Учете турски,г-жо Антова

НЕ ГОВОРИШ ЛИ ТУРСКИ, ОСТАВАШ „ЧУЖДО ТЯЛО“ В ДЖЕБЕЛ

Попаднах в Джебел случайно. Почивах в Златоград и отскочих до Кърджали да видя Перперикон. На връщане решихме да спрем в Джебел да пием кафе. Неделя, 25 юли, около 17 часа. Посреща ни адски пек. Паркирам в центъра и едва след излизането от колата разбирам, че няма да е просто пиене на кафе. Точно срещу паркинга се намира туристическа фирма "Фара тур", която за "добре дошла" в града ме посреща само с турски надписи. Градът се оглася от мощни монотонни песнопения, по всяка вероятност на имама. Не съм много наясно с мюсюлманските обичаи и не мога да разбера дали става дума за редовна молитва - по всяка вероятност не, защото хората се разхождат по улиците на този фон, така както други градове през лятото са огласяни от "Alexandro" на Лейди Гага например. С любопитство тръгвам към източника на силното озвучаване и се озовавам на централния площад в Джебел, който е препълнен с хора. Първото, което сме смайва, са разветите два флага - на България и на Турция. Под чадърите на голямо кафене виждам седнали на празни маси около стотина възрастни мъже, приближавам и питам: "Празник ли имате?!" Мъжете се спогледаха, погледнаха ме въпросително, попитаха се нещо на турски и едва тогава установих, че те не разбират въпроса ми. Повторих го - без резултат. Отправих се към група младежи и те казаха: "Да, откриваме парк на това място." За тържеството явно се беше изсипал цял Джебел. Официалните гости - познах ги по костюмите в адската жега, и паркираните черни лимузини, стояха под едно дърво настрана. Около паметник с надпис "Джебел" и думи на български и турски, подтичваха деца със спортни екипи. Майки побутваха колички с бебешори. Възрастни жени - пребрадени, се подпираха на сянка. Но имаше нещо, което ме смущаваше. Изведнъж разбрах какво. Усещах се някак глуха. Струваше ми се, че е заради турските напеви от колоните. Изведнъж разбрах, откъде идва усещането за глухота не разбирах нито дума от говора на хората около мен, защото всички - ама абсолютно всички, говореха само и единствено на турски. Напъна ме истерия и бързо започнах да се приближавам към една или друга група. Майки с деца - да, турски. 10-ина годишни девойки, седнали в заведение на сок и сандвичи - също. Възрастни мъже. Чувала бях, че по Родопите не можеш да си купиш нещо, ако не си го поискаш на турски, ама едно е да чуеш, друго е да попаднеш в град, където никой не говори български. Гласът на имама продължаваше да "подгрява" настроението на площада, а аз като муха без глава се щурах по улиците да търся някакви знаци, че все пак съм в България. И изведнъж като от нищото на една от сградите, която няма как да разпозная какъв вид е - учреждение ли, кооперация ли, виждам бюст на Васил Левски. Малък, но под гръмовните звуци на турските маанета сякаш още се беше смалил. Доплака ми се.... Смазани от усещането, че сме чужденци в собствената си родина, компанията ни се строполясва на столове в едно доста голямо заведение. Сред мъжката част напрежението е да го режеш с нож. Чувам реплики: "Това не може да е истина" и "Ако не бях го видял, нямаше да повярвам". Слава Богу, сервитьорът взема поръчката ни на български - т.е. мълчи, докато ние изреждаме какво искаме. Доказателството, че ни разбира - в края на краищата донесе поръчаното, не ми беше достатъчно, затова попитах къде е тоалетната. Момчето помисли и ми обясни: напред, вдясно. Влизам в заведението, където дъни някакъв турски музикален канал, а девойката зад бара радушно ме посреща: "Мараба!" Явно не чу моето "Здравейте". Тоалетната беше чиста, но нищо подобно не бях виждала до този момент. За справка ще уточня, че съм била в селска къща на мюсюлмани и във външния им клозет липсваше тоалетна хартия, а имаше т. нар. ибрик. В джебелската тоалетна, която беше канализирана, нямаше сифон. Долу ниско до клекалото, на 20 см от земята, беше разположено месингово кранче. Не за миене на ръцете, разбира се... Друг език, други обичаи... Изведнъж музиката спира и някой от площада започва да говори - едно изречение на български, едно на турски. Втурнах се към този полиглот, който явно само етикетът го задължава да говори на български. Оказа се, че лъскавият мъж от трибуната е кметът на Джебел Бахри Юмер, който говори с лице към гостите. "Те са от Бурса", задоволява любопитството ми възрастна жена. "От Турция ли?" "Йа, йа", отговаря гордо. От словото на кмета научих, че се празнува откриването на паметник по повод 19 май 1989 г., когато 3000 жители на Джебел протестирали срещу режима на Тодор Живков. "Така положихме началото на края на половинвековния сталински режим не само в България, а в цяла Източна Европа. Борбата започва тук и продължава до падането на Берлинската стена. Джебел се гордее с това", приписа си световни заслуги Бахри Юмер. Всички на площада размахват последния вестник на турски - жега е и си правят сянка с него. Гледам - "Kircaali Haber"- "Кърджали хабер". Звучи като виц, ама не е. За разлика от турския вестник "Заман", който се издава на български и на турски, "нашият" се издава единствено на турски. Впечатляващо е - по-късно проверих, че сайтът на "Kircaali Haber" е двуезичен! Явно хората обичат медии - да отразят събитието се бяха събрали седем телевизии – нито една българска обаче. Репортерите зад гърба на Юмер започваха да пишат, когато говореше на турски език, и така разбрах, че и пишещите журналисти са от Турция. Така де - 170 000 евро е дарила побратимената на Джебел община Йълдъръм в Бурса за парка, довели са си турски гости, докарали са си телевизия и журналисти в район, където всички говорят турски - за какво са им български репортери!? Почувствах се още по-чужда и на тръгване се вмъквам в един от магазините - реших да проверя как върви търговията в Джебел. Вътре се продава всичко - кинкалерия, парфюмерия, дрехи. Гледам - адски голямо разнообразие от сутиени и еротични нощници. Стана ми смешно, защото в някои райони на мюсюлманките не им дават да се снимат без кърпи на главите, ама явно вечер у дома изглеждат като супер секси дами с прозрачно-дантеленото си бельо. Не съм консервативна, ама червения воал, който предлагаха като "нощница", ми се видя прекалено вулгарен. Цените обаче направо ме убиха - 5 лв. за сутиен и 1,5 лв. за бикини. Цветове и кройки - надхвърлящи и хора с богата фантазия. Каква е тази работа?! "Всички са турски", любезно обяснява продавачката, която превключи на български, когато се обърна към мен, тъй като с останалите присъстващи в магазина говореше на турски. Ясно! Поогледах се и май нищо "българско" не видях - от лаковете, до панталоните - всичко беше "Made in Turkey". Тръгнахме си от Джебел, а девойки с "народни носии" - с червени шалвари, се готвеха да танцуват. Побързах към колата, съпроводена от продължаващата реч на турските гости, които явно се чувстваха като у дома си. С тъга разбрах, че на 25 юли 2010 година единственият чужденец в Джебел бях аз.

Емилия АНТОВА
в-к "Атака" бр. 1401/ 19.08.2010

Портал Турция