреодолими пречки. Парадоскът обаче се крие в това, че всички балканци искат да живеят като западноевропейците, но не и да бъдат управлявани по техните правила. Затова тук, на Балканите, ще си живеем бедно, разядени от корупция, и от време на време ще изваждаме от сандъка на спомените епизоди от миналото, с надеждата, че те ще ни послужат вярно в похода към новата власт.ориентбг,02. 11. 2008
Портал Турция-Portal Turkey
Няма коментари:
Публикуване на коментар