Ентропа: изкуството на политиката, сърцето на една страна

Ентропа: изкуството на политиката, сърцето на една страна

Дискусии - България

Автор Десислава Гаврилова

January 2009

На 15 януари 2009 г. в една от сградите на Европейския Съюз в Брюксел беше открита изложба, с която се отбелязва началото на шестмесечното президентство на Чехия в Съюза. До деня на откриването се смяташе, че авторите са двадесет и седем артисти от всяка от страните-членки на ЕС, но медийното внимание и политическия шум в България принудиха истинския – и единствен – автор да разкрие шегата си на 13 януари. Оказа се, че това е добре известният концептуален артист от Чехословакия, Давид Черни.

Гражданите на България отдавна вече са забравили, че изкуството може да бъде политическа сила. То беше такова по времето на комунизма, но изгуби важността си от времето на промените през 1989 и след това. Сега, в началото на 2009, изкуството отново има значение в тази страна.

Инсталацията „Ентропа“ цели да провокира, чрез артистична интерпретация на различни клишета относно различните европейски страни. Черни, поемайки отговорността за чешкия принос към въображаемия колектив, трябваше да измисли други двадесет и шест „европейски артисти“ от други държави – и го направи добре, за да подведе медиите и политиците, поне в моята страна, България.

Огледало на Европа

Европа представлява скулптура – един пъзел, съставен от двадесет и седем триизмерни карти на страните-членки на Съюза, като всяка от тях предизвиква и си играе с определен стереотип за съответната страна.

Полша, например, е представена от католически свещеници, развяващи знаме в подкрепа на гей-правата, Холандия е наводнен пейзаж, над който стърчат само минаретата на джамии; Румъния е парк за развлечения с тема Дракула; Франция е плакат, обявяващ стачка, докато откъсната Великобритания е … празно пространство.

България, междувременно, беше представена като „турска тоалетна“ – един образ, който главните български институции и медии счетоха за дълбоко оскърбителен. И именно тук започна истинското действие.

Българското министерство на външните работи повика чешкия посланик, за да „даде обяснения“ относно артистичната обида; той пък попита дали българската част от композицията трябва да бъде отстранена преди откриването. Аферата ескалира: Българският представител в ЕС издаде официална протестна нота; българските членове на Европейския парламент от националистическата партия Атака предупредиха, че ще отстранят срамната картина с голи ръце; водещите български вестници крещяха по заглавните си страници, че авторът е „чешки мошеник“ и „измамник“, а творбата му е „скандална“ и „обидна“.

Тази дребнава и несъразмерна реакция разкрива много неща за умонагласите на българските институции и комплексите на тукашните медии: техният латентен национализъм, липсата на чувство за хумор – и дълбокото невежество относно модерното изкуство. Същевременно яростното българско отрицание имаше и обратен ефект, правейки от проекта на Черни едно от най-успешните концептуални произведения на изкуството от последните години. Доколкото основната цел на този вид изкуство е да предизвиква дебати, да привлича внимание, да кара зрителя да преоценява очевидното – то в този случай то успя напълно, осигурявайки победа на изкуството и въображението над политиката и дребнавостта.

Българската политическа, институционална и медийна свръх-реакция беше далеч по-силна от тази в останалите портретирани страни. С това тя разкрива инстинкти, които имат нещо много обезпокояващо общо с ония, които доведоха до реакцията на някои мюсюлмани (в Европа и извън нея) след публикуването през 2005 в Дания на карикатурите на пророка Мохамед. Този фурор не е нещо, правещо чест на една страна, която е – или би искала да бъде – европейска по дух. Освен това той е показателен за дълбоката политическа и културна неувереност, съпровождаща вече двегодишното българско членство в Европейския Съюз.

По време на присъединяването на България (и Румъния) към ЕС на 1 януари 2007, множество европейски гласове твърдяха, че приемането на югоизточните съседи е преждевременно, заради слабото им институционално представяне в определени области. Оттогава насам новите страни-членки бяха доста заети с това да доказват, че такива безпокойства не са били неоснователни – до такава степен, че Съюзът спря 350 милиона евро от предприсъединителните фондове, обещани на България.

По този начин България създава едно двойно напрежение – наречена от Брюксел най-корумпираната от страните-членки на ЕС, освен че е и най-бедната. В отговор на тези груби действия и обвинения, изкушението пред българската официалност беше да реагира по-малко чрез подобряване на съмнителните практики, отколкото чрез борба срещу „погрешните и несправедливи представи“ с методите на рекламата.

Освен това настоящото, водено от социалистите коалиционно правителство в София – дискредитирано, непопулярно и изправено пред перспективата за национални избори през 2009 – непрекъснато търси скандали (особено „антинационални“ такива), които би могло да експлоатира, за да се хареса на патриотичното мнозинство от гласоподавателите.

Именно в този контекст се появи аферата „Ентропа“ – което прави малко учудващ факта, че тя беше представена като последния епизод от голямата антибългарска конспирация на ЕС. Цялата българска държавна машина, поддържана от медийния хор, търсеше начини да мобилизира латентните чувства на обиден патриотизъм и расистки провинциализъм, придавайки съдържание и форма на тяхната ярост.

Историята на два скандала

Интересен контрапункт на странните български измерения на тази европейска история – без които тя сигурно би заслужавала и получила по-малко внимание – е един друг обществен скандал, провокиран в страната през 2007 г.

_______________________

Художникът Венцислав Занков:
Давид Черни е велик творец и ни доказа колко сме комплексирани

Каква беше първата ви реакция, щом разбрахте за работата, подписана от Елена Джелебова?

Първо си помислих, че това е много смела българка, а второ се запитах защо трябва нея да я разпъват, след като кураторът в днешно време е много важна личност – по-важна дори от художника. Затова преди да разбера, че всъщност Елена Джелебова не съществува, се възмутих, че именно на нея й се търси отговорност. После истината излезе на яве и нещата се наредиха особено когато научих и какво е общото заглавие на проекта – „Ентропа“. Ами то подсказва моментално в каква посока се развиват нещата, т .е. колко хаос съдържа една система. Давид Черни си е направил своеобразен тест, за да разбере колко може да издържи Европа, без да се разпадне, използвайки тези негативни клишета и стереотипи.

В крайна сметка инсталацията, посветена на България, харесва ли ви?

Въпросът не е дали ми харесва, а дали проблемът е естетически или идеологически. Ако скандалът е естетически, то ние се връщаме 90 години назад, когато 1917 година французинът Марсел Дюшан показа творбата си „Писоар“ – това е най-важната работа за 20 век. Тя е била махната от изложбата, така както искат да направят и с бг паното на Черни. Възмутен съм от отношението на държавата – това е цензура. Ние трябва да усвояваме някакви пари за култура по евро проекти и те минават през разни публични институции, каквито са държавните и общинските, но както става ясно, нивото на тези институции по отношение на съвременното изкуство е много ниско, а това е пагубно за самото изкуство. Не знам…може би и там трябва да ни спрат кранчето.

Но има и такива, които я определят като откровена безвкусица ….

Това вече е въпрос на експертна оценка. Изобщо изкуството лесно премина от партийно-детерминирано към политически коректно детерминирано и оттук следва, че извън политически коректното говорене всичко се определя като лошо, безвкусно, вредно, антидържавно, с което не съм съгласен. Важно е да има свобода в изкуството и на изказа.

Източник
_______

Онова, което стартира предишния случай, беше една научна работа, написана от млада българска историчка на изкуството и германски историк, чиято тема беше едно клане от времето на Османската ера, по време на българското въстание от 1876 в селото Батак, и отнасяща се до начина, по който то е било представено шестнадесет години по-късно в картина на полския художник Антоний Пьотровски (1853–1924).

Митът за Батак проследява начина, по който картината на Пьотровски е оформила българското възприятие на събитията от 1876 и, по-широко, как едно художествено представяне, което изкривява и преувеличава историческите факти, може силно да повлияе върху националната памет.

Отговорът на водещите български институции срещу книгата на Мартина Балева и Улф Брунбауер беше показателен. Президентът, министерството на културата, националният исторически музей, академията на науките и болшинството медии нападнаха българската историчка (която е немска гражданка) като турски агент и предател на нацията. Български националистически групи издадоха смъртни заплахи срещу нея и упражняваха в продължение на повече от година психологически терор върху родителите й в София.

„Случаят Батак“ показа колко травматизирани, изпълнени от комплекси и хванати в националистически и провинциални шаблони са повечето български институции (едно състояние, споделяно от голяма част от българските граждани). Сред спазмите на истерия, либералните гласове бяха едно отчетливо и слабо малцинство. Отвътре – и особено откъм либералния ъгъл – всичко това направи тогавашната прясна страна-членка да изглежда дълбоко депресивна.

В това отношение случаят Батак от 2007 изглежда така, сякаш предшества и оформя „Ентропа“ от 2009. Но тук има две разлики. Първата е доминиращата реакция на хората, пишещи из българските Интернет-форуми. По повод Батак те почти единодушно се присъединиха към националистко-ксенофобската вълна; при „Ентропа“ те най-вече се смееха на метафората за „Турската тоалетна“ (учудвайки се единствено на това защо тя е представена толкова чиста…) и поздравяваха несъществуващата българска художничка Елена Джелебова за смелата й творба.

Втората разлика е, че тъй като Елена Джелебова е фикция, последиците за нея и за семейството й са по-малко тревожни, отколкото те бяха за Мартина Балева. Българските националисти няма кого да заплашват, а българската полиция не е принудена да пилее ресурси, за да осигурява нечия лична безопасност. Последното е особено важно в тия дни, когато полицията мобилизира всичките си сили, за да подтисне тридневния протест (14– 16 януари) срещу правителствената некадърност, провеждан от студенти, еко-активисти, лекари, учители, селскостопански работници и пенсионери пред сградата на Народното Събрание в София.

Без газ, без хумор, студена, хаотична … България определено влиза в новата година и в чешкото президентство на ЕС с левия крак. Единствено артистите имат повод да се радват – защото изкуството доказа, че все още е способно да пробужда политически действия и дебати.

Източник

"Либерален преглед"